7.

Наистина – идеята ми беше и шантава, и неподходяща, и вредна в Чистилището…

Реших да изкажа мнението си. Да издавам вестник. Мой. С образа на света, видян от мен…

Новини, естествено, нямаше да има. Защо са ни? Първо – ние сме в Чистилището. Където царува Вечността. А в нея новини няма. Няма и остарели събития. Има един момент – този, в който си. Останалото е само гарнитура. Която, впрочем, може да бъде каквато ще – зависи от създаващия…

Спомени нямаше, история нямаше, запомнящи се събития нямаше…

Имаше теч във времето – днешния ден изтичаше от вчерашния и се струпваше в локвичка, от която тръгва струйката на утрешния. А дотогава първата локвичка пресъхва…

Второ – историята е част от мисленето. Каквото в Чистилището няма. Това не е  философска школа или университет. Чистилището е място, време, пространство… Като че застинало, а фактически менящо се. Но не външно, а с хората…

Ние…

Цяло чудо беше, че се сетих кой е Пламен. Да не говорим, че не можах да разбера – а и да попитам – как така се е сетил за мен, че ме е и открил. При това – по телефона…

Тук живеехме, както ви казах, за мига. Знаехме кои сме – до имената си. Делата не помнехме. Човек умираше и над гроба му плачеха вдовица, синове, дъщери, внуци, братя и сестри, цял род…

Тук пристигаше един…

Сам…

Без спомен за живота си преди. За близките. За делата си. За мисленето си. За… За всичко…

Аз живеех с Юлина отдавна. Казах ви – срещнах я, заживяхме. Защо? Коя е тя? Отде е дошла? Нито знаех, нито ме интересуваше…

А и нямаше да получа отговор отникъде…

Хенри и Томас се бяха срещнали, станали приятели, оказало се, че и на едно място работят. Ади заживял със Сара. Изабела срещнала Давид, Чинги и Тими заработили в детската градина, Абрахам спрял Джон да го попита нещо и дойдоха заедно в кръчмето, Иван направо грабнал от улицата малкия Иван /бил пийнал, трябвало му подпирачка и дръпнал младежа със себе си/…

Изобщо – никакви правила, никаква логика, никакви основания…

А преди това сред познатите ми имаше други. Не питайте – не помня кои. Но – други. Просто изчезнаха. Както и предишната компания. Както и – сигурен съм! – тези днес ще изчезнат…

Важното е, че Пламен ми се обади и аз се сетих за него. Чудо в Чистилището…

Той се беше поизлегнал върху стария голям креват и с наслада дъвчеше коричка хляб. Всичката храна, която бях купил за посрещането му, изчезна. Бързо и невъзвратно…

- Не се чуди – каза той – Тялото ми не е хранено кой знае откога…

- А душата?

- Братче, за какво ти е душата? Твоята слабост… Да има как да те измъчват…

Трепнах. Не бях и помислял…

- Измъчват ви, казваш…

Пламен махна с ръка:

- Абе, на вас и да ви казвам какво е – няма как да разберете. И аз мислех какво ли не, но… Тялото е издръжливо. И има свой предел. Пречупва се, умираш и – толкова… А душата е силна. Няма как да бъде счупена. Поне в Ада. Виеш, мечтаеш за смърт, надяваш се на край… Такъв няма! Мъките са вечни…

Не посмях да попитам как ги измъчват. Но той сам каза:

- Има толкова много начини за мъчения… Ако си за лакомия в Ада – глад, вкусни ястия на досег разстояние… На досег – без един пръст… Ако обичаш жените – купища красавици…

- На един пръст? – обадих се…

- Именно… И по-зле. В чужди ръце. Виждаш мъжете с тях – не им знаеш имената, но си сигурен, че това са твои врагове! Които обладават любимите ти…

Пламен втренчи поглед в разнебитения таван…

- Знаеш, че всичко това е илюзия, убеден си, че го виждаш в съзнанието си… Но себе си не можеш да разубедиш във видяното. То е реалност… Нямаш тяло, отсреща няма тела, сигурен си, че илюзията е само в теб… И – все пак…

Замълча. После се загледа в ръцете ми, които вадеха белите вестници от пакета.

- Какво ще правиш?

Всевиждащото око беше над мен и в мен – знаех го. Но бях претръпнал.

- Ще правя вестник…

- Какво?

Обясних му щуравата идея. Той изхъмка. После се надигна.

- А можеш ли да сложиш илюстрации?

Разбрах го веднага. Но…

- Сетне ще те чакат в Ада…

- И? Така и така съм там… А не съм рисувал… Не помня откога…

Заловихме се за работа. Сглобих малката печатарска машина, която бях намерил на пазара, заподреждах буквите. После седнах пред сандъка с тях и започнах да ги подреждам. Направо – буквите в думи, думите в изречения, изреченията в мисли. Моите мисли – видяното, преживяното, усетеното…

Пламен рисуваше. Каквото се сети. Рисунки, които биха изплашили и Гойя, и Дали, и Мунк, и Брьогел…

Увлякохме се…

8.

- Ти си ненормален…

Погледнах я. Юлина беше не само сериозна, а и едновременно гневна и уплашена…

- Ти си ненормален… Сега какво ще стане…

Вестниците бяха готови. Нейде около стотина броя – всичките по четири страници. С големи заглавия /много място имаше, а мислите не стигаха/, с интересни рисунки /черно-бели/, подредени като истински медийни издания…

Само дето всичко беше написано от мен. По-точно – отпечатано. Защото нямах време, а и намерения, за чернови, белови, редакторствания, оглаждания…

Писах за света около мен и за мен в средата му. Описвах това, което виждах. И това, което разбирах. За метрополиса, за чиновниците, за улиците, за транспорта…

Накрая – голяма статия с продължение /поне го бях обещал/ за нас. За хората от Чистилището, за надеждите и страховете ни…

- Какво да стане?

Тя ме гледаше като възрастна бавачка малко неразумно дете, опитващо се да бръкне с ножа в контакта, та да види какво ще се случи…

- Нали още първият, който го отвори, веднага ще отиде да докладва?

- Къде? – запитах изненадано. И тя спря за миг. Наистина – тук нямаше полиция, нямаше агенти, нямаше доноси…

Но имаше Всевиждащото око… За което се сетихме едновременно…

- Да, да – знам… - прекъснах я бързо – Но той вече трябва да е видял какво направих. Още при първия брой. Досега нищо не се случва… Защо?

- Не знам, не ме интересува, омръзна ми да се занимавам с теб, искам спокойствие, искам нормален живот… - затрака картечницата в гласа й…

Изчаках и попитах:

- Какво нормално искаш?

Настъпи тишина. Пламен седеше на продънения фотьойл до прозореца и отново дъвчеше. Гледаше ни и мълчеше. От какво да го е страх? Чака го цялата Вечност в Ада…

А Юлина щеше да е в Чистилището…

- Това ли наричаш живот?

Тя се поотърси като куче след баня и мълчаливо заби глава във възглавницата. Не я виждах в лицето, но усещах, че тихо плаче…

- Живеем ли тук? Кажи – какво правихме миналата седмица? Какво помниш от рождения ми ден? Май наскоро имаше нещо такова? Какво ти подарих за твоя рожден ден? А за Нова година? Празнувахме ли я, кога, с кои…

Думите ми се забиваха като нож в тишината. Пламен дъвчеше и гледаше, Юлина лежеше на леглото и дишаше през възглавницата…

- Това ли е животът ни? Тук, в Чистилището? Кои сме ние? Ти коя си? Аз кой съм?

Въпроси, които се бяха натрупали в мен отдавна. Защото не бях нормален човек – наистина. Нормални бяха хората от компанията ни. Събуждаха се, отиваха на работа – който където беше изпратен, не търсеха нещо по-различно от общоприетото, радваха се на сребърниците, хранеха се когато и с каквото успеят, пийваха, спяха и… Пак отначало… Всеки както всички… Неписаният закон на Чистилището…

Но имаше и някои ненормални. Преди известно време Марин ми пошепна, че се освободил апартамент в съседния вход. Пребиваващият там намерил някаква коруба на Малкия пазар, попаднали му струни и… си направил музикален инструмент…

Не ги опънал на балкона – за да простира прането, а започнал да ги нагласява, да търси синхрон и мелодичност… Прибрали го бързичко. През нощта. Хора, увити в черни наметки, с маски, с широкополи шапки…

И… Апартаментът бил веднага зает от изпратен там нормален човек…

Така беше изчезнала готвачка от кръчмето. Време ли имала, желание ли – но започнала да пече хлябовете във вид на фигурки. Де животни, де птици, де хора. Непозволено разхищение на време и труд. Правилата бяха строги – само това, което е необходимо, е разрешено. И е разрешено само това, което носи пряка полза. Конкретна – за хранене, за облекло, за сън…

Понякога по улиците опъваха неща, които – според компанията на Марин – бяха изкуство. Оранжеви паважи, обвити в плат павилиони, разпънати чадъри. Почти всички с табели, на които пишеше, че това е авангардното изкуство на някой си…

Полезно изкуство – вършещо определена работа. А не губещо времето на хората с желанието да се вглеждат, да мислят, да съпреживяват… Поне така ми обясняваше един от работниците там, опаковчик, някой си Кристо…

А аз усещах, че не съм нормален…

Най-напред по желанието да питам…

Опасно желание – който пита, може да намери отговор. А от отговора да възникне нов въпрос. След което въпросите ставаха гора… И нормалният човек се губеше в нея…

Наистина, в Чистилището нямаха нужда от подобен хаос, в който нормалният човек да се изгуби. Или да намери нещо различно от нужното, важното и разрешеното…

Поради което от много време се опитвах да съм мълчалив. По-добре мълчалив, вместо изчезнал – мислех си…Пък и какво щеше да прави Юлина без мен? А аз без нея?

И – извън Чистилището…