Тригодишното момченце се е свило под завивката и трепери, впило трескав поглед в тънката ивица светлина под вратата. Мъждивата нощна лампа свети, но не може да разпръсне сенките, застилащи ъглите. Хладен ветрец полъхва откъм прозореца до леглото. Момченцето се надява, че този път чудовището няма да дойде, копнее сънят да го вземе в прегръдките си и да го отнесе в приказен свят. Но не, не може да се унесе – ужасът го държи на нокти и няма и този път да му позволи да заспи. Поне докато чудовището не си отиде и докато сърцето му не забави бесния си ритъм. Преди бе опитвал да се престори на заспал с надеждата, че чудовището ще го остави на мира, но то винаги усещаше опита за измама.

  Ето ги. Стъпките. Познатото неравномерно потропване, предвестник на поредната ужасяваща среща. Ивицата светлина под вратата притъмнява в средата. Чудовището е на прага и вероятно се ослушва. Дали няма да се откаже този път? Не, вратата се открехва и тъмният му силует изплува. Гъгнивият му, напълно неразбираем говор разкъсва тишината. Момченцето придърпва завивката до носа си и се ококорва. Няма волята да помръдне, камо ли да помоли за милост. Ще трябва да изтърпи всичко отново.

  Клатушкайки се, чудовището се довлича до леглото. Придърпва табуретка и сяда. Главата му клюма, извивайки се леко на една страна, сякаш не е закрепена здраво за врата, и единственото око  фиксира момченцето с нездрава, зловеща лъскавина. Криволичещите белези придават на лицето му вид на маска, или на нещо пришито от ръка на неопитен шивач. Носът е изкривен, с лилав оттенък, клепачите – подпухнали. От едната страна,  устните са извити надолу в сърдита гримаса, а от другата, незасегнатата от парализа, са изкривени в абсурдно подобие на усмивка. Покрита със струпей ръка с липсващ показалец посяга към бузата на момченцето и бавно издърпва надолу завивката. Чудовището отново заговаря, но мозъкът на момченцето не може да обработи измъченото фъфлене и да извади смисъл от него. После то плъзва обезобразената си длан напред и гали, гали, гали… По челото, по раменете по бузите.

  Чудовището си тръгва, но момченцето не може да заспи, защото знае, че мъчението ще се повторя и утре и вдругиден и по-вдругиден… до безкрай. Намира решението към 3 след полунощ. Просто се изкатерва на перваза на прозореца, избутва мрежата против комари и, търсейки спасение, се мята в зейналата паст на нощта.

***

  Полицаят погледна бележката, която жената с доста мъки бе успяла да напише: „Тими се отчужди от мен след катастрофата. Не можеше да приеме променения ми външен вид и факта, че вече не съм в състояние да говоря нормално. А аз полагах неимоверни усилия да му покажа, че го обичам безгранично. Толкова съжалявам.”