Това е може би първата приказка за племенницата ми. Малко е наивна, но ще ти я разкажа...
...Една жена вървеше без цел през гората. Не късаше цветя , нито гъби. Не гонеше малките зайчета. Не се радваше на сърнетата. Беше есен и гората беше много красива, но тя като че ли не го забелязваше. Мислеше си за дългата зима, за студа и самотата.
Изведнъж в короната на голямо дърво светна слънчев лъч и се плъзна по клоните и стъблото. Беше се превърнал в ярко слънчево зайче. Трептеше по неравностите на дънера и бавно слизаше надолу към тревата, все още зелена и свежа от дъжда. Ето , докосна я и тръгна по нея...Без да знае защо, жената го последва. Зайчето скачаше от растение на растение и превръщаше в скъпоценност всяко листенце, всяка капка роса...А жената го гледаше омагьосана, сякаш никога не беше виждала нещо толкова красиво.
На средата на една китна полянка светлото петно спря, доколкото изобщо можеше да спре. От кръг се превърна в обръч, разтегли се в овал, завъртя се около някакъв невъзм ...