За всеки случай се преоблече. Не му пукаше как изглежда, но от опит знаеше, че понякога тези състояния са временни и най-ненадейно може да го връхлети безмилостно колебание и страх, че не е в подходящ вид за такова приключение. То, всъщност, беше нещо не особено желано и приятно, да не кажем, че беше направо досадно и извикващо позив за повръщане. Но той беше на възраст, която изискваше леко, тъй да се каже полуотричане от суетата, за да се случат някои неща. Какви неща ли? Не много, но съществени -жена, дете... дом, истински дом. Дилемата му не беше точно - семейство или кариера, а по-скоро - наистина ли искам това или по-скоро ме е страх да си призная, че не го искам! А това е... нечовешко. То ест, поради загубата на морал и ценности, започваме да изпадаме в параноични състояния дали не сме се поддали на масовата душевна деградация, която, както се опитват да ни внушат, е много страшно и опасно явление.
Тези мисли за кой ли път се блъскаха отчаяно в главата му, избутвайки със сетни сили превърналите се в рефлекс изчисления и планове за професионалните му ангажименти. Шофираше механично, като в компютърна игра и делничните пейзажи, които подминаваше, бяха също толкова мъртви и изкуствени. Съботен следобед, лек ръмеж, като в някаква стара, скучна песен, но в нея ставаше дума за приятно изживяване. А на него му се повдигаше. Сигурно от недоспиване и алкохола, изпит на гладно снощи, гледайки някакво нескопосано и изтъркано риалити, забавлявайки се с жалките опити на шепа безскрупулни печалбари да убедят драгия зрител, че всичко е неподправено и непосредствено. Борба за рейтинг! Обземаше го неистов страх, че е част от подобно риалити, някаква скрита камера, която целеше да намери ахилесовата му пета и да забие всевиждащото си око в нея, за да разкиска еди колко си милиона неудачници, пийващи и хапващи наденички пред телевизора.
Уредена среща. С жена. Непозната. Обречено! Сам се учуди на себе си как е възможно изобщо да се върже на подобно нещо! Трябваше отдавна да се примири с циничния си нрав и невъзможния си характер и да не възприема липсата на личен живот като война, в която трябва да избегне поражението рано или късно. Поражението е сигурно! Има неща, които са възможни и други, на които не е писано да се случат.
Ето го и заведението, обикновена пицария. Не, по-скоро необикновена. От тези, дето са хем пицарии, хем ресторанти, хем дискотеки и стават за всякакви поводи и срещи. Това поне е хубаво. Погледна си часовника. Подранил е и слава Богу. Може да си седне спокойно и да чака тя да го открие, естествено не по червената роза в ръката, а с позвъняване по джи-ес-ема. Той ще я види предварително и ще реши дали да отговори. За целта сложи телефона на вибрация и го пъхна в джоба си. Зачака.
................................................................
Какво да си облече? Дилемата на всяка жена. Поне един признак, че все още е жена. Огледалото не беше много приветливо. Добре че навън е мрачно, защото слънцето беше най-коварния враг на всяка суетна жена, съзерцаваща голото си тяло в огледало. Тук-там нещо поувиснало, малко целулит, тъмни сенки под очите, не много "жива и блестяща" коса. Защо ли изобщо го правеше? Сякаш и се доплака, но не и се губеше време с подобни глупости и буквално преглътна горчивата буца. Захвърли червената рокля с отегчение и нахлузи първия изпречил се панталон. Реши да се спре по-подробно на блузата, но като забеляза, че не съвсем гладкия и корем леко се поклаща над смъкната талия се задоволи с единствената си по-широка риза, изглеждаща по-така. Малко грим, без прекаляване. Косата, пусната или на опашка? - по-добре пусната, иначе ще реши, че се прави на тийнейджърка и ще го напуши смях. Не че в момента и пукаше особено, така или иначе нищо нямаше да излезе. Но беше свикнала да се държи на положение и да не пада по гръб. Да не дава поводи да я заподозрат в душевно колебание. Да не се усетят, че е жена... Подсмихна се. Сигурно това е причината да е сама. Дилемата и не беше точно - любов или кариера, а по-скоро - наистина ли искам това или по-скоро ме е страх да си призная, че не го искам! А това е направо самопризнание за най-жестокото убийство - на вездесъщите семейни ценности, които някак си трябва да останат непокътнати едновременно с не особено божествените закони на демокрацията.
Шофираше бавно, сякаш желаейки да удвои разстоянието до проклетата пицария. Уговорката беше - който пристигне пръв да звънне. Добре че имаше мобилни телефони, от идеята да търси някого по зелените му очи или бялата кърпичка в джоба на сакото направо и се догади. Но джи-ес-ема и така и не звънеше, въпреки че закъсняваше. Озари я тайната надежда, че той едва ли е отишъл и малко остана да обърне колата в обратна посока. Но за да не се терзае (в редките мигове на среднощни покаяния) от поредната изгубена възможност, трябваше да извърви пътя до край. Затвори предната врата тихо, сякаш от страх да някой не я забележи и се облегна несигурно върху стъклото. Усети мокрота върху гърба си, нали валеше, колата беше мокра. Какво пък, той може и да не вдигне, което ще е направо чудесно. Тогава ще изпие едно питие сама, ще дочете модното списание, лежащо самотно в дамската и чанта вече седмица и по живо по здраво - вкъщи, пред телевизора, за поредния епизод от нескпосаното риалити. Обзе я плашещата мисъл, че може би това е капан, целящ да напипа най-слабото и място и страховете й да станат обект на нездраво публично воайорство. Овладя се и реши, че това не пречи да си изпие питието.
......................................................................................................
Чакаше вече половин час и с облекчение въздъхна, уверен, че тя няма да дойде. Седна на бара и си поръча питие. Барманката беше симпатична, но не я заговори, изпитваше ужас от подобни филмови сценарии. Наслаждаваше се само да я наблюдава как сластно гали бутилките и как красивите и гърди подскачат едновременно с разклащането на шейкъра. Усети приятно ухание. До него седеше жена - изглеждаше леко отегчена и странно спокойна. Очите им се срещнаха. Кимнаха си, сякаш се познават. След малко завързаха неангажиращ разговор. После припламна нещо, не много дълбоко, но достатъчно за един обикновен, за една вечер секс. След като удавиха в евтина страст всичките си съмнения и колебания, изпушиха мълчаливо по цигара на балкона. Още приросяваше противен лепнещ дъжд, нямаше звезди, луната беше бледа и грозна... И той я прегърна, незнайно защо. А тя се опря уморено на гърдите му. В тях се сля малкото топлина, която още дишаше в душите им. Миришеше на влага и тютюн, притихналата нощ се спотаи. И видяха падаща звезда. Сред толкова облаци и мъгла. Може и да беше илюзия...
.................................
Тя реши да си тръгне още сега. Почувства как женското в нея издайно се разлива по чаршафите и знаеше, че сутринта няма да може да си го прости. Поиска и телефона. Как да откаже, той го искаше от чиста любезност, тя виждаше, че се колебае. Знаеше, че още утре ще изтича да си смени номера. Каквото за всеки случай ще направи и тя. Издиктува му цифрите, видя някакво съмнение в жеста, с който натисна клавиша за набиране. Познатата мелодия на "Когато бях овчарче...", погледна дисплея и онемя. Той стоеше срещу нея и също така втренчено зяпаше телефона си. Изсмяха се едновременно. И си помислиха, че на някои неща не им е писано да се случат, а други просто не може да не се случат...

...........
Без продължение.