Sep 2, 2020, 8:24 AM  

 CO-вид – 41. Парадоксът на огледалото* 

  Prose » Fantasy and fiction, Others
1326 0 0
Multi-part work « to contents
23 мин reading

                                                                                Къщата стара

                                                                                скърца с подпори –

                                                                                ще проговори.

                                      М. Димитрова

                                                            Ухан, Свят Делта, февруари 2020

 

  В къщата с пауловниите, въпреки късния час, все още гореше светлина.

  Алибей донесе чаша вода от чешмата в кухнята и я сложи пред Юйлин. Тя седеше на масата във всекидневната и гледаше с отсъстващ поглед към прозореца с вдигнати бамбукови щори. Дали виждаше нещо, дяволоидът не знаеше – в притихналата градина отвън беше тъмно, а в стъклата се отразяваха само приглушените светлини на покрития с червен абажур полилей и бледото лице на младата жена, което сякаш беше загубило очертания и почти се сливаше с мрака.

  В ъгъла, до изрисуваната колона, гореше ненатрапчиво подов фенер, покрит с тънка оризова хартия. В нишите на стените висяха окачени на цветни въженца бамбукови рафтове, отрупани с порцеланови фигурки, вази и съдове. На една от полиците зеленееше бонсай, а в другия край, в голям правоъгълен аквариум, лениво плуваха и помръдваха с червеникаво-златисти опашки малки рибки.

  Червено, черно и златно – традиционните за всяка китайска къща цветове, бяха щедро използвани в семплата и същевременно изискана обстановка на цялата къща. Но някакъв дух на умора и запустение като че бе започнал да се прокрадва в това уютно и доскоро добре и с фантазия подредено домашно царство.

Червените плюшени възглавници бяха разхвърляни по дивана, на креслото до прозореца имаше неприбрано мъхесто одеяло, чийто край беше провиснал до пода. Водата в аквариума беше застояла и на дъното имаше плътна утайка. По рафтовете сивееше едва забележим слой прах. Прозорецът явно не беше отварян отдавна и въздухът в стаята беше тежък и с миризма на лекарства. На ниската бамбукова масичка се белееше начената филия хляб до отворена рибна консерва и недопита, отдавна изстинала чаша с тъмен, гъст чай.

Юйлин ронеше механично хляба и трохите се пръскаха като ситни перли по полираната повърхност на масичката, а после се сипеха необезпокоявано по пода. В другия край стоеше недокосната чиния със засъхнал пилаф и парченца лоясало пилешко месо.

  – Как ме открихте? – гласът на Юйлин беше дрезгав и глух. Очите ú горяха със суха, трескава светлина, а лицето ú беше изопнато и някак състарено.

„Тембърът ú сякаш се е смъкнал с една октава“, помисли си Алибей, докато разглеждаше с любопитство и с някакво смътно чувство на тържество партньорката си от „Ухан Ауто Индъстрис“.“И въпреки скръбта и преживените нещастия, все още е зашеметяващо красива. Толкова прилича на майка си! Каквото и да се случи сега: дори и да успее да преодолее загубата на съпруга и дъщеря си и да ми роди внуче, което ще има болестта на сина ми в гените си или пък ако не успее, ако залинее и се пречупи – и в двата случая ще бъда отмъстен! Да, Джиа, проклятието ти ме застигна, но как би се почувствала, ако знаеш, че собствената ти кръв – твоите внуци, също носят ген от коварната болест в телата си. Ще излезе, че си проклела не само мен, но и себе си!“

  – Потърсих ви в апартамента на непрежалимия ви съпруг, мисис Джан, но там ви нямаше. От отдел „Човешки ресурси“ ми дадоха този адрес. Дойдох да изразя съболезнованията си.

  – Помолих всички да ме оставят сама. Не искам да виждам никого, да ми напомнят… Искам да забравя!

  Юйлин вдигна поглед и този път се взираше право в лицето на дяволоида – гледаше го втренчено и някак настойчиво.

  Ледено спокойствие и царствено достойнство имаше в този поглед – така навярно гледат обречените на смърт, примирили се с участта си.

  Ръководителят на „Сектор продажби“ и собственик на няколко конгломерата от фирми, основателят на могъщия клан Конгси, който можеше да купи и да продаде всичко на този Свят, без да му мигне окото, потръпна от тази отчаяна пустота, която го връхлетя като внезапна и помитаща всичко студена вълна, парна го за миг някъде отляво, където би трябвало да се намира сърцето му, а после също така внезапно отшумя и изчезна.

  – Не мисля, че трябва да оставате сама в този момент, Юйлин! Аз ви разбирам много добре. Тази мъка може да бъде съпреживяна само от някой, който е изпитал същото като вас. Преди години загубих скъпата си съпруга. Вижте, аз сам богат и влиятелен човек! Притежавам няколко концерна в Малайзия и многобройни дъщерни фирми и клонове по целия свят. Бих могъл да си стоя в Джорджтаун и да контролирам всичко оттам, имам великолепен екип от директори и поддиректори, които да се грижат за детайлите. Но предпочитам лично да ръководя отдел „Продажби“, защото за мен е неоценим живият контакт с хората, с техните съдби, проблеми и успехи. Срещал съм се с всякакви характери, попадал съм в най-различни ситуации и съм разрешавал хиляди казуси. Чуйте възрастния и опитен човек, който освен колега, смее да се нарече и ваш приятел! Болката няма да отмине с времето. Ще се притъпи и ще се научите да живеете с нея, но няма да изчезне. Но трябва да се погрижите за себе си! И то в този момент. Хапнете нещо, прекалено сте изтощена! Тялото ви има нужда от подкрепа. Опитайте се и да поспите малко! Не бива да се предавате! Колкото и отчайващо да ви се струва всичко сега, животът продължава.

  – Да, ще подкрепя тялото си. Защото само то ми остана. Вече нямам душа – отнеха ми я! – Юйлин рязко се изправи и Алибей за пръв път забеляза колко висока всъщност е младата жена.

  Беше на ръст почти колкото него и сега го гледаше право в очите с немигащ и настойчив, почти арогантен поглед, от който дяволоидът отново се почувства неловко.

  „Сякаш е забравила добрите обноски и културата, която при нея изглеждаше като вродена“, си каза той и отстъпи крачка назад, неспособен да понесе натиска на този поглед.

  – Мистър Симън – каза Юйлин с нисък и хладен глас, – благодаря ви, че се отбихте, но сега наистина искам да остана сама. Извинете ме! – тя кимна към вратата.

  – Да, да! – Алибей се разбърза. – Аз само исках да се уверя…

  – Добре съм, не се безпокойте – отвърна девойката и дяволоидът с учудване установи, че казваше истината. Изглежда, беше взела някакво решение. Бледа руменина се появи по страните ú, лицето ú се успокои и отпусна и само очите ú все още горяха със сух, стаен блясък.

  „Само да не ме гледаше така втренчено!“, си каза Алибей, докато се изнизваше през вратата. „ Отново трябва да подавам контестация до Мирабела! Проклятията се лекуват със смях, но смях над самия себе си, а не с подигравки за сметка на някой друг. Това не отчетохме ние с Оливия.  А тази жена не предизвиква у мен гняв, нито дори смях, а само възхищение и уважение. Какви пак ги мъдри нашата авторка?!“

Алибей излезе от къщата, но не прекоси тъмния двор, а се притаи зад една от четвъртите колони на страничната веранда до купчина стриктно подредени нацепени дърва и зачака.

  Луната се показа иззад пагодата на покрития с жълти глинени плочи покрив и срамежливо огря пътечката от бетонни шестоъгълници, която водеше навътре към заснежените пауловнии. Алибей гледаше към осветения прозорец, където младата жена продължаваше да седи и да мисли за нещо.

  „Отчаянието е смъртен грях. И дори е по-лош съветник от гнева. Да видим това чувство накъде ще отведе дъщерята на бившата ангелица!“

  Не чака дълго за отговора. След няколко минути Юйлин стана, прекоси двора и по ситните като килийки на восъчна пита плочки на пътеката се изгуби между чернеещите стебла на пауловниите.

  „Тъй, тъй! Ето къде значи сме потулили скъпоценната „Алена роза“, си каза дяволоидът и потри доволно ръце.

  Стори му се, че дървените статуи на дракончетата в четирите ъгъла на покрива се размърдаха за секунда, а после пак застинаха. Той тръсна глава, бръкна във вътрешния джоб на контешкия си костюм и извади „Черната орхидея“.

  През това време бледо като пламък на догаряща свещ сияние се появи между дърветата и затанцува около един от стволовете. Неясната женска фигура пред него потрепна и след миг изчезна. Сиянието се задържа още няколко секунди и после угасна.

  „Хайде, брошчице, заведи ме при момичето!“, трескаво зашепна Алибей като разтърсваше сребърното драконче, но от него само се сипеше черен прах, но не се случваше нищо.

  „Сега ли намери да засече? Хайде , размърдай се!“, повтаряше ядосано той, но напразно.

  Дяволоидът остана дълго така, взрян в безполезното украшение, после го прибра и се запъти унило към ниската вратичка на увитата в бръшлян ограда.

 

                                                               Остров Кефалония, свят Делта, 16-ти век

 

  Една жена, цялата в черно, наметната с тъмен шал с ресни, бавно и предпазливо слизаше по тясната пътека сред скалите над пещерата Дрогарати. Беше висока, с бледо лице и горящи с болезнен пламък тъмни очи. Тя видя отдалече другата жена, която разговаряше със стареца в опърпана роба пред входа. Той я убеждаваше нещо, хвана я за раменете, но тя се изтръгна и тичешком се втурна надолу по стълбите към бушуващата мътна вода на реката, придошла от скорошния дъжд. Видя и как двама души – мъж и жена, излязоха от прикритието си зад скалистата козирка на брега, повалиха опитващия се да ги спре старец и скочиха в реката, която ги отнесе. Качулката на тичащата по стълбите жена се бе смъкнала за момент и спускащата се по пътеката девойка беше зърнала лицето ú. Само за миг, но това беше достатъчно, за да я познае.

  – Мамо! – извика Юйлин и ускори крачка, но ú отговори само ехидният шепот на ехото сред скалите. Девойката тичешком слезе от пътеката и влетя в тъмната паст на пещерата, продължавайки да вика майка си. След малко Гърлото на дракона погълна и нея.

Няколко часа по-късно се чу глух тътен, скалите се разлюляха, таванът в Залата на промяната се пропука и рухна в подземното езеро, вдигайки стълб от вода, примесен с пръст и кал. Канарата над входа на пещерата се раздроби на късове, сякаш стисната от мощния юмрук на приказен великан и затрупа входа.

  На другия край на острова, при езерото Мелисани морето нахлу в тунелите, но не можа да премине през новата скална преграда и се оттегли назад. Вратата на Промяната се беше затворила и от двете страни – завинаги. Никой повече нямаше да премине оттам.

 

                                                                       В тревите прегорели

                                                                       подухва вятър.

                                                                       В небесните предели

                                                                       е вечно лято.

                                                                       Дъждът дойде за малко,

                                                                       след туй отмина.

                                                                       Поникна цвете. Жалко –

                                                                       трилистна детелина.

                                                                       Из горските предели

                                                                        расте бърдоква2.

                                                                        В тревите прегорели

                                                                        роди се локва.

                                М. Димитрова

                                                                                      Хадес, 16-ти век

 

  – Ваше Преужасно величество! – стражът остави на обкования с железни орнаменти и поддържан от великанска ръка от гранит олтар в Тронната зала малък, мърдащ и издаващ неясни звуци пакет, загърнат в черно копринено наметало.

  – Находка пред портите на двореца. Момиченце! – обяви той с тръбен глас и започна да се оттегля заднишком с поклони.

Стражите пред портите бяха силни и добре обучени на бойни изкуства спинозаври. Дългите им до 15 метра тела, тежащи по 15 тона, бяха сигурна защита на подстъпите към замъка „Гнездото“, но мозъците им бяха микроскопични и те не бяха особено умни.

  – Вие май само това знаете: Ваше Преужасно величество, заплата, храна, тревога… Няма ли да разнообразите малко речника си с някой и друг глагол? – каза свадливо кралят гигантозавър и подаде мърдащото и плачещо с хриплив гласец пакетче на височайшата си съпруга.

  – Уу, колко очарователно грозна е! Това е бебе императорски драконов динозавър! Агууу! – заръмжа ласкаво кралицата и почеса зеленото люспесто коремче на малката. – Има си и брадавички, прелест! Скъпи, нека я задържим! Откога си мечтаем да имаме дете, а това е направо подарък от Мрака!

  – Ами добре, отврат моя! Поне ще престанеш да ми врънкаш. Ще си имаш залъгалка през следващите няколко столетия, докато аз се занимавам със сериозни неща като убиване на затворници, устройване на призрачни състезания за поддържане на духовете, ха-ха-ха, и от време на време по някое масово клане за разтуха.

Докато надутият като птеродактилски пуяк господар на Хадес изреждаше забавленията в двореца, кралицата разглеждаше внимателно дрехата, в която беше увито хленчещото същество.

  – Какво е това? – тя посочи блестящия предмет, придържащ пелерината около вратлето на бебето.

  Беше малка сребърна брошка с червен камък. Кралицата я откопча и поиска да се закичи с нея, но нещото припламна с мимолетен ален блясък и се разтвори във въздуха.

  – Ох, опари ме! Беше адски горещо!

  – Къде се дяна?

  – Не знам. Я огледай и ти още веднъж тази красавица, да няма и други изненади!

  – Нищо! – каза след малко кралят на успокоената си жена, която отново пое детето в ръце.

  – Как ще я наречем?

 – Какво ще кажеш за Персефина? В чест на Персефина Първа Хадеска, основателката на кралството ни и спасителка на динозаврите от сблъсъка с метеорита на Старата Земя?

  – Персефина Втора Хадеска, не звучи зле!

  Тарантула Зло Бара де Бил отново се наклони над бебето и го погъделичка под брадичката с извит костелив пръст с дълъг, остър нокът.

  – Гъди-гъди, Пи-Си! Усмихни се на мама! Точно така. Хубавицата ми тя! Ох! – изписка кралицата. – Тая малка проклетница ме ухапа! Ухапа ме! Май ще се разбираме добре с теб, ревливо чудовище такова!

  – Ще я направим достойна наследница на царството на Мрака! – каза горделиво крал Плутос, пое динозавърчето и нежно го залюля в трипръстите си копитоподобни лапи.

  Персефина Втора отвори малката си, пълна с остри зъби уста и се оригна право в лицето на венценосния си нов татко.

  – Скъпа, извикай придворните дами и прислужниците! Малката принцеса явно е гладна.

  Догадката на краля беше право в десетката. През следващите няколко столетия наследницата на кралството щеше да се радва на завиден апетит и щеше да е почти непрекъснато гладна. Това щеше сериозно да се отрази не само на нейната психика, но и на политиката на Хадес и щеше да доведе до непредвидени последствия за кралството на Мрака и останалите Светове. Прословутият неутолим глад на Пи-Си силно щеше да наклони везните в съотношението на силите в една определена посока. Каква именно – това засега знаеха само Създателят и една чернокоса устата русалийка от Миден, на чиито крехки ръце, криле и хриле бяха поверени нишките на Съдбите на всички персонажи в Книгата.

 

                                                                           Кърджали, Миден, наши дни

 

  „Дъщерята на змията и феникса се оказа драконов динозавър. Какви ли не шеги си правят с нас гените понякога! И човешките грехове също. Защото всички ние сме отражения на човека. На неговите силни и слаби страни. А какъв физически облик ще придобият качествата ни, след като минем през Вратата на промяната, е известно само на Създателя. Защото само той е безгрешен. Опа! Още един парадокс: Персефина Втора Хадеска отива в миналото, оглавява динозаврусите от креда и става Персефина Първа Хадеска /така я наричаат благодарните ú поданици, в чест на спасението си – Първата, Основателката, тази, която изведе динозаврусите от рушащата се Земя и т.н./ Юйлин, няколко милиона години по-късно минава през Залата на промените и попада на Хадес в образа на динозавърче. Приемните ú родители я наричат Персефина Втора в чест на първата Персефина, т. е. на самата нея. Това е все едно Създателят да се намеси в съдбите на обитателите на Световете, за да докаже, че не се е намесвал. Или като в теорията на квантовата декохерентност3 – квантовото заплитане на паралелните вселени съществува не само като математически модел на вероятности, но и в реални физически измерения. Но тези вселени не са ни достъпни /да бяха видели земните „мъдреци“ нашите Врати! Невъзможно ли? Ха!/ Значи, всеки Свят е алтернатива, различен път, по който поема съдбата, в зависимост от нашите решения /свободната воля/ или от случайността. Щом наблюдаваш нещо, това означава, че за теб то се случва, следователно – невъзможно е да бъдеш само външен наблюдател на съответния вариант, винаги си и участник в него. Затова наблюдението променя резултата, защото с наблюдението правим избор и колапсираме вероятността. И затова в Макросветовете е невъзможно да се мине по два пътя едновременно, както това става в Квантовия свят при експеримента с двата процепа на Йънг4. Въпросът е защо в единия свят може, а в другия – не.  И как Вратите съхраняват различните избори в реално и работно състояние, а не само като вероятности, и то така, че да можем да преминаваме от една алтернатива в друга, без да губим никоя от тях. И да може във всеки един момент да се върнем в предишното състояние – това преди избора. Прословутата дифузия на наблюдателите! Екраните са пропускливи и двете посоки – и не само пространствените, а и времевите. И нима всички ние сме само различни видове системи, привличани от Светлината или от Мрака като своеобразни атрактори, и поведението на всеки от нас и съдбата на Световете може да бъдат точно изчислени? Според Тай Уанг, може. Дори и при най-сложните многомерни атрактори…

  Така разсъждаваше Мирабела, докато седеше на брега на Езерото с лилиите в парка „Почивка“ на Миден. Подухваше вятър и в града на слънцето и вечното лято най-после повя свежест и дългоочакван, макар и краткотраен хлад. Бистрата вода в езерото, накъдрена от поривите на въздуха, преливаше, ромолеше и разплискваше отраженията на белостволите брезички, осеяли брега. Лъскавите зелени листа на лилиите лениво се поклащаха на дългите си стебла, потопени във водата. Белите чашки на цветовете сияеха с чиста и ясна светлина, а сенките им пълзяха по кадифеното дъно, осеяно с мъх и водорасли.

  „Дори и светлината хвърля сянка“, си каза с учудено Мирабела. „И притежава глас. А Габриел пак го няма!“

  Русалийката примигна от ярката светлина, внезапно бликнала изпод едно от листата. Досами брега, до един покрит със зелен мъх камък, малко по-нагоре от кичест храст с дребни тъмночервени плодове, нещо проблясваше, закривано периодически от люлеещата се над него листна маса.

  Мирабела заобиколи бетонното мостче, извито над тясната част на езерото, стигна без усилие до мястото на странния блясък, протегна се и отмести камъка. И там, в плитката и топла вода, до едно стъбло на водна лилия, видя малко украшение, разперило лапички като сребърно жабче, прилично едновременно и на нежно цвете, и на животинче с главичка, сияеща в яркочервено.

  В Езерото с лилиите Мирабела Йорданова беше намерила „Алената роза“.

 

/Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=pzzQzfoo6zM

 


1. „Парадоксът на огледалото“ – роман от Любен Дилов

2. Бърдоква – маруля, салата, зеленчук. Българският цар Ивайло е бил наричан Бърдоква заради низшия му произход.

3. По Уикипедия

4. Експериментът на Томас Йънг – той използва екрани с процепи, през които преминава светлина и чрез получената интерференчна картина на последния плътен екран, доказва, че светлината се състои от вълни, защото преминава и през двата процепа едновременно.

 

 

 

 

 

 

» next part...

© Мария Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??