Телефон все ни свързва, телефон ни дели.
Малко тъжна е тази наша обич, нали?
Ваньо Вълчев, „Телефонна любов“
Кърджали, Миден, наши дни
„Мъжът, когото обичам, е някъде там – не знам къде, а аз съм тук – не знам защо!“.
Мирабела се взираше невиждащо в екрана, а мислите се мятаха из съзнанието ú като пленени птици.
„Има право да ми се сърди и да не идва – аз съм виновна за всичко! Но има ли представа какво ми причинява? И секунда не е минала, без да помисля за него! Как се справя като човек в един непознат, макар и дружелюбно настроен свят на русалии? Как се чувства в новото си, крехко и уязвимо тяло, без силата и ангелските си способности? Къде ли е сега? Има ли подслон, препитание, рамо, на което да се опре в труден момент и на което да поплаче? Можеше да остане при мен, поне докато си стъпи на краката, но е прекалено горд…“
– Толкова си красива, че спираш дъха ми! Никой не може като теб… – гласът му прозвуча с хиляди камбанки и свежестта на ромолящ ручей се разля в изтерзаната душа на ...