Телефон все ни свързва, телефон ни дели.

                                            Малко тъжна е тази наша обич, нали?

                                                    Ваньо Вълчев, „Телефонна любов“

                                                                    Кърджали, Миден, наши дни

  „Мъжът, когото обичам, е някъде там – не знам къде, а аз съм тук – не знам защо!“.

  Мирабела се взираше невиждащо в екрана, а мислите се мятаха из съзнанието ú като пленени птици.

  „Има право да ми се сърди и да не идва – аз съм виновна за всичко! Но има ли представа какво ми причинява? И секунда не е минала, без да помисля за него! Как се справя като човек в един непознат, макар и дружелюбно настроен свят на русалии? Как се чувства в новото си, крехко и уязвимо тяло, без силата и ангелските си способности? Къде ли е сега? Има ли подслон, препитание, рамо, на което да се опре в труден момент и на което да поплаче? Можеше да остане при мен, поне докато си стъпи на краката, но е прекалено горд…“  

    – Толкова си красива, че спираш дъха ми! Никой не може като теб… – гласът му прозвуча с хиляди камбанки и свежестта на ромолящ ручей се разля в изтерзаната душа на девойката.

  Тя се обърна и скочи рязко от стола. Габриел стоеше на прага и се усмихваше.

  – Какво? – попита Мирабела с примряло сърце.

  – Да ме накара да се чувствам жив! Съществувам от хилядолетия, а сякаш ме е нямало, преди да те срещна. Сякаш светът не е съществувал. Сякаш нищо не е имало! Ти ме извикваш от небитието. Всеки път отново!

  – Защото съм писателка! Карам нещата да се появяват.

  Габриел поклати глава:

  – Това е необходимо, но не достатъчно условие. Любовта е тази, която ни създава. Всеки миг!

  – И всеки миг, изживян в любов, е цяла вечност!

  Двамата се засмяха.

  – Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме с тези клишета. Ама и аз съм една писателка! – нацупи се Мирабела, но в очите ú се таеше радостно удивление.

  Сякаш виждаше отвъд думите, сякаш нищо друго нямаше значение, освен те двамата и този миг.

  „Фауст и Маргарита ряпа да ядат“, помисли си девойката и пак се взря в мъжа пред себе си.

  – Заприличахме на Оливия и Алибей, а това въобще не ми се нрави – каза архангелът – Книгата ще се превърне в евтин, сълзлив роман.

  – А ние ще станем злодеи. Ще станем ли?

  – Това само ти го знаеш. Първо крилата, после кой знае още какво…  Съвестта?

  – Стига де, докога ще ме мъчиш! Никога ли няма да ми простиш? Толкова съжалявам за думите, които изрекох тогава. Трябваше да формулирам желанието си по-прецизно! Можех да кажа…

   – Не е въпросът в думите – прекъсна я Габриел.

  – Да, не е въпросът в думите, те често заблуждават – прошепна Мирабела.

  Огледалото се замъгли и бавно угасна.

  – Не! – извика девойката и разтърси сребърната вещ, но гладката ѝ повърхност остана безмълвна и нищо повече не се появи.

  На вратата се позвъни и Мирабела, обзета от неимоверно спокойствие и увереност, излезе да отвори. Знаеше кой е!

  – Изпреварващо дежавю – това е огледалото! – Габриел стискаше порцелановата чаша с чай и сякаш не усещаше горещината ú.

  – Но е абсолютно безполезно – каза замислено писателката. – Защо да ми показва нещо, което ще се случи след броени секунди? Безсмислено е!

  – Може би защото не бих посмял да кажа това, което си чула там, ако не знаех, че вече се е случило? Всичко е вярно, точно така се чувствам. Но не мога да остана с теб! Дойдох да се сбогувам. Заминавам задълго. Може би в това е смисълът? Да чуеш не само какво ще направя, но и това, което чувствам?

  – Знам само, че сега вече съм сигурна и спокойна.

  – Това е била причината – каза тихо синеокият мъж и се вгледа в девойката ласкаво и загрижено. – Трябва да замина, Мирабела! И не знам за колко време. Може да ме няма месеци, дори години… Бялата лилия се е появила в един от земните Светове.

  – Да, писах вече за това. Совата я занесе в Чикаго.

  – Пращат ме в лаборатория „Ферми“ в Батавия, едно от предградията на Чикаго. При д-р Мелъди Райт. Тя работи по много важен проект. Официалното му название е „Хелиос“. За хората целта му е проучване на възможности за получаване на енергия на Земята с помощта на термоядрен синтез – процес, който протича в Слънцето и останалите звезди и ги кара да светят. За това обаче са необходими изключително висока температура и плътност¹, които е трудно да се осигурят в земни условия. Изследват синтеза с помощта на деутерий и тритий. Ако постигнат успех, това ще бъде много по-чист метод за получаване на енергия от ядреното делене. По-малко опасни отпадъци, по-съхранена околна среда. Но това е само официалната страна на проекта. Неофициално се работи по нещо много по-мащабно. Наблюдателите го нарекоха „Светлинен щит“. Включва атомните електроцентрали от земните Светове и Светлите планети на границата с Мрака. Съединяването им в единна мрежа ще осигури сигурна защита от настъплението на Мрака. И докато официално д-р Райт е ръководител на „Хелиос“, аз оглавявам „Светлинен щит“. И двата ни екипа работят и по двата проекта, защото са свързани. Досега успявах да съчетая длъжността си като наблюдател с тази на шеф на проекта, но сега съм човек и трябва да съм там лично. Наложително е!

  – Разбирам – каза Мирабела и в очите ú проблесна тъга. – Но ти си човек сега, а нямаш човешка самоличност. Нямаш дори фамилия! Как ще те приемат така?

  – Как да нямам фамилия? – възкликна Габриел и измъкна от джобчето на карираната си риза визитна картичка. – Инженер Гаврило Пушкин на вашите услуги, мадам! Руски специалист по ядрена енергетика. Виждаш ли, погрижили сме се за всичко!

 – Но във Фермилаб работят много руснаци, ще те разкрият!

 – И как? 20 години съм работил в Института за ядрени изследвания в Дубна край Москва. Знам перфектно руски и познавам в детайли работата с ускорителите на елементарни частици. Няма да ме разкрият!

  Мирабела сведе глава и въздъхна примирено:

  – И защо точно Пушкин? Откраднал си фамилията на великия поет!

  – По-скоро той е откраднал моята. Ако наследяването на фамилия може да се приеме като кражба.

  – Родственик си на самия Александър Пушкин?

  – Негов далечен пра-прадядо по бащина линия.

  – Доколкото знам, прадедите му идват някъде от Африка.

  – Неведоми са пътищата генетични! Не ти ли прилича поне малко на мен? По таланта? Все пак, част от гените му са ангелски! – усмихна се архангелът и в сините му очи се появиха закачливи искрици. – Виж, ти обаче винаги си предизвиквала у мен истинско изумление.

  – И защо така?

  – Защото си почти сто процента човек, а те избрахме да пишеш Книгата. И винаги съм се чудел…

  – Какво?

  – Как някой, който е толкова близо генетично до онези опашати зевзеци по дърветата, може да бъде толкова красив!

  – Ах ти, разжалван пуяк такъв! – викна Мирабела и го тупна шеговито по рамото. 

  – Бохемската жилка и небрежната арогантност Пушкин е взел със сигурност от теб – додаде тя. – Пълен си с изненади!

  – Още нищо не знаеш за мен, бейби! – каза весело Габриел, повдигна несъществуващата си шапка и се поклони театрално.

  – Смешен си, но пак ще ми е мъчно за теб!

  – Ще поддържаме връзка – каза вече сериозно архангелът. – А ти не използвай повече реликвите, чу ли? Послушай ме поне веднъж! Ако искаш да разбереш нещо, просто ми пиши или ми се обади и ме питай! Можеш да се обърнеш и към Нефертити, тя вече ти e хранител, ще се отзове незабавно! Но сега наистина трябва да тръгвам!

  Мирабела гледа известно време към затворената врата, зад която беше изчезнал любимият ú, после се обърна към екрана и започна да пише:

  „Беше есен и в Града на вятърните мелници, край Фермилаб, стадото бизони се беше пръснало из тучните ливади в огражденията  и пощипваше все още свежата трева.

  В езерото пред Уилсън хол – главната сграда на Лабораторията, се беше заселило ято гъски. Водата в езерата  на Фермилаб не замръзваше през зимата, защото охлаждаше циклотрона. Гъските бяха намерили там уютно и топло убежище, както много други прерийни животни в почти девствената местност наоколо. Научният център се беше превърнал в своеобразен резерват – удивително съчетание на дива природа от някогашната граница на цивилизацията – прерията, и най-напредничавите постижения на съвременната наука. Двете толкова различни лица на земния свят живееха изключително хармонично и въобще не се взаимоизключваха.“

  Инженер Гаврило Пушкин прекоси фоайето на Уилсън хол, мина покрай Зимната градина и се насочи към кабинета на д-р Мелъди Райт на втория етаж. Трябваше да ú връчи документите си и официално да стане част от екипа по проекта „Хелиос“. Неофициално – да заеме мястото на ръководител на  „Светлинен щит“. Тъмнокожата почитателка на оперния ас Елиф Тахсин ни най-малко не беше учудена от богатата и подплатена със солидни научни трудове и постижения биография на иначе младоликия руски учен с украински корени. Познаваха се от няколко века и тя вече беше работила с него и по други проекти. 

  Но американката – астро- и ядрен физик, с интереси към оперното пеене, съвсем не беше ангел. Тя беше муза от планетата Хармония, намираща се на границата с Мрака, и беше лично заинтересована в изграждането на Светлинен щит между двете воюващи страни. Що се отнася до операта, тя, заедно с две от сестрите си – музи, имаше пряко участие в създаването на оперния жанр още преди векове, в средновековна Италия.

  За щастие Алибей не беше запознат с тази малка, но изключително важна подробност от биографията ú, нито пък знаеше коя е всъщност.

                                                                               Долният Свят, наши дни

  – Волфганг? Отдавна не сме се чували, къде се губиш?

  – Даная, скъпа, толкова се радвам! Прощавай, че изчезнах така, но бях ужасно ангажиран! Нали знаеш Семирамида – протонката от ускорителя във Фермилаб, с която бях вплетен?

  – Беше? Да не би…

  – Да, скъпа, случи се най-после! Сблъсъкът стана тази сутрин.

  – Не думай! И…

  – И сега съм горд баща на кварки тризнаци, един антипротон и един бозон.

  – Поздравления, скъпи! Само не ми казвай…

  – Не, не е Хигс бозон, за съжаление. Хигсът си остава за нас още непостижима цел.

  – Но дори шантавата Селена от ЦЕРН се сдоби с малко хигсче, защо ние не?

  – Може би, ако ти…

  – Дори не ми го споменавай! Разбира се, бих искала, такава гордост е да имаш  частица божество в семейството, но не мога, знаеш! Не бих могла да се въртя с почти светлинна скорост в онези инвитротръби на ускорителя. Като хамстер в колело! Унизително и болезнено е. Аз съм създадена за друг живот и с друга задача.

  – Знам, любов моя, затова не настоявам. А хората, които са построили колайдерите и работят там, си мислят, че ни изследват! Ха-ха! Толкова са наивни! Всъщност ние ги използваме, за да увеличаваме прираста си. Знаеш ли колко нови видове от нас са се пръкнали в техните колайдери? Стотици! Глупавите макро нямат представа какво става с частиците, които създават „от въздуха“. Мислят си, че те просто изчезват.

  – Нашите дечица изчезват в земните Светове, но се появяват на Хадес край някой от Кладенците или по бреговете на петте реки. И образуват призрачни облаци.

  – Дори не подозират, че призраци не се раждат вече по естествен път. Ще ми се да видя физиономиите им, когато разберат!

  – Ако разберат, съкровище. Колкото са големи, толкова са малоумни! Последният естествено роден призрак беше онази екстравагантна циркаджийка – Виолетовата Пека. Но при нея всичко се беше объркало. И оттогава – суша! Знаеш ли, нещо в Колайдера се мъти, Семирамида ми намекна, преди да се разпадне. Спомена трансмутация…

  – Нищо ново! Всеки ядрен процес води до трансмутация, едни елементи се превръщат в други.

  – Не, скъпа, не трансмутация на отделни елементи или вещества. Трансмутация на всичко.

  – Как на всичко?

  – Трансмутация на Съществуващото. На цялата Вселена! Решили са да коригират Създателя. И да създадат нова Вселена. Където важат само правилата на Мрака. И изглежда са намерили начин. И Фермилаб заема централно място в техния План. Емпуза също е в течение. Засега Законодателите не са ни спуснали  директиви, но нещо явно се подготвя. Нещо грандиозно, което ще промени фундаментално Света, в който живеем – имам предвид и Микро, и Макро света. Всички тук сме в недоумение и не знаем какво ще се случи с нас. Пък и аз се притеснявам за новородените…

  – Виж, скъпи, и аз имам няколко вплитания във Фермилаб, ако искаш, ще поразпитам.

  – Да, Даная, ще ти бъда много благодарен! Трябва да сме подготвени.

  – Добре, разбрахме се. Щом науча нещо, веднага ще се свържа с теб. До скоро!

  – До скоро, любов моя!

/Следва/

   https://www.youtube.com/watch?v=7-Khhroulyo

   https://www.youtube.com/watch?v=1YtiIz8RZws

  Разговор между Критиците дяволоид и ангел:

 – Е, разгеле, ефенди, ашколсун! Пръкнаха се най-сетне вятърните мелници. А вашият умник Тай и непогрешимите всевиждащи наблюдатели ги търсеха в Испания. Нерде Испания, нерде Батавия!

  – Хаотичните връзки са сложни и непредвидими. Не се знае накъде ще те отнесат – може от Канзас, директно в Изумрудения град, а може и пътьом – през Лошата магьосница от Запад.

  – Да бе! Сега Дон Кихот да не се окаже Страхливият лъв, а Санчо Панса – някой мароканец под прикритие? И да спретнат взрив на фойерверки във Фермилаб?

  – Това само Мирабела го знае.

  – Знае, знае, ама и тя току поглежда във вълшебното огледало. Не че нещо вижда! Ха-ха!

  – Огледалото като всички вълшебства в Книгата понякога го хваща критик-ческата липса!

  – Ха-ха! И ти си можел да бъдеш остроумен! Аз пък те мислех за сухар! Критикческа! Харесва ми!

  – Не съм сухар, а слухар. Слушам и се уча. Даже хамстерикански смятам да науча.

  – Учи, учи, какво друго ти остава!