Кой не скача, е червен!

                                Лозунг от митингите на СДС в началото на прехода

    Ако не ви светне червената лампичка, аз ще ви светна синята.

                                                         Бойко Борисов към членовете на ГЕРБ  

                                                        Бергамо, Свят Гама, 19 февруари, 2020

  Намираха се на третото ниво на една от трибуните, почти под стъклената козирка, върху която се виждаха множество накацали пеперуди. Далече долу се различаваха дребните фигурки на играчите, размахващи ръце в безуспешен опит да отпъдят насекомите, които ставаха все повече и повече. Един от футболистите на „Аталанта“ беше седнал на тревата и гледаше втренчено някъде над публиката, а пред лицето му пърхаше самотна сребриста сянка. Пеперудата се повъртя над главата му, сякаш си избираше място къде да кацне и накрая се установи върху ъгълчето на дясното му отворено око. Мургавият, атлетичен младеж не помръдна, само лицето му се изкриви – от болка от падането преди това или от досада от настойчивостта на насекомото, не беше ясно.

  Погледите на групичката от Бергамо на трето ниво бяха отправени към Алибей, който, без да обръща внимание на настъпилата паника,  застана между професор Висконти и Дешанг, вдигна знаменцето си, обърна го обратно и замаха с него някъде към станалия вече черен небесен таван, по който избиваха първите звезди.

  – Тате, какво правиш? – дръпна го Дун.

  – Подсещам Мирабела, какво мислиш, че правя? Обърнатото знаме е знак за война. Това вече се е случило, само че сега сме от другата страна – в бъдещето, което тя видя в Огледалото.

  – Но пеперудите? Ти нали каза…

  – Ние с теб пренастроихме прожекторите, пеперудите не трябваше да са тук. Явно са подивели по-бързо, още преди да дойдем. Закъсняхме!

  – И какво ще правим?

  – Ще се омитаме! Скоро тук ще стане напечено. Не можем вече нищо да направим. И без това мачът трябваше да се проведе в Бергамо, там е основната сцена на Армагедон, но проклетото съоръжение е с много малък капацитет и е грохнало от старост, нямаше да издържи на атаката на далтоните. И сега – от Бергамо отиваме пак в Бергамо, като за по-пряко минахме през Милано – каза иронично Алибей и тръгна надолу по стълбичките между секторите.

  Останалите го последваха.

  Нещо ставаше на терена. Пеперудите се групираха на облаци около състезателите на „Валенсия“, обгръщаха ги и ги закриваха за момент. После хората изчезваха, а от облаците започнаха да излитат прилепи. Бяха едри и тромави отначало, но скоро станаха толкова много, че разпиляха останалите единични пеперуди и започнаха да пикират над публиката, която панически се устремяваше към изходите.

  – Това са мрачници – челният отряд на армията на Емпуза. Явно е разбрал за Повратната точка и е решил да действа изпреварващо – каза Алибей.

  – Щом има точка на бифуркация, пак ли ще се цепим? – попита Дун. – На още повече паралелни Светове?

  – Повратната точка е качествен скок. Новото качество може да е и връщане към единния Свят отпреди Съгрешението. Зависи дали сме способни на изкупление. Както и от атрактора, в чието поле сме – каза Алибей и внезапно спря. После погледна към Дешанг и Юймин, които бързо слизаха след тях.

  – Заради нея е! – отбеляза той. – Атаката на мрачниците! Искат да предотвратят раждането. Отново! А междувременно ще се опитат да заразят колкото се може повече хора. С един куршум – два заека! Аз си мислех, че се опитват само да предизвикат пандемия. Смятах, че в Бергамо е по-опасно. Затова я доведох тук. Реших, че ще успея да поправя прожекторите. Но Емпуза е съобразил преди мен!

  Сякаш в отговор, част от прилепите, усетили присъствието на групичката горе, се съблаха в тъмен облак и с неимоверна скорост се понесоха по трибуните, помитайки изпречилите се на пътя им бягащи зрители.

  – Нагоре! Бързо! – викна Алибей. – Под козирката има ниша и врата за едно от сервизните помещения на трето ниво.

  Всички се обърнаха и се затичаха нагоре, като сега водеше професор Висконти. Скоро се озоваха в тясната ниша между двете трибуни, откъдето се спускаше вътрешното стълбище. Трибуната на техния сектор започваше малко по-навътре от ъгъла на подпорната стена и под основата ú имаше неголямо отделено пространство, което се виждаше само откъм вътрешността на административната сграда. Отвън изглеждаше, сякаш стената продължава и там няма нищо. Професорът, Мартина и децата тичешком се вмъкнаха в тясната ниша и притихнаха. Дун ги следваше, а Алибей вървеше след него. Внезапно, почти на върха, младежът се спря като вкопан.

  – Дун, какво има, побързай!

  Алибей се обърна и ужасено погледна тъмния облак, който постепенно ги застигаше.

  Младежът не отговори. Тялото му затрепери, изсветля, по дрехите му започнаха да пробягват искри, целият задими, после искрите угаснаха, успокоиха се за малко и след миг се появиха отново. И отново, отново… Синът на дяволоида заприлича на коледна елха, окичена с мигащи разноцветни лампички. След още една конвулсия едната му ръка се отметна и от рамото му изпълзя блед пламък, който не успя да се разгори и утихна. Другата му ръка, махаща безцелно,  се покри с блестящи люспи с цвят на лава, лицето му се издължи, очите му засветиха и той постепенно започна да се преобразява.

  Нещо обаче не беше наред. Трансформацията му не можеше да завърши и той периодически си връщаше човешкия вид.

  – Не, не, не! – извика Алибей. – Не сега! Дун, Дун, сине! Моля те! Овладей се! Ти не им трябваш сега. Но ако се преобразиш, ще те забележат и ще те убият!

  Той хвана сина си за раменете и го разтърси, но без резултат.

  Внезапно тъмното небе в пролуката на козирката изсивя, звездите побледняха и сякаш се вледениха, а после, на гъсти, мътни вълни се посипаха над стадиона. Заваля сняг на едри парцали. Светлината от прожекторите  се уплътни, побеля и се заизлива над тичащите хора на бързоструйни потоци, а безшумните черни криле на мрачниците я разсичаха и разклоняваха, късаха я на отделни, нетрайни пространства, които после отново се събираха и сливаха в една обилна и неукротима снежна лавина. Нещо изщрака и на около осем метра над тревата с плющене се спуснаха полупрозрачните платна на коверфлекса¹, през които се мяркаха сенки на бягащи хора и мятащи се мрачници –  като черни насекоми, затворени в капка кехлибар.

  После, изпод снежната лавина отгоре изплуваха гигантски бели криле, проблясващи на светлината на прожекторите с мистична и ужасяваща красота. Снежният дракон пикира над стадиона и с един мах помете най-гъстата част на облака от мрачници високо горе под покрива. След туй се стрелна към трибуната, където Алибей и Дун още се опитваха да овладеят огненото преображение.

  – Кой смее да напада гаджето ми? – гласът на Сюе се извиси над  смълчаните трибуни и те потрепериха.

  – Само така, малката! Дай им да се разберат! – каза Алибей и задърпа Дун към нишата.

  – Сюе! – извика младежът, опитвайки се да се измъкне от здравата хватка на баща си.

  – Здравей, любов моя! Решил си да се забавляваш без мен, а? Няма да стане!

  Бялата мечка замахна с ноктеста лапа и най-близкият мрачник полетя към коверфлекса, като се разпадаше във въздуха на ситни сребристи насекоми, които се разлетяха на всички страни, а после, с кратки припламвания, изчезнаха.

  – Само ти знаеш каква магия имам в ръчичките, скъпи. Време е и тези нещастници да го разберат.

  – Сюе, това не е игра – викна Дун. – Опасни са!

  – Точно това му е забавното! Дун, не се тревожи, знам! Не мога да ги унищожа всичките, а и животът ми е мил. Ще ги удържа, доколкото мога, а вие се скрийте! На тях не им понасят ниските температури, а аз имам студ в изобилие. Ще ги поизмразя малко! Тичай, чуваш ли? Ще се справя!

  Дун най-после се остави да бъде замъкнат до нишата и се притаи там, заедно с останалите.

  Сюе отвори зъбата паст и изригна висок снежен стълб, помитайки мрачниците в радиус от няколко десетки метра. На стадиона застудя, температурата падаше все повече, стълбовете и празните трибуни се покриха със скреж, а стъклата на козирката започнаха да се напукват от студа.

  Прилепите станаха вяли, атаките им се разредиха, те почнаха да се снижават и да кацат по трибуните и коверфлекса. Люшкаха се като пияни и се опитваха да излетят, но не успяваха.

  Червенокоската се появи в нишата, възвърнала човешкия си вид. Единият ръкав на якето ú беше отпран и рамото ú кървеше. По лицето ú също имаше следи от ноктите на мрачниците.

  – Нищо работа, само драскотини – каза тя на Дун, докато професор Висконти омотаваше ръката ú с шала си, който скоро подгизна.

 – Раната не е дълбока, но е засегнат кръвоносен съд. Стегнах го с превръзката, кръвотечението ще спре – каза той.

  – Мрачниците скоро ще се окопитят – каза Алибей. – И ще потърсят Юймин. Юймин, трябва да ви скрием с Дешанг! И то така, че да не успеят да ви намерят, защото иначе ще ви убият. Професоре, дайте ми брошката си!

  Бруно Висконти се поколеба. Заръката да не дава на никого брошката беше вкоренена у него почти още с раждането му и той изпита естествена съпротива.

  – Бруно, доверете ми се! Аз и Дун притежаваме две брошки, но ми трябват повече, за да скрия Юймин и Дешанг там, където никой няма да ги намери. Юймин ще запази своята, за да могат после да се върнат. Вие трябва да ми дадете вашата.

  Професорът погледна към Мартина, която кимна. Той извади от джоба си брошката и я подаде на дяволоида.

  Алибей отвори трите дракончета, изсипа от всяко от тях по малко прах върху дланта си и после разпиля сместа във въздуха. Вратата към сервизното помещение изчезна и на нейно място се появи светещ отвор, през който се виждаше къс синьо небе, гористи хълмове, очертаваща се в далечината планина и висок връх с форма на стиснат юмрук.

  – Къде е това? Друг Свят ли е? – попита с опасение Юймин.

  – Не, Юймин – пок.ати глава Алибей. – Три брошки заедно отварят Гърло, и то не какво да е. Това там не е друг Свят, а друга Книга. Трябва да побързате! Скоро тук ще бъдат мрачниците. Не трябва да ви заварят. А и ние, колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре! Вие ще останете там необходимото време, а после ще използвате брошката. Тя ще реши кога да ви върне. За обратния път е достатъчна само една.

  Юймин докосна инстинктивно утробата под сърцето си и взе решение. Хвана Дешанг за ръката и двамата прекрачиха през трептящия отвор. 

  Всички въздъхнаха с облекчение. Алибей се обърна към коридора, който продължаваше към административната сграда, а после се разклоняваше в множество площадки и стълбища.

  Откъм пътеката между трибуните се чу шум на криле и дращене на нокти и групичката в нишата зърна няколко от чудовищата, които се удряха в стената, захващаха се за нея и се опитваха да се вмъкнат при тях. Отворът на Гърлото все още зееше, но беше започнал да се смалява и да гасне.

  – Откриха ни! Бързо към коридора! – викна Алибей.

  Професорът и останалите се заизнизаха от нишата към остъкления коридор, чиито прозорци гледаха навън – към осветения Милано и заснежения паркинг пред стадиона.

  Вътре останаха само Дун и Алибей. Дяволоидът побутна сина си нетърпеливо, но той не помръдна. Тялото му започна да се налива с огън и да расте.

  – Не, не пак! – изпъшка Алибей. – Сине, ако се преобразиш тук, ще се заклещиш и ще станеш лесна плячка на мрачниците. Ще те изядат като празнична консерва, без дори да са се потрудили да те хванат. Няма да можеш дори да се отбраняваш.

  – Тате, съжалявам!

  Алибей погледна към стената и опитващите се да влязат в нишата прилепи. Един от тях почти се вмъкна вътре и струя въздух, напоен с мрак и студ, облъхна за миг двамата. Дяволоидът трепна.

  – Ще те измъкна оттам, Дун! Обещавам. Но сега трябва да вървиш! Няма друг начин. Ще дойда за теб, сине, ако ще това да ми струва цялото Касиопейско кралство и жалкия ми безсмъртен живот. Но сега трябва да вървиш!

  – Тате!

  – Ще дойда, сине!

  Алибей блъсна с все сила Дун към отвора, който просветна с последен отблясък и угасна.        

  Дяволоидът се извърна към прииждащите прилепи, сграбчи най-близкия и го хвърли към събратята му, които започнаха да го разкъсват. Скоро от него остана купчинка мъгла, която бързо се разсея. Алибей се огледа. Пред вратата на сервизното помещение имаше подвижна стълба, метли с дълги дръжки, кофи и куп строителни отпадъци. Той измъкна една голяма ламарина, подпря я напреки със стълбата и затвори с нея процепа между нишата и стената.

  – Това ще ги задържи поне за известно време – си каза той и хукна към коридора.

  – Къде е Дун? – попита Сюе, щом го видя.

  – Дун е в безопасност, при Юймин и Дешанг. А ние трябва да се измъкнем оттук. Прилепите скоро ще нахлуят.

  – Ще ни настигнат! Нататък е истински лабиринт, няма да успеем да слезем бързо – каза професорът.

  – Освен ако не минем напряко – Алибей посочи прозореца.

  – Искате да скочим от 50 метра височина?

  – Фасадата на този сектор е в ремонт от известно време. Отвън има сметоотвод, един от ръкавите му почва от прозореца, а долу има контейнер със строителни отпадъци. Ще се спуснем като по водна пързалка.

  Професорът отвори прозореца и погледна навън.

  – Стръмно е!

  Внезапно подът под краката им се разклати. Четиримата се извърнаха към остъклената част на коридора, която гледаше към вътрешността на стадиона. Една от ъгловите кули, в непосредствена близост до тяхната трибуна се тресеше и от върха ú, там, където се съединяваше с етажа, летяха отломки. Отсрещните кули, стигащи до покрива, също се рушаха.

  – Стадионът ще се срути! – извика Алибей. – Скачайте, няма друг изход!

  Професорът помогна на Лаура, Франческо и Сюе да се качат на перваза и те полетяха с главоломна скорост надолу по боядисания в яркожълто улей. Мартина и Бруно ги последваха.  

   – Ето че и прословутият милански стадион се оказа картонен замък! И на сто милиона години да стана, Мирабела все ще ме кара да скачам! Чудя се защо още не съм се явил на Олимпийските игри. Мога и Стефка Костадинова да надскоча с тези тренировки! И това със сигурност няма да се хареса на нашата авторка патриотка – измърмори дяволоидът и полетя надолу по тръбата.

  Скоро всички вкупом тичаха към колата на професора, а съоръжението зад гърба им се тресеше и рушеше. Над главите им като безмълвни сенки се виеха мрачници, които скоро се групираха и се насочиха на североизток.

  Мътният им облак, все още неорганизиран и колеблив, се плъзна над магистралата, по която, почти със светлинна скорост, се движеше автомобилът с петимата любители на футбола и приключенията.

                                                                                                    /Следва/

Посвещавам тази част на великия Кристиано Роналдо!

https://www.youtube.com/watch?v=bVMFi-kjl9U

https://www.youtube.com/watch?v=CSsTv-t3y50

  1. Коверфлекс – устройство за поддържане на терена, при задействането на което цялата тревна площ се покрива със специални полупрозрачни, непромокаеми платна, отстоящи на около осем метра от земната повърхност с цел да се защити теренът от дъжд, сняг и замръзвания, без да се пречи на обичайните дейности по поддържането му.