Слънчевия лъч от злато

                                                   скри тъмата в пелена

                                                   и издигна непонятна,

                                                   нова мужду нас стена.

                  Песен от филма „Бременските музиканти“,

                                                       текст: Юрий Ентин

                                              Милано, Свят Бета, 19 февруари, 2020

  Професорът, Мартина, Лаура и Франческо се бяха вече успешно приземили на паркинга пред стадиона и през мразовития, прорязан от сини светлини и вой на сирени въздух на Милано се затичаха към мазератито, паркирано в една от страничните пресечки. Сюе стоеше още пред отвора на сметопровода и се колебаеше.

  – Хайде, скъпа! – побутна я Алибей. – Трябва да скочиш!

  – Не мога! – промълви, пребледняла, девойката. – Имам клаустрофобия. Едва издържах в нишата преди малко. Оттам поне се виждаше част от стадиона. Но в този чорап не влизам!

  – В другия Свят нямаш клаустрофобия – каза отчаяно Алибей. – Защо все на мен? Мирабела! – извика яростно той, после се обърна към Сюе – Чуй, момичето ми, ще бъде като в асансьор, но още по-бързо! Няма да усетиш, и вече ще си долу!

  – Не ми говори за асансьори! Изприщвам се само като чуя за тях! Вие слизайте, аз оставам тук!

  – Дун ще ме убие, ако те оставя, въпреки че съм практически безсмъртен – измърмори дяволоидът, пусна я и прекрачи ръба на сметопровода.

  После внезапно се обърна, стисна с ноктеста, непреодолима хватка ръката ú и скочи, повличайки я със себе си.

  – Все едно виждам Оливия – каза той, докато се измъкваше от отпадъците в контейнера и изтупваше прахта от изцапаните си бели футболни шорти. – Ние с Дун имаме дори еднакъв вкус за жени – избираме все едни и същи опърничави, капризни и невъобразимо прелестни създания.

  Той се обърна към контейнера, но там нямаше никого. Над срутващия се стадион се заизвиваха мрачници.

  – Сюе! – извика Алибей.

  – Тук съм! – чу се приглушен глас от сметопровода. – Заседнах! Променям се. Струва ми се, че Светлината ме привлича.

  – Втасахме я! – изстена дяволоидът. – Ама вие с Дун сте като дупе и гащи – каквото единият, това и другият. Сюе, трябва да излезеш! Въобще ли не можеш да помръднеш?

  Алибей се качи върху контейнера, хвана тръбата и се опита да раздели долните два сегмента.

  – Не! – извика яростно Сюе. – Умирам, Алибей! Цял живот съм се страхувала от този момент и ето че се случи.

   – Чуй ме, Сюе, трябва да се концентрираш! Кажи ми какво виждаш!

   – Вода – каза девойката с треперещ глас. – Заобиколена от планини. Някакво езеро… не, има стена! Язовир!

  – Това е „Глено“!

  – Нещо лети над водата. Прилича на насекомо!

  – Дронът! – Алибей продължаваше да разтърсва тръбата, която започна да се покрива със скреж и стана ледeностудена. – Проклетникът е пуснал втори дрон, за застраховка.

  – За кого говориш?

  – Няма значение! Чуй ме сега! От студа тръбата скоро ще стане крехка като стъкло. Ще се измъкнеш! Но не отивай към язовира! Лети към Бергамо, разбра ли?

  – Не мога да се контролирам! – изплака девойката. – Съжалявам!

  – Добре, само спокойно! Ако се окажеш над язовира, ще трябва да неутрализираш дрона. В противен случай ще умреш. И половината жители на Ломбардия с теб. Трябва да го унищожиш, преди да се е взривил, разбра ли? Ще се справиш ли?

  Не последва отговор. Вместо това се чу силен трясък, металната тръба се пръсна като детска играчка и се разлетя на хиляди осколки. Алибей едва успя да се прикрие зад контейнера и оттам наблюдаваше величествения снежен дракон, който се извиси в черното небе над Милано, а после внезапно изчезна.

  Дяволоидът излезе иззад контейнера и хукна към колата с останалите.

  Долината Скалве, обрасла с борови гори и прорязана от буйните води на река Глено, изглеждаше отвисоко като дълбока бръчка по скалистото чело на италианските Алпи. Стичаше се по назъбените им урви като ледена капка пот, подхранвана от вечните снегове по върховете им.

  Надвечер вятърът неочаквано подухна от юг и обърна снега на дъжд. Реката се разбуча сърдито, препусна надолу, и протичайки бежешком под древните римски мостове, се хвърли с последни сили в черните води на езерото Лаго д’Изео и там кротна, утихна и се разля в спокойна, тъмна изнемога. А нощта отглеждаше в утробата си като бисерна мида кротко, далечно зарево.

  Сюе летеше нагоре, срещу течението. Там накъде беше сводестата бетонна стена на язовира, а зад нея –  окованата река, намерила покой, кротко спяща под ниските облаци, които постепенно се събираха и уплътняваха, напомняйки за нетрайността на всяко щастие  и предвещавайки надигаща се буря.

  Скоро първата светкавица проряза небето. След нея се търкулна гръм, плисна над черната вода и вдигна хиляди малки вълнички, а после, удавен в мътната езерна прегръдка, заглъхна примирено. В светлината на следващата светкавица се очерта силуетът на огромно черно насекомо – с четири тънки крачка, четири въртящи се рогца и кръгло, лъскаво коремче с едно блестящо, подвижно око.

  Квадрокоптерът камикадзе се понесе над стената, а после, преди Сюе да успее да реагира, се стрелна към мержелеещата се под него язовирна конструкция, удари се с грохот в нея и избухвайки в ярък пламък почти до свода, изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил.

  Ударната вълна запрати Сюе към отсрещния скат и я блъсна в скалите. Тя запълзя надолу по склона, оставяйки след себе си тънка кървава диря. Спря се омаломощена, вдигна глава и избълва рехава струя заледен прах, която се стопи като снежинка, оказала се случайно на пътя на неугасима огнена лавина. Облак пара обви ската, а когато след миг се разсея, снежният дракон  вече го нямаше.

  Стената се прокъса, отначало неловко и тромаво, на малки, почти невидими цепнатини, но после, набирайки сила, водата си проправи път, отхапваше все по-големи парчета бетонна плът и накрая се изля надолу на мощни, неконтролируеми потоци.

  Освободеното езеро с радостен съсък се втурна към образувалия се отвор и се присъедини към стихията от другата страна, наливайки с още сила нетърпеливите езерни талази. Долината се изпълни с вода до краен предел, преля, и реката хукна на подскоци по пътеки и оврази, помитайки по пътя си мостове и виадукти на повече от две хиляди години, видели бран и мир, плячкосване на плебеи и епични рицарски битки, но не и подобен непресекващ, разрушителен напор.

  Заспалите села по пътя на разбеснялата се вода не успяха дори да въздъхнат – бяха потопени и пометени от стихията с всичките си спретнати къщи, подредени дворове, покрити със сняг дървета, с настръхналите врабчета и суетящите се гарги по клоните, със спящите в топлите стаи хора, с добитъка в оборите и кучетата в кучешките колиби. Всичко се оказа под водата и почти нищо не оцеля.

  Язовирът, подхранван от неспирния дъжд и придошлите притоци на река Глено, продължи смъртоносния си марш в долината и скоро стигна предградията на Бергамо.

  Помая се по широките, гостоприемни улици на Долния град, погълна лакомо най-ниско разположените постройки и площадите, напъна се и атакува непоклатимите венециански стени. После, отхвърлен, се поразпени малко около четирите Порти, но не можа да ги преодолее и накрая се предаде и отстъпи.

  След оттеглящата се разлютена вода останаха само развалини и смърт.

  Сирените на Бергамо продължиха да вият в нощта като неутешими оплаквачки. А най-страшното тепърва предстоеше.

                                            Бергамо, Свят Гама, 19 февруари, 2020

  В мразовития, тъмен въздух на Милано завиха сирени на пожарни и полицейски коли. От паркинга пред стадион „Сан Сиро“ един след друг потегляха автомобили и автобуси, претъпкани със запалянковци. Улиците, водещи към гарите и автогарите бяха задръстени. Навсякъде имаше бягащи, паникьосани хора, над които се спускаха мрачници – драскаха лицата им, хапеха ги и после продължаваха нататък да търсят нови жертви.

  Над магистралата се заизвиваха гъсти кълба дим. Челният облак мрачници застигаше автобусите, отклоняваше  ги от пътя и те се блъскаха един в друг и в мантинелите, преобръщаха се и избухваха в пламъци, препречвайки пътя на следващите ги автомобили.

  Мазератито с професор Висконти, Мартина, Лаура, Франческо и Алибей

имаше значителна преднина и вече наближаваше предградията на Бергамо.

  – Защо пуснахте Сюе да отлети? Ранена е, може да пострада – каза загрижено Мартина, поглеждайки  назад към черния дим над магистралата.

  – Защото само тя може да предотврати взрива. Джън е програмирал втори дрон. Те могат да остават във въздуха с дни и часове. Изпреварващото дежавю по време на земетресението може да се превърне в реалност точно днес.

  – Не ми се иска да си мисля, че я изпрати на язовира, защото в този Свят в колата нямаше място за шести човек! – измърмори Мирабела.

  – Чувам те! – каза Алибей и се обърна към Мартина. –  Мартина, аз бях против, знаеш! Щяхме да се сместим. Но Сюе беше призована и се преобрази, нищо не можехме да направим. Само тя може да успее. Добре, че скочи с първите, ако беше останала назад, щеше да заседне в тръбата. Вече се обадих на Васил да го предупредя за атаката. Джън е програмирал дрона да се крие. Ще стане видим едва над стената. И тогава има най-голяма вероятност да бъде унищожен. Професоре, съветвам ви да увеличите скоростта! Трябва да успеем да влезем в Стария град преди 10 часа. После ще настъпи комендантският час и вратите ще се затворят. Ще останем навън до сутринта и не се знае какво ще стане с нас. В Бергамо вече започна евакуация. Всички, които успеят да се върнат, са разпределяни в убежища и временни евакуационни центрове в пределите на Венецианските стени. На четирите порти на Стария град също има охрана, под ръководството на нашия приятел, Давиде Сартори.

  Скоро от двете страни на пътя се замяркаха първите сгради на Долния град. Имаше полицейски патрул, който проверяваше документите на влизащите превозни средства и ги насочваше към Стария град. Осветените и оживени преди улици сега бяха пусти и тихи.

  Професорът и спътниците му оставиха колата пред югоизточния вход на цитаделата, точно под кулата с часовника „Торре делла Кампанелла“.

  – Три удвоени сонорни и две единични. Въобще не е зле! – възкликна Мирабела.

  Цялата сграда, построена и укрепена от рода Висконти и по-точно от Рудолфо Висконти през 1379 г. с отбранителни цели, представляваше комплекс от четири правоъгълни сгради с две кули от сeверната и южната страна и два сводести входа. Главното здание, с ниска пристройка отстрани, беше от източната страна и по цялото му протежение имаше дълъг аркаден коридор, водещ покрай множество зарешетени островърхи врати и прозорци към северозападния вход на ъгъла. На площадчето, оградено от четирите сгради на цитаделата и представляващо вътрешния ú двор, бяха паркирани около десетина автомобила, а пред централната сграда се белееше тентата на малък базар за плодове и зеленчуци и сувенири, който сега беше пуст, дали заради сезона или заради извънредното положение, не беше ясно.

  Групичката мина покрай стаичката на карабинерите на южната стена, непосредствено до кулата с един от множеството бергамски часовници. Стоящият на пост униформен им махна да спрат, прегледа документите им, после козирува и ги пропусна под арките на главната сграда. Петимата минаха покрай залите на Археологическия музей и Музея на естествените науки, които се помещаваха на първия етаж. В коридора беше изнесен гигантски скелет на динозавър, който почти препречваше пътя към тясното каменно стълбище, водещо на втория етаж. Надолу стълбите продължаваха към складовите помещения, които отиваха към вътрешността на хълма и посредством мрежа от коридори се свързваха с катакомбите извън крепостните стени.

  Професорът и спътниците му се качиха на втория етаж. Там, в неголямо помещение, вероятно заседателен кабинет, бяха опънати импровизирани койки, застлани с топли одеяла и снабдени с възглавници. Масата и столовете бяха дръпнати до стената, имаше и шкаф със стъклена витрина с импровизиран бюфет.

  – Налага се да прекараме известно време тук – разпери ръце професорът кам Мартина и Алибей, докато Лаура и Франческо се наместваха на пружиниращите кушетки, спорейки кой да е до прозореца. – Имаме малък апратамент в Стария град, но тук е по-сигурно. Освен това участвам в Щаба, а той заседава в отсрещната сграда. Надявям се скоро да можем отново де се върнем във вила „Отоне“. Но сега там не е безопасно. Можем да излизаме на двора, но не и извън цитаделата. Там никой не може да гарантира безопасността ни.

  Скоро Лаура, Франческо и Мартина, изтощени от изпълнения с перипетии и емоции ден, заспаха. Професорът и Алибей излязоха на двора да подишат чист въздух и да обсъдят положението.

  Тъкмо седнаха под навеса на базара, когато откъм стаята на карабинерите се чу шум. Няколко от тях излязоха навън с оръжия в ръка и се вглеждаха в небето над Бергамо. Някъде далече на северозапад се появи ярко сияние, което скоро угасна и тъмният свод над Алпите в далечината остана осветяван само от светкавиците на разразилата се дъждовна буря. Карабинерите се прибраха успокоени, а професорът извади цигара. Не успя дори да доближи запалката до лицето си – откъм кулата над входа се изви остър, режещ вятър и бързо угаси колебливото пламъче в ръцете му.

  После от небето в средата на двора се спусна безшумен снежен вихър и когато се укроти, двамата с Алибей видяха проснатото, почти безжизнено тяло на Сюе, а изтичаща ù през мръсната превръзка кръв направи локвичка на плочника. Лицето ú беше измъчено и покрито със сажди, дрехите ú – скъсани и обгорели, а тялото ú неистово трепереше.

  Алибей се втурна към девойката, вдигна я на ръце и викна на професора:

  – Бързо! Трябва да я махнем оттук! Ще я пренеса горе. Вие тичайте да приготвите аптечката!

  В стаята Алибей я положи на една от кушетките, а професорът се зае да преглежда и почиства раните ú.

  – Има треска – каза той. – Цялата гори! Не е от изгарянията, те са повърхностни. От друго е.

   Той проми раните ú от ухапванията и ноктите на мрачниците и превърза рамото ú. После се порови в аптечката и ú даде някакво лекарство.

  – Антибиотик – обясни.  – Раните са се инфектирали. Освен това показва и симптоми на вирусна инфекция – има суха кашлица, трудно диша, явно носът ù е запушен, лимфните ù възли са увеличени. Събудете Мартина да ú направи билков чай и нещо за сваляне на температурата! Има кухненски бокс в края на коридора.

  Сюе се размърда и се опита да седне в леглото.

  – Какво се случи? – попита Алибей.

  Тя обърна към него помътнял, разфокусиран поглед и промълви:

  – Обезвредих дрона. Но бях много слаба от загубата на кръв и не можах да го замразя. Той все пак се взриви.

  Алибей погледна към прозореца, а после към Сюе.

 – Не тук – прошепна пресипнало тя. – Над стената се отвори Врата. Не успях да предотвратя взрива, но успях с дъха си да го избутам през отвора. Взриви се от другата страна и ме опърли.

  – Какво имаше оттатък, видя ли?

  – Същата стена, само че някак… нова. Беше ранна сутрин и имаше работници, които извършваха довършителни работи. Мисля, че беше друго време. И още нещо – когато взривът избухна от другата страна, стената от тази също се промени.

  – Как?

  – Не беше вече цяла. Средната ú част липсваше. И беше като изоставена и запустяла. Появи се параклис под левия скат, който преди това го нямаше. С кръст и надписи на фасадата, които не успях да прочета, беше тъмно.

  Алибей взе телефона и бързо написа нещо. После вдигна светещото екранче пред лицето си и зачете на глас:

  „Сутринта на 1 декември 1923 г. контрафорсът¹ на стената на язовир „Глено“  се напуква и после излиза от строя. За няколко минути около 4 500 000 куб. м вода изтичат от резервоара на височина 1535 м долу в долината. Първо е наводнено село Буеджио, след това частично, а после напълно са наводнени Децо, Азоне, Колере и Корна ди Дарфо. Наводнението спира, когато достига до езерото Изео, на североизток от Бергамо. Загиват най-малко 356 души. Впоследствие е построена нова стена, с по-малък размер, която прегражда пробива и която се използва и днес, създавайки малък язовир. Мемориалът на това място увековечава трагедията.“²

  – Доста леко се е разминало – каза той. – Спасила си не само града, но и цяла Ломбардия, Сюе!

  – Да, но не успя да спаси себе си – промълви професор Висконти.

  Сюе се беше отпуснала на възглавницата и червеникавата ú коса се открояваше на бялата калъфка като струящ все оше, но гаснещ вече пламък. Очите ú бяха затворени, а лицето – бледо като платно. Мартина, с поднос в ръка, се появи на вратата, извика и се втурна към кушетката.

  Остави подноса, натопи кърпа в купичката с оцет и вода и я сложи на челото на девойката. Тя не помръдна, нито отвори очи. Беше изгубила съзнание. 

  Синьор Лучано Морзенти, пазачът на стената, се събуди от болки в ставите. Есента в Алпите по принцип е хладна и дъждовна, но тази година сякаш Господ беше решил да изсипе всичките си запаси от небесна вода за години наред само в рамките на около два месеца. Целия октомври валяха проливни дъждове и имаше чести гръмотевични бури. После, докъм средата на ноември, настъпи кратко затишие, но след 15-ти, не успяла да си отдъхне, планината отново беше потопена във водния ад.

  Сеньор Морзенти нямаше нищо против тази естествена поливна дейност, пък и водата беше за това – да попълва резервоара на язовира, за да има достатъчно електроенергия за селата и градовете в долината. Но коленете, ах, коленете му! Те съвсем не бяха съгласни с това изобилие от влага и протестираха остро и болезнено. И ставите го въртяха, и старият ревматизъм се обаждаше на неподозирани места с нова, неочаквана сила! Само лятото болката в крайниците някак завехваше – не изчезваше съвсем, но ставаше  почти поносима.

  – Време ти е за пенсия, старо! – мърмореше Кара Морзенти, докато сваляше готовата  полента със свинска наденица от котлона и слагаше на нейно място да ври мехлемът, с който го мажеше всяка сутрин. – Ей я де, стената, почти завършена е! Нека назначат някой младок със здрави кости и пъргави крака! А ние ще се върнем долу, в Децо, и ще си гледаме зеленчуковата градина, кокошките носачки и пилците.

   Но тя чудесно знаеше, че никъде нямаше да отидат. Планината е понякога сурова и негостоприемна, но е любов. Любов, която, изпитана веднъж, остава за цял живот. А животът е толкова кратък!

  Синьор Морзенти погледна с тревога към извисяващата се в просветлелия утринен въздух стена, на която се различаваха дребните фигурки на работниците. От известно време бяха започнали течове в основата на арките на гравитационната възглавница. Едно земетресение, дори и леко, можеше да направи големи поразии.

  Внезапен трус, сякаш за да оправдае опасенията на стария пазач, разтърси къщичката под левия скат. В кухнята задрънчаха съдовете, а Кара се появи на прага, с престилка, цялата в полента. Над ръба на стената просветна кратко сияние и се вдигна облаче дим, което веднага се разсея.

  Работниците по скелетата се размърдаха като мравки и тръгнаха да слизат, но беше късно! Голям бетонен къс се отчупи с трясък и помете средното скеле, заедно с дребните фигурки по него. Последва го и част от стената, а след нея в долината се заизливаха тонове вода, помитайки всичко по пътя си.

  По-късно адвокатската защита на строителната фирма щеше да предложи версията за терористичен акт, но тя щеше да бъде отхвърлена от съда поради липса на доказателства.

  А тези, които можеха да го докажат, лежаха погребани под отломките или пометени от водната стихия.

                                                                                  /Следва/

  https://www.youtube.com/watch?v=ndtBJph9og4

  https://www.youtube.com/watch?v=6GWYkFdQMuU

1. Контрафорс – архитектурен елемент, осигуряващ структурната стабилност на аркови конструкции. Широко използван в готическата архитектура

2. По Уикипедия

3. Източници – Уикипедия,

https://www.visitbergamo.net/ru/object-details/2992- ,

https://italy4.me/lombardia/bergamo/dostoprimechatelnosti-bergamo.html,https://zen.yandex.ru/media/id/5f36c19bbf70422db1832722/italianskaia-katastrofa-o-kotoroi-pomniat-i-segodnia-5fc52f206129f611a536f820,  ЮТюб и др.