Пúсана писáна
рано отзарана
мие се, приглажда,
черна като сажда.
Миден, наши дни
– Не искам да я убивам! Няма ли друг начин?
Мирабела стоеше пред бялото поле на екрана и не смееше да докосне клавиатурата. Електронният лист на файла ú заприлича на безкрайно снежно поле, а виелицата, бушуваща в мислите ú, трупаше още и още ледена неподвижност.
– Налага се! – каза Габриел.
Внезапно виелицата стихна и над полето нахлу ослепителното февруарско слънце. Снегът заискри, а в далечината се чу пресипналия, но ясен глас на звънче.
– Повратната точка изисква жертви. И не ние сме тези, които решаваме кой да живее и кой да умре. Ние сме само шахматни фигури в игра, в която друг е движещата сила – като в „Алиса“ на Луис Карол, помниш ли? От нас зависи само дали ще прекосим полето и ще станем царе или царици, или ще си останем завинаги обикновени пешки.
Мирабела въздъхна и по безкрайната шир на снега се появиха отпечатъци от стъпки.
„Не искам да я убивам“, написа тя. ...