Веднъж Джуан Джоу сънувал, че е пеперуда – пеперуда, която прелитала бързо, пърхайки с крилца; била щастлива и правила това, което й харесва. Тя не знаела, че е Джуан Джоу. Внезапно се събудил, и ето че бил ясно и несъмнено Джуан Джоу. Но той не знаел дали е Джуан Джоу, който сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, която сънува, че е Джуан Джоу. Между Джуан Джоу и пеперудата трябва да има някаква разлика! Това се нарича Преобразяване на Съществата.

                                                                                         Джуандзь

                                                                            Ухан, април, 2022

    Тай Уанг отвори очи. През спуснатите щори на болничната стая се процеждаше бледа утринна светлина. В креслото до главата му, свила се като ранено и изтерзано птиче, дремеше Джиа.

  Старецът се размърда и простена. Ръката му, свързана със системата, потрепна, а после пак се отпусна безсилно върху завивката.

  Джиа се сепна и скочи:

  – Тай! Ти се събуди! – извика тя и глухо ридание се изтръгна от гърдите ù. – Миличкият ми Тай!

  – Какво стана? – изхриптя той. – Защо пак съм тук?

  – Пак? Тай, стана инцидент, помниш ли? Товарното пристанище Зуолинг, цистерната с хлор…

  – Белинда! – извика болният и понечи да стане от леглото.

  – Белинда е добре, успокой се! Не трябва да се вълнуваш. Ти я спаси!

  Тай се отпусна върху възглавницата. Лицето му постепенно си възвръщаше цвета.

  – Контейнерът се откъсна – промълви той. – Точно когато минавахме. Чу Ли се забави, имал спешна поръчка и трябваше да го изчакаме. Затова решихме да се разходим. Отдалечихме се. С Чу щяхме да водим Белинда в „Щастливата долина“¹. А ние щяхме да поиграем шах. Но той все не идваше! На Белинда ù доскуча…

  – Изблъскал си Белинда в последния момент – каза Джиа и се разхлипа. – Контейнерът те е съборил и газът е започнал да изтича. Белинда е хукнала да търси помощ. Това я е спасило. Ако беше останала… Натровил си се с газа. Имаше вътрешни изгаряния, дробовете ти бяха засегнати. Беше в кома досега.

  – От колко време?

  – От една седмица. Днес е осмият ден. Но ти се събуди! Това е чудо! Лекарите казаха, че може да лежиш с месеци, дори години… И че не е сигурно дали въобще ще се се възстановиш.

  – Тя ме повика – каза тихо Тай. – Каза: „Отворù очи!“. И аз се събудих.

  – Кой?

  – Белинда. Чух гласа ù.

  – Чул си я, докато беше в кома? Но тя не беше тук. Ще дойдат следобед с Юймин и Дешанг. Ип Джан, бащата на Дешанг, също ще дойде. Каза, че има подарък за теб и щом се събудиш… Юймин идва всеки ден! Понякога води Белинда и Дешанг. Ип също те посети веднъж, в самото начало. Говори с лекаря. Грижат се много добре за теб. Позволяват ми да стоя по-дълго. Казах им, че щом отвориш очи, трябва да съм тук. Те бяха скептични, но заради Ип ми позволиха… Аз вярвах! Вярвах, че ще се върнеш! И Илинда каза същото! Дядо ще се върне, обещавам ти, бабо! Така каза!

  – Как е тя? А Джъд?

  – Добре са. Илинда още си е в Бергамо, учи за лятната сесия. Ще стане микробиолог като баща си. Не пожела да учи за лекар, като Лаура. Иска да работи с професора и да открие универсална ваксина. Срещу всички вируси. Амбициозна и упорита е. Също като теб! И мечтателка. Джъд е в Лайпциг. Свири в Гевандхаус оркестър. Другата седмица ще гостуват с представление в Брюксел. Ще го гледаме по интернет, ще предават на живо. Бяха преустановили концертите заради пандемията, но ги възобновиха.

Лицето на Тай потъмня, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

  – Коронавирусът! Какво стана с него?

  – Още е тук, Тай. – каза омърлушено Джиа. – Минаха само седем дни, какво би могло да се промени?

  – Бог е създал света за седем дни. И би могъл да го унищожи и за по-малко – прошепна Тай.

– Защо да го прави? И без това ни изпраща достатъчно изпитания! При нас, в Ухан, нещата са сравнително добре, мерките са отслабени, случаите са по-малко. Все още носим маски. Пазара го закриха, работят само щандовете на втория етаж. Но там предлагат само очила. Целият първи етаж е затворен. Не продават вече месо и зеленчуци. Търговците се разпръснаха по други места. Ние в Ухан все пак сме горе-долу добре. Но из цялата страна, а и в света, циркулират нови мутации. В Шанхай нещата са доста зле. Там пак има локдаун. А ако се разболееш, те изпращат в изолационен лагер. Доста строго е. Блоковете се заключват, за да не излизат хората навън. Пускат домашните си любимци, за да не умрат от глад, но властите организират хайки и ги избиват. Работниците нощуват във фабриките. Не им позволяват да ги напускат. Говорих наскоро с братовчедката Мейронг – казва, че се чувства като в огромен, непробиваем балон, от който няма измъкване. Доста потискащо е.²

  Тай потръпна като от внезапен спомен. Лицето му помрачня и той притвори очи.

  – Какво има, миличък, прилоша ли ти? Ама и аз съм една глупачка, все говоря, говоря… Та ти току-що се събуди! Ще отида да повикам доктора. Тай, толкова съм щастлива, че се върна!

  – Аз също, Джиа. Ти си ангел! Знаех си, че няма да ме изоставиш!

  – Как бих могла! Ти би направил същото за мен. Въпреки че според майката на Алексис, приятеля на Дешанг от Атина, не съм ангел, а  същинска змия. „Претенциозната китайска змия“, така ме нарекла пред него. Помниш ли, когато им бяхме на гости в Атина, имах неблагоразумието да оспоря готварските ù способности? Казах, че готви тлъсто и не особено здравословно. Тя се докачила. И оттогава госпожа Теодору, кралицата на гръцката кухня, ме мрази и не пропуска случай да ме жегне. Но аз пак се разбъбрих! Ти си почивай сега, аз ей сегичка…

  Джиа излезе, а Тай се отпусна върху възглавницата.

  „Значи всичко е било сън? Преживяване по време на кома, вероятно под въздействие на лекарствата – долината Табха, Седемте извора, брошките, магическите Същества, Сферата Обединител, перперуната Вселена, която всъщност е внучка ми Илинда, борбата между Светлината и Мрака, зациклянето на 2020-та година – всичко е било просто бълнуване на объркания ми, упоен от отровния газ мозък. И все пак…“

Вратата се отвори и в стаята нахлу светлина, повя свеж вятър и едно пъргаво, около шестгодишно момиченце се втурна към леглото на болния.

  – Белинда, внимавай, дядо ти е още много слаб! – извика Юймин и се наведе да прегърне баща си. – Татко, толкова се радвам!

  Дешанг се приближи с огромен букет от ириси, сложи ги във вазата на шкафчето и протегна ръка към тъста си.

  – Татко ги изпраща. Каза, че като се възстановиш, ще ви заведе с Джиа в планината Мошан, над минната галерия. Там растели най-различни цветя, имало и много редки билки, а знае, че вие ги събирате. Ще обогатите колекцията на Джиа с екзотични чайове, а и ти ще се освежиш.

  „Животът продължава“, помисли си Тай, като гледаше събрано  почти цялото си семейство. „Всички са добре и това е най-важното! А Вселената? Те са моята Вселена! Докато с тях всичко е наред, моят Свят ще съществува, независимо от трудностите. Армагедон? Всеки от нас го преживява в различни етапи от живота си, и то нееднократно! Всички имаме своя личен Армагедон. И всички правим своя избор. Важното е да не се отчайваме и да се държим заедно.“

  И така, скъпи Читателю, след много премеждия, щастливи и не толкова щастливи моменти, Вселената на учителя по физика и математика, мечтателя, теоретика и практика на хаоса Тай Уанг оцеля. Дали това е същата Вселена, с която започнахме повествованието, или е някоя друга, а онази е била плод на въображението му по време на комата, това само един Бог знае.

А вашата Вселена? Летите ли и вие още на крилете на мечтите си или вече сте се отказали? Ако е така, не се предавайте! Винаги има един пръстен с още едно желание, още един шанс, още една идея, едно приятелско рамо, готово да окаже подкрепа и в най-мрачния и безнадежден час. Защото…

                                   Всеки шанс е предпоследен!

  Аз вярвам в това! Вярвайте и вие!

  https://www.youtube.com/watch?v=5r6PWBUFZck

                                                Епилог

                            Най-добре се смее този, който се смее в компания.

                                                  Кърджали, България, лятото на 2022

  – Траяне, стига си драскал! Ставай и отивай да се измиеш, целият лепнеш!

  Мирабела прибра цветните моливи от бамбуковата масичка до прозореца, хвана рошавия малчуган за раздърпаната тениска с щампа на динозавър отпред, повдигна го от табуретката и измъкна изпод тънките му, загорели ръце листа, на който се мъдреше ужасяващо чудовище с много пипала и седем разярени глави, които бълваха огън.

  – Гледаш прекалено много филми! И ядеш прекалено много сладки неща. Ще останеш без зъби, а си едва на десет! Хайде, преобличай се! Излизаме. Обадиха ми се от хотела, събрала се е група от чуждестранни гости, които искат да разгледат града и околностите с екскурзовод. Ще ги водя на Перперикон. Идваш с мен! Баща ти и и майка ти са още на експедиция в Египет, Гаврило е в обсерваторията, баба ти и дядо ти са на риба, няма на кого да те оставя. Гостите ще закусват в сладкарницата до ресторант „Русалка“ в Градската градина, отиваме там!

  – Но днес е неделя! – каза недоволно хлапакът. – Защо си станала екскурзовод? Работиш тогава, когато всички почиват! Да беше станала писателка! Щеше да си стоиш само вкъщи.

  – Писателите също пътуват. Поне някои от тях. Събират впечатления. Много те бива да даваш съвети, Трайчо!

  – Не съм ти Трайчо! – нацупи се малкият. – Предпочитам да ми викаш Ян. Като Ян Бибиян. Но аз няма да стана добър като него, когато порасна. Ще си остана лош. И ще отида с Фют на Луната, за да нарисувам чудовищата от лунното езеро. Притрябвало ми е да строя самолети с някакви си Калчовци от кал!

  На Мирабела внезапно се стори, че от рошавата глава на племенника ù се подават малки рогца, а под висящите от табуретката крака се промъква опашка с форма на питанка.

Тя тръсна глава.

  – Хайде! И хвърли тази близалка! Ще закусваш в сладкарницата. Трябва да си припомниш знанията по английски от школата! Ще ти потрябват, там всички говорят английски.

  Събраха повечето маси в сладкарницата отвън, защото бяха от малкото клиенти в този ранен неделен час. Само на масата до шадравана имаше семейство с три деца – две момченца близначета и момиченце.

  Пред всеки от гостите на хотела имаше филии хляб, кашкавал, шунка, чаша чай, пакетче с мед или конфитюр, варено яйце и натурален сок.

  Мирабела настани Траян до мълчаливия очилат китаец, който беше някакъв учен. От другата му страна седяха дъщеричката му – чернокосо момиченце с кичур бяла коса на челото и съпругата му – стройна, изключително красива брюнетка в елегантна червена рокля.

  „Историчка. Занимавала се с културни паметници. Дошли са специално да видят Перперикон“, припомни си Мирабела, докато сядаше до високия малайзиец с малко оперетен вид, облечен в изключително скъп тъмен костюм, със закопчана догоре светлосива риза и стегната, въпреки августовската жега, в безупречен възел вратовръзка с фалшива диамантена игла.

  „Собственик на автомобилна компания в Джорджтаун. И любител на антики. Искал да купи някои реплики на експонати от Регионалния исторически музей. Давал луди пари за копия на нефритената свастика и вазата с хората цветя, но нямало в наличност и той търсел ювелир, който да ги изработи. Но не се получило. Казват, че не се и надявал на успех. Истинската му цел били някои иманярски нелегални находки. Но това са само слухове. Синът му щял да идва с него, но в последния момент се отказал, защото внукът му се разболял от някакъв нов вид грип.“

  Останалите гости бяха – французойката Ева-Мари и съпругът ù Адам-Йозеф Ковалски, поляк; един младеж, литовец, на име Перкунас Кунгене, осемнайсетгодишен, наскоро завършил училище, който искаше да става метеоролог, но беше решил, преди да продължи да учи нататък, да си направи почивка и да обиколи Европа; турчинът Юсеин Балакчъ, потомствен готвач от пет поколения, който не живееше в хотела, а се беше настанил при роднини, но искаше да разгледа града с професионален водач; американката Мелъди Райт, контрабасистка от Чикаго, и сестра ù Саманта; синьор Пиетро Гера от Бергамо, търговец на спортни стоки и познат на китайците; египтянката Нефертити Махмуд, дистрибутор на фирма за маркова козметика, по образование строителен инженер; испанският пенсиониран футболист от Валенсия Матадор Алварес; нидерландската балерина Перла ван дер Муун; белокосият Емануил Пуза, член на германския Бундестаг който пътуваше с дребничкия си, тумбест секретар Михаел Щолц и накрая – тъмнокожият Вакса Хейкинен от Хелзинки, родом от Гвинея Бисау, осиновен от финландските си родители на няколкомесечна възраст.

  Имаше и още един китаец – Хенг Чун, собственик на магазин за сувенири в Харбин, но той беше получил някакво хранително разстройство и щеше да пропусне екскурзията.

  Малката Белинда се загледа в щампата на тениската на Траян, бръкна в джобчето на отрупаната си с волани рокличката и извади оттам две бакуган яйца. Едното беше яркожълто, а другото тъмносиво, почти черно.

  – И аз имам чудовища – каза тя и подаде жълтото яйце на момчето.

  Траян го повъртя в ръце и то се разгърна в златист феникс, с разперени криле и тъмна човка. Сякаш сияние излизаше от играчката и озари лицата на присъстващите.

  – Това е фънхуан – обясни момиченцето. – Той е добър. А това…

  Тя стисна сивото яйце и оттам се показа безформено, тъмно същество, без очи, уши, ноздри и уста, но с шест крака и два чифта криле.

  – Хун Тун, хаосът – той е лош. Но фънхуан го побеждава. А когато ходихме в Бергамо при сестра ми Илинда, в музея видях истински динозавър. Игуанодонт. Е, не беше жив, само скелетът му. А до него имаше вкаменено перо от зъбата птица. Динозавърът се казваше Вергилий.

  – Не може да бъде! – извика Траян. – Динозаврите нямат имена. Измисляш си!

  – Добре, де, аз го кръстих така. На всичките си играчки им измислям имена. И на някои други.

  – А сестра ти защо има българско име?

  – Защото е планирана в София, по време на една екскурзия. Така каза татко. Не знам какво означава „планирана“. Но са решили и момче да е, и момиче – да носи българско име. И тай като било Илинден… Кръстена е на вашия светец.

  – Чичо ми е кръстен на архангел Гавриил. Майка му е рускиня, а баща му – украинец. Но той е гражданин на България. Казва: „Майка и татко постоянно водят война, но защо трябваше да въвличат Украйна и Русия в нея?“ А аз съм кръстен на римски император – похвали се Траян. – Той е бил победител. Но леля ми вика Трайчо. За да съм търпелив. На мен не ми харесва да съм търпелив. Предпочитам да съм припрян.

Мирабела гледаше към прозрачната вода на шадраванчето пред статуята на Малката русалка. Езерцето беше с форма на трапец, тесният му край започваше от делвата в ръцете на русалката, от която течеше вода, постепенно бреговете му се раздалечаваха и завършваха с желязна ограда, която опасваше целия фонтан. Водната площ не беше повече от два метра в широкия си край, но поставиха оградата, защото децата, които си играеха пред сладкарницата, често си устройваха състезания кой ще прескочи по-широка част и имаше опасност да паднат вътре.

  Девойката примигна от слънцето, което внезапно огря фигурата на приказната героиня, и ù се стори, че вижда съвсем друга картина. Статуята беше същата, но амфората ù беше счупена, носът – олющен, на единия ù крак зееше огромна каменна рана, а лицето ù беше изцапано с боя. Оградка нямаше, а шадраванчето беше запълнено с бетон.

  После сякаш лентата се завъртя назад. Видя дете, момиченце, около тригодишно, да лежи бездиханно до шадраванчето без ограда, а майка му до него прегръщаше трупчето му и ридаеше безутешно.

  „Не е предопределено децата да умират преди родителите си, но понякога се случва“, чу тя познат глас.

  „Гаврило?“, прошепна Мирабела. Отговори ù мълчание.

  Тя тръсна глава и видението изчезна.

  „Какво беше това? – помисли си притеснено девойката, но гостите продължаваха да си бъбрят непринудено и тя се успокои.

  „Не позволявай на призраците на тревогата да обсебят душата ти! Животът е прекрасен! Всички са добре. И ще бъдат добре!“, си каза тя.

  Траян и Белинда приключиха със закуската и се заиграха край оградата.

  – Мамо, мамо! – дотича Белинда. – В езерцето има змия. Ей такова мъничко змийче! Черничко. Много е сладичко! Може ли да си го вземем? Моля, моля, моля!

  – Не може, Белинда. Хайде, идвай вече, след малко тръгваме!

  Белинда седна нацупена на стола. Траян остана да си играе с другите деца.

  – Защо остави кавалера си? – поинтересува се Дешанг.

  – Той не ми е кавалер! – обиди се момиченцето. – Говори с другите деца на български. Нищо не разбирам!  Мамо, защо не се съгласи? Щяхме да си  вземем змийчето у дома, в Ухан. Щеше да се казва Ко, или Со.

  – Като птичката от легендата за двете сестри? Но това е змия. Змията никога няма да се превърне в птица. Тя само пълзи, не лети. Някои плуват, като тази. Но не летят – каза Дешанг.

  – Може! – възпротиви се Белинда. – Ако имах магия, като в приказките, щях да я превърна в птица.

  – Ако имаше магия, можеше и в ангел да я превърнеш, но това щеше да си е истинско чудо. А чудесата ги прави Бог, не хората – каза майка ù.

  – Добре, че не ги правят хората! – намеси се малайзиецът. – Ако можеха, всичко щяха да оплескат. Щяха да използват чудесата егоистично. Да намаляват собствената си ентропия за сметка на ентропията на другите и на околната среда, и да я увеличат неимоверно. Щяха да процъфтяват върху купища от кости и трупове. Не сме достатъчно зрели, за да пренебрегнем личните си интереси и да бъдем справедливи. Освен това, не сме всезнаещи.

  – Някои хора правят чудеса. Светците… – каза Мелъди Райт.

  – Изпълняват Божията воля. Ако ги правеха самостоятелно… – не се предаде Алибей Симън.

  – Аз съм всезнаеща – каза важно Белинда.

  – Така ли? – каза весело Перкунас. – И какво знаеш?

  – Знам, че ще се омъжа за теб – момиченцето се замисли малко и додаде:

  – Не сега. След петнайсет години.

  Всички се засмяха.

  – Виж я ти, малката, колко е чевръста! Намери си годеник.

  – Ами добре – съгласи се неочаквано високият младеж. – Харесва ми решителността ти. Ще те почакам малко. Ако след петнайсет години се срещнем отново и все още искаш, ще се оженя за теб!

  – Хайдеее! Ще има сватба!

  – Не сега – каза твърдо Белинда. – Още нямам рокля и не съм завършила училище.

  – Роклята може да я уредим веднага – засмя се Юймин и посочи витрината на сватбения магазин отсреща.   – Но виж, училището… Наистина ще отнеме малко време.

  – Ами Траян? Него не го ли харесваш? – полюбопитства Мирабела.

  – Харесвам го, но той не знае добре английски. И не е сериозен!

  – Охо, тук виждам вече солидно основание! – засмя се Алибей. – Ти си една много умна млада дама.

  – Само така, малката! Дръж и не пускай! – извика Юсеин.

  Развеселени, туристите вкупом се отправиха към автобуса и не след дълго потеглиха към Перперикон.

  В хотелската си стая Хенг Чун се почувства малко по-добре. Стана му скучно и пусна телевизора. Не разбираше непознатия език и започна да прехвърля каналите. Накрая намери новини на английски. Съобщаваха за нова, бързо разпространяваща се болест – маймунска шарка, която се предавала само при физически контакт. Започнала, както и короновируса – от животни, но този път – маймуни. Симптомите включвали обриви по ръцете, краката и лицето, треска.

  Та той беше имал среща от близък вид с маймуна съвсем наскоро, малко преди да замине! В Гуейян едно от тези животни, свободно бродещи из улиците на града, буквално измъкна от ръцете му плика с мляко, когато излизаше от супермаркета. Беше купил там и кукла, подарък за Белинда – дъщерята на доктор Джан, в чиято лаборатория работи известно време. Оказа се, че няма способност за наука, но пък го бива в търговията. Върна се в Харбин и откри свой бизнес. Но запазиха връзка с доктора. Беше се сприятелил  със семейството му и дори го взеха на тази екскурзия в далечна България. Какъв късмет за стеснителния, делови Хенг! 

  Притеснен, търговецът на сувенири си измери отново температурата – беше 38 градуса, но това не беше толкова необичайно. Обриви, слава Богу, нямаше!

  „Ентеровирус!“, си каза успокоен китаецът. „И докторът каза същото. Не би трябвало да е маймунска шарка. Не, не е, само си въобразявам! Хенг, стегни се, от страх вече виждаш призраци!“ 

  – Глупачката Белинда щяла да се жени за оня щиглец! – каза намръщено Траян, докато двамата с Мирабела се прибираха вечерта. – Ако щè! Аз никога няма да се оженя! Не ми трябват разни бъбривки и ревли! А Белинда е глупава. За какво ù е той? След петнайсет години, когато тя ще е на двайсет и една, той ще е старец – на цели трийсет и три години! Не, аз няма да се женя – всички момичета са глупави!

  – Сега говориш така, но ще те питам след около десет години, със сигурност ще си промениш мнението!

  – Няма! Ще видиш! – заинати се малчуганът. – А ти сега ме заведи при Жасмин и Григор, сигурно са се върнали. Искам пържен шаран! Дано да са хванали! Знаеш ли, че дядо веднъж уловил един шаран, който тежал седем килограма? Когато бил млад. На мен не ми се вярва някога да е бил млад. Но той има снимка на рибата. Много си прилича. Той, де, не рибата! Рибата си прилича на шаран.

  Траян продължаваше да бърбори, явно забравил за предстоящата далечна сватба, а Мирабела изпита внезапно и непонятно щастие: „Всички са добре! Мама и татко, брат ми Васил и съпругата му, Траян, моят Гаврило… Колко е хубаво да си заобиколен от любимите хора!“

  Тя заведе момчето в апартамента на родителите си, откъдето се носеше апетитен аромат на пържена риба.

  Прибра се вкъщи, седна пред компютъра и се замисли.

  „Работата ми като екскурзовод е прекрасна, но ще е до време. Трябва да реша какво ще правя по-нататък. Може да стана учителка по български език – за това съм учила. Или треньор по карате – и за това имам квалификация. Или да започна да пиша, както ме посъветва малкият немирник. Защо пък не? Толкова китайци имаше днес тук. А и аз съм изчела доста за митологията им. Може да започна с нещо на тази тема. И без това съм настроена на китайска вълна. Но бъбренето на Белинда днес ми даде идея – как ли би изглеждал свят, в който всички говорят не на английски, а на български, дори съществата от китайската митология?“

  Тя се поколеба малко, а после написа:

  „Тогава Джулун затвори очи и в Световете настъпи мрак. Но се появи двурогият змей Бял вятър със светещ бисер в устата и осветяваше Пътя. Твърдят, че бисерът бил последният, останала от чадъра на Мо Лихун – Сушата, който пресушил водите на потопа и спасил Световете от прииждащата вода.

  И в Свят Аз най-после изгря слънцето – след хиляда бледи луни и хиляда сумрачни, дъждовни нощи най-после настъпи Първият Ден – понеделник. И оставаха до Края на Световете още само шест дни.

  В Свят Буки прилепът в пещерата на планината Мошан се размърда, излетя като тъмна, безшумна сянка и се насочи към Ухан.

  В свят Веди… „

  В самолета за Ухан Белинда изглеждаше замислена и угрижена.

  – Какво има? Не си ли доволна от пътуването? – попита Юймин.

  – Доволна съм! – измърмори момиченцето. – Обаче се чудя… Не взех телефона на Перкунас. Как ще го намеря след петнайсет години? Нали той каза…

  – Ако ти е съдба, ще се срещнете отново, не се тревожи!

  – Съдба ми е – отсече Белинда – обаче щеше да е добре да му имам и телефона. За всеки случай!

  Малката се загледа в пухкавите облаци зад стъклото на илюминатора. Не я свърташе на седалката. И този сърбеж! Нещо явно я е ухапало, докато си играеха край шадраванчето.

  – Белинда, стой мирно! – скара се майка ù. – И пет минути не можеш да останеш на едно място.

  – Нямам търпение да се приберем, мамо! Домъчня ми за вкъщи – за баба и дядо! – каза немирницата, обгърна с една ръка шията на майка си и я целуна по бузата, като внимателно криеше покритата си със ситен, едва забележим обрив друга ръка зад гърба си. С нея тя продължаваше да стиска спящата кукла, подарък от приятеля на баща ù, Хенг, с която никога не се разделяше задълго.

  Скоро пристигнаха в Ухан, самолетът се приземи и Белинда се затича към баба си и дядо си, които я посрещнаха на летището с разтворени обятия.

                                                                                          /Край/

youtube.com/watch?v=fum7kQLVbA8

https://www.youtube.com/watch?v=0kExxJnXbQE

Линкове към последната част на „Омагьосаната планина“:

https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-omagyosanata-planina-ochite-na-sovata

https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-omag-planina-9-93-ochite-na-sovata-2

1. “Щастливата долина“ – увеселителен парк в Ухан

2.  Източник – ttps://www.dw.com/bg/глад-изолация-лагери-ужасяващите-мерки-на-китай-срещу-ковид/a-61624135