През живота си съм имал много любовници. Но нито една не беше като Мадлен.

Още помня тежкия ù аромат, полепнал по вътрешността на ноздрите ми в крайпътните хотелски стаи. Помня как палех цигара след цигара с единствената мисъл цигареният дим да изличи миризмата ù от дрехите ми. Помня как исках да избягам на пръсти, докато тя кротко спеше и как точно, когато се навеждах над нея, за да я целуна за последно, ме удряше онзи неин мирис и ме приковаваше безсилен над лицето ù. Тогава отчаян се отпусках в креслото до леглото и ми се искаше да моля Бог, в който никога не съм вярвал, така да стане, че тя повече никога да не се събуди, за да мога да я запазя непокътната в спомените си. И да си тръгна облекчен.

Дълго време много се смущавах от мисълта, че исках да имам всички жени, които виждах или срещах, дори и тези, които не виждах, но знаех, че съществуват. Пъдех я, доколкото можех или исках, но усещах как ме превзема и не ми дава мира. С часове стоях над бюрото си, над празния екран на лаптопа и си представях как пъхвам пръстите си под полата на онова момиче от банката, докато тя упорито се опитва да ми обяснява нещо за някакви нови банкови продукти или как вдъхвам аромата на хиляди цветни градини, докато целувам шията на блондинката от цветарския магазин, от който купувам понякога цветя за Мария. После изведнъж сред тия мисли, докато усещах панталона ми да отеснява, си спомнях за Мария и ме обземаше едно различно чувство, което караше отеснелите ми панталони да увисват, а гърлото ми да се пълни с някаква необяснима мъка.

После пропадах в пропасти и дните ми се струваха безкрайно дълги. Ужасно дълги. Държах се, преструвах се на силен и си казвах, че да мине само утрешният ден и ще съм по-добре. Но утрешният ден настъпваше, а аз бях все така пропаднал в бездната.

В една от дългите и монотонни вечери, докато гледах безчувствения син екран на лаптопа, си казах, че ми е дошло до гуша от мен самия, от този страх, от тази нерешителност. Не можех да живея повече така отчаяно и не исках цял живот да бягам с всички сили из хилядите непознати улици, а после омерзен и жалък да се връщам при Мария.

Потърсих в портфейла си салфетката, която преди две вечери една девойка беше пъхнала в ръцете ми с телефонния си номер в онзи бар. На салфетката с ярко червено червило беше записан номерът, а отдолу „Валя”. Набрах номера и с Валя се уговорихме да се видим на следващия ден. Всичко стана някак механично. Начинът, по който набрах цифрите и ù предложих да се видим, гласът ù, когато каза „ДА”, моят глас, когато я попитах дали е свободна, нейните думи, моите думи – всичко ми се стори толкова незначително, просто и естествено, че се запитах дали имаше смисъл и дали исках да го помня.

В главата ми се беше обтегнала до скъсване една едничка вена.

Момичето ме чакаше на уговореното място. Загасих двигателя и преди да ù дам знак, ми се дощя да я погледам. В ярко червените си устни беше захапала края на една цигара, чийто живот безмилостно изтръгваше с всяко дръпване. С едната си ръка оправяше от време на време перхидролените си къдрици, които нощният вятър игриво сплиташе, сякаш за да има с какво да се занимава и да не изглежда глупаво, застанала на онази улица с неприлично късата си пола. После ù присветнах с фаровете и тя тръгна към колата ми, полюшвайки се бавно на неестествено високите си токове с неестествено русите си кичури. Отвори вратата на колата ми, като преди това хвърли цигарата си, угасвайки я със същата жестокост, с която я пушеше, затвори вратата съвсем леко (явно имаше опит с врати на коли като моята), обърна русата си главица към мене, приближи се бавно към лицето ми, и точно преди да отпечата червените си устни върху моите, ме погледна с прекрасните си сини очи, които навярно бяха единственото истинско нещо в нея, и ми се усмихна. И тогава, Господ да ми прости, се почувствах най-щастливият мъж в целия свят.

После шофирах дълго с миризмата ù по себе, затаил дъх в очакване на Страшния съд. Но километрите се плъзгаха един след друг, а светът не се променяше. Не се разпадах, не умирах, не усещах дори онази изпъната до пръсване вена в главата си. Напротив, главата ми беше празна. Аз самият бях празен. Тогава ме налегна чувство, подобно на онова, което караше гърлото ми да се зачерви от болка, но което ми се стори много по-страшно - чувството, че наместо да загубя така грижливо пазените с години мними добродетели, се оказах по средата на едно голо нищо, в което търсех да открия нещо, което се оказа, че никога не е съществувало. И се уплаших, защото изведнъж осъзнах това, което вече знаех – че оттук насетне до края на живота ми, не ми оставаше нищо друго, освен да лягам с всяка срещната.

Така живях няколко години. Постепенно страхът ми се разпиля някъде из множеството женски скутове, в които понякога осъмвах. Самият аз не разбрах как и кога се беше случило. Една сутрин просто се събудих, погледнах се в огледалото и разбрах, че страхът си беше отишъл и че вече не усещах металическия му вкус в устата си. Ако преди се бях боял и преговарях по сто пъти каква лъжа ще изрека пред Мария, сега се чувствах дотолкова сигурен в себе си, че дори самият аз до момента, в който не прекрачех прага на поредната хотелската стая, си вярвах, че съм потънал в работа в офиса. Постепенно спрях да усещам онова напрежение, което само понякога ме принуждаваше да се въртя нощем до нея и да си задавам въпроса дали всъщност това напрежение и този страх не бяха карикатура на моето чувство на вина, на тая вина, която отричах да изпитвам и да съществува в мене, и постепенно се примирах със самия себе си.

Когато срещнах Мадлен, изобщо не я забелязах. Тя беше толкова обикновена и ненатрапчива, дотолкова се беше сраснала със заведението, в което пиех от време на време кафе, че все едно не съществуваше в реалността. Беше като част от интериора. Забелязах я, едва когато я срещнах случайно на улицата. Тя ме поздрави, аз ù се усмихнах, сигурно ако носех шапка, щях да я сваля, но само защото исках да уловя мига, в който тя мина покрай мене и аз се опитвах безуспешно да се сетя къде вече съм я виждал и защо досега никога не ù бях обръщал внимание. Изведнъж, докато тя минаваше покрай мене, ми хрумна, че в нея най-поразителното нещо беше нейната неподправена простота. Едно обикновено момиче, на не повече от 25-26, с протъркано от годините палто и малка плетена шапка, която покриваше големите ù уши. Като я видях, беше дотолкова естествено да ù махна, да се спра да си побъбря с нея, без дори да помня откъде я познавах, че ми се струваше, че аз всъщност съм я познавал цял живот, че тя всъщност бях аз.

Когато си спомних откъде я познавам, изведнъж ме досрамя от самия мене, че така нелепо съм я свързал с интериора в едно обикновено кафене. А и вероятно ми се стори така нелепо, защото аз самият можех да се идентифицирам с канапе, маса, стол или чаша обикновено кафе, с една жена, която винаги ми е изглеждала толкова обикновена и посредствена, че никога не бях успявал да я забележа и едновременно беше част от мене.

Започнах да разпитвам за нея. Дискретно, разбира се. Не ми се искаше хората да разберат, че точно аз можех да се интересувам от някаква обикновена сервитьорка с изтъркано палто. За няколко минути се сдобих с име и с телефон, които не знаех какво да правя. Ако ù звъннех, какво щях да ù кажа, какво щях да поискам от нея и какво щеше да стане, ако тя откажеше да ми го даде? Как щях да живея после? И защо, по дяволите, си задавах такива глупави въпроси?

Набрах цифрите на моя телефон и когато тя вдигна, ù казах, че се познаваме от кафенето, че искам да се видим и да поприказваме, че се извинявам, задето не съм се сетил откъде се познаваме, когато тя ме е поздравила и че бих искал да се реванширам, като я поканя да пием по нещо и че бих се радвал, ако мога всъщност да се реванширам по този начин и всъщност аз изобщо не знам тя дали ще се сети откъде се познаваме, аз съм онзи мъж с черното палто, който сяда винаги на масата до прозореца, сам с лаптопа и пуши „Бенсън енд Хеджис” и винаги паркира колата си точно срещу стъклената витрина на кафенето… Млъкнах. И тя мълчеше. Изведнъж се уплаших, че тя не знае кой съм и че никога не ми е обръщала внимание, че съм бил просто един от многото клиенти и че никога с нищо не съм я впечатлил. С последно усилие на волята си, ù казах, че щях да я чакам утре в 9 след смяната ù пред кафенето и ако иска да се видим, ще ми бъде приятно.

От другата страна на телефонната линия се чу само едно „Добре”, след което сигналът от празната телефонна линия се смеси с болката от пулсиращата вена в главата ми.

Прошарените ми коси ме гледаха тъжно от стотиците огледала и не ми позволяваха да забравя, че остарявам.

Не зная защо, но чувствах, че Мадлен беше последната ми надежда да си върна нещо от младостта, преди безвъзвратно да се превърна в старец.

Стрелките на електронния часовник в колата светнаха. Беше 9 и през отворения прозорец видях познатото овехтяло палто да се носи към предната седалка. Мадлен седна и аз запалих двигателя.

-         Здравей.

-         Здравей.

-         Как си?

-         Ами… странно. Никога не съм се качвала в такава кола.

На един от светофарите погледът ми се плъзна по краката ù. Имаше остри тънички коленца, здраво стиснати под кафявата ù поличка.. Успях да разгледам и ръцете ù, изпънати напред върху краката ù, с дланите върху капачките. Така ми заприлича на малка прилежна ученичка, на дъщеря, която возех към училище. Ръцете ù ми се видяха грубовати и също толкова овехтели като палтото. Но въпреки това, като ги гледах, ме обземаше едно спокойствие, толкова силно, че чак не можех да си спомня дали бях виждал по-красиви ръце.

-         Къде отиваме?

-         Ами... къде ти се ходи?

-         Не знам. Можем да се разходим в парка?

Не помнех някое момиче да е искало да се разхождаме в парка, освен когато бях студент и се натискахме по пейките. Да, разхожда ми се в парка, ù казах.

Паркирах колата, а тя мълчаливо ме чакаше отвън.

-         Пушиш ли?

-         Ами, от време на време.

Отворих табакерата и ù предложих цигара. Очите ù светнаха като на малко дете и зашариха из цигарите, сякаш виждаха безброй цветни камъчета. Устните ù се разтеглиха в едва доловима усмивка и с несигурна ръка се присегна и изтегли една.

-         Намислих си желание, докато си избирах, ми каза тя и ми се усмихна.

После двамата закрачихме един до друг, всеки запалил своята цигара и намислил по едно желание. Мълчахме. Искаше ми да я притегля към себе си, да усетя как ухае косата ù, да я прегърна през кръста, да се наведа и да заровя главата си между тънките ù остри коленца, да пуша от цигарата ù под някоя улична лампа и да намисляме заедно желания, които никога нямаше да се сбъднат.

Но нямах нито сили, нито смелост. Затова се върнахме обратно към колата и аз я попитах къде да я оставя. Пред кафенето, ми каза, оттам е близо до вкъщи. Спрях, там, където с крайчеца на очите си пролазих по грубите ù малки пръсти.

И после стана тъмно, много тъмно. Заспах и се събудих с безброй прошарени коси в скута на Мария. А трябваше да бъда млад.

След няколко дни потърсих Мадлен, но нея я нямаше в кафенето. Бяха я уволнили пред два дни, никой не знаеше къде беше отишла, а на телефона ù се включваше гласова поща. Тогава развъртях един-два телефона и разбрах къде живее.

Кооперацията беше малка и овехтяла във времето четириетажна постройка. Тя живееше на последния етаж, както ми бяха казали, с две съквартирантки. Входът смърдеше на урина и старческо оглупяване. Изкачвах стъпалата едно по едно, тихо, сякаш ме беше страх Мадлен да не чуе стъпките ми. Почуках на апартамент номер 9, но никой не ми отвори. Дали не бях сбъркал номера, кооперацията, дали тя изобщо беше все още в града?

Миризмата стана непоносима и предпочетох да изчакам в колата си. След около час апартамент номер 9 светна и аз отново изкачих онези стъпала, този път уверено. Отвори ми едно момиче, което ми каза, че Мадлен не е вкъщи, но скоро трябвало да се прибере и съм можел да я изчакам. Момичето ме покани в кухнята и ми наля чаша билков чай. Запалих цигара и зачаках.

Вратата хлопна и Мадлен се прибра. Погледна ме с въпросителен поглед защо бях дошъл, но аз просто свих рамене и мълчаливо ù подадох една цигара. Отидохме в нейната стая, в която имаше едно легло, един скрин, на който бяха натрупани книги, един малък гардероб и два стола. Върху скрина имаше ваза с няколко стръка гергини. Мадлен свали палтото си и седна безмълвна на единия край на леглото. С поглед ми направи знак да придърпам единия стол и да седна срещу нея. Запалих ù цигарата и двамата запушихме. Аз втренчен в малките ù груби пръсти, а тя в някаква невидима точка или драскотина по стария паркет.

Исках да я питам милион неща – защо беше напуснала, защо живее в тази дупка, беше ли мислила за мене. Сигурно и тя искаше да ме пита много неща. Но и двамата мълчахме. Чувствах се страшно уютно в тази малка проста стаичка, с двата фикуса до вратата, с няколкото булевардни романа на олющения скрин, с хвърлените небрежно две блузи и пола на другия свободен стол.

Мадлен стоеше почти неподвижна върху евтиното синьо одеяло, покриващо леглото ù. Протегнах ръката си и я сложих върху нейната. Пръстите ù бяха студени и тогава изпитах неистово желание да коленича пред нея и да ги целувам дълго и продължително. Тя не ме спря. Погалих лицето ù и приближих устните си до нейните. Затворих очи и я целунах. Първо, съвсем леко и нежно, а после опитах да докосна езика ù с моя. За моя изненада, тя обаче здраво стисна устните си. Какво пък, помислих си, може да не обича. Продължих да я целувам леко по устните и врата и усетих как тялото ù се отпуска в прегръдките ми. Милвах с ръцете си тялото ù, гърдите ù, докосвах кожата ù, а тя ми позволяваше да изследвам все повече и повече от тялото ù. Но когато пъхнах ръка под полата ù, за да усетя с пръстите си меката кожа на вътрешността на бедата ù, тя ме блъсна от себе си и стана. Тогава си помислих, че моята спонтанност и страст вероятно я бяха стреснали. Та тя беше още дете, малка и неопитна. Може би дори беше девствена. Трябваше да карам по-полека с нея, за това станах и аз и отидох да разгледам книгите, наредени на скрина ù. Бяха някакви блудкави любовни романчета на неизвестни за мене американски писателки, на чийто корици момичетата се отдаваха страстно на любимите си мъже. Защо сега Мадлен не искаше да ми се отдаде по същия чувствен начин?

Обърнах се и се приближих до нея.

-         Може ли да те прегърна?

Не ми отговори, само се сгуши в мен. Пак седнахме двамата на леглото и дълго стояхме така прегърнати. После аз отново започнах да я целувам и милвам и това продължи толкова ужасно дълго, че изведнъж престана да ми бъде приятно, осъзнах, че това беше само начин, средство да я успокоя, за да мога да преспя с нея. Докато я целувах, се опитах да натежа отгоре, така че да легне по гръб. Но Мадлен се съпротивляваше, макар и съвсем леко. Успях да повдигна полата ù и дори да целуна малко от кожата на краката над коленете ù, но когато опитах да сложа главата си в скута ù, тя ме изблъска от себе си. Този път обаче нямах намерение да я оставя да ми се изплъзне. Хванах я за ръцете и ги опрях на таблата на леглото, за да не може да се съпротивлява. Краката ù се бунтуваха, ритаха ме, а аз усещах колко по-голяма става възбудата ми от тази сцена, усещах, че вместо да се отвратя от себе си, както винаги съм си мислел, че бих се чувствал, желанието ми да имам Мадлен ставаше все по-голямо. Но не, това чувство беше повече от възбуда. Беше ме обзела свирепа ярост, защото никоя жена досега не ми беше отказвала. Същата онази свирепа и сляпа ярост, която изпитвах, задето сутрин огледалото ми показваше един човек с прошарени коси, когото не познавах, който не бях аз. Същата тази ярост, която ме беше превърнала в един отчаян старец.

Затова продължавах да стискам ръцете и краката на Мадлен и я целувах, макар да ме молеше да спра. И изведнъж усетих, че тя вече не се съпротивлява, че ме гледа с очи, пълни със сълзи, които ми казваха- - „Хайде, давай, направи го, не ми пука! Чуваш ли ме, не ми пука! Мразя те!”.

Тогава се опомних. Какво, по дяволите, правех аз? Пуснах ръцете ù и се дръпнах в края на леглото, премалял и изтощен от себе си. Вената в главата ми запулсира с болезнена острота, сякаш за да ми напомни за ужасната действителност. Мадлен се беше свила в другия край на леглото и тихо плачеше. Прегърнах колената ù, запалих си цигара, заплаках с нея и останах дълго да лежа така.

Когато отворих очи, единствената светлина в стаята идваше от уличната лампа. Огледах се, но наместо вазата с гергините на масата, видях позната ми домашна обстановка и Мария, която спеше до мене.

Не помня как се бях прибрал, нито дали Мадлен беше добре. Не помнех дори дали се беше случвало. Главата ми беше празна, нямаше я даже пулсиращата ми вена, изпъната като корабно въже.

Следващите дни минаха в унес. При всяко позвъняване на телефона мислех, че е Мадлен и се страхувах какво можеше да ми каже. Мразеше ли ме? Може би дори вече беше напуснала града, може би никога повече нямаше да я видя. В главата ми цареше хаос, бях изнервен и не знаех какво да направя. На третия ден от тази агония, на която сам се бях подложил, реших да я потърся. Нещо ме теглеше към нея, нещо, което беше толкова ужасно силно, чийто смисъл не можех да разбера.

Набрах номера ù със страх, защото можеше да не вдигне и защото може би никога повече нямаше да иска да ме види. За моя изненада, на четвъртото позвъняване, тя отговори.

-         Здравей, Мадлен…

-         Здравей.

-         Как си? Добре ли си?

От другата страна на слушалката настъпи мълчание, което знаех, че може да ме убие, ако продължеше твърди дълго.

-         Добре съм…

-         Мадлен, аз исках да се извиня за случилото се… Аз… Искам да те видя, да поговорим… Не знам защо така стана, Мадлен… Мадлен?

Пак онова мълчание. Докато чаках на телефонната слушалка, видях отражението си в стъклото на снимката на бюрото ми, на която бяхме двамата с Мария. Сякаш за две нощи съвсем бях остарял.

-         И аз искам да те видя.

-         Утре в 6 да те взема?

-         Добре, ще те чакам.

Усетих грубите пръсти на Мадлен да натискат дръжките на вратата на колата, още преди да ги беше докоснала и когато отвори вратата и седна до мене, по горчивия вкус в устатата си разбрах, че Мадлен беше различна. Това ме натъжи, защото сякаш разбирах, че въображаемото ми странстване е вече към своя край.

Този път тя не се противеше на ласките ми в онази крайпътна мотелска стая. Но знаех, че е само привидно. Когато целувах врата ù, ноздрите ми се пълнеха с острия мирис на кожата ù, който щях да помня вечно и който ми напомняше нещо толкова ужасно близко, което само да исках, можех да докосна с ръка. Но когато я протягах, то ми се изплъзваше. Тогава си помислих, че кожата на Мадлен беше събрала в себе си ароматите на всички онези жени, които бях имал през години. И си помислих каква шега ми е била приготвила съдбата, щом на края на пътуването си, се бях оказал насред бунище. И, Господ да ми прости, но ужасно ми харесваше.

Когато се приближих към Мадлен и я прегърнах през кръста, тя се отпусна в ръцете ми. Целувах я, милвах я, но когато се помъчих да сваля дрехите ù, така че да мога да обсипя цялото ù тяло с целувки, тя отново ме отблъсна. Но странно - този път не се разгневих и не ми стана неприятно. Напротив, изведнъж се почувствах като у дома си. Извадих табакерата и ù предложих цигара, защото чувствах, че единствено цигареният дим ни свързваше истински. Запушихме – аз с увиснали панталони, а тя – със здраво стиснати колена, и двамата загледани в някаква невидима точка на тавана.

Започнахме да прекарваме все по-често нощите си заедно. Тя престана да се съпротивлява, когато исках да галя и целувам кожата ù, но повече не ми разрешаваше, а и аз спрях да настоявам. Даже ми беше приятно, че просто лежахме голи един до друг, пушехме и мълчахме. Понякога тя заспиваше върху ръката ми и можех дълго да я гледам. Тогава ме обземаше желание да я целуна за последно, докато миризмата ù прониква в тялото ми, в кръвта ми и да си отида завинаги, да я забравя. Исках да изтръгна живота ù, докато спи и да го отнеса със себе си, да го изпия и да се събудя прероден и млад. Тогава тя се будеше и ме прегръщаше с грубите си пръсти. И аз заспивах овехтял и стар в тях.

Така измина цяла една тъжна година. С Мадлен се срещахме почти всеки месец, като редувахме хотелите и градовете. Така се бяхме разбрали и онази сряда, макар да чувствах нещо различно в нея. Кой знаеше, помислих си аз, може би най-накрая щях да получа онова,което исках от нея. Но дали го исках още?

Пристигнах първи, Мадлен закъсняваше. Извадих табакерата си и запалих цигара, докато чаках в лоби бара на хотела. Бях ужасно уморен и си мечтаех за Мадленината остра миризма. В умората си дочух смеховете на някакви хора на масата зад мене, които сякаш ми се сториха познати. Усетих вената в главата ми да се напряга и се обърнах.

Видях пред себе си Мария. Беше кръстосала крака на съседната маса и безгрижно се смееше, докато отпиваше кафе на малки ситни глътки. Ръката ù галеше някаква чужда мъжка длан. Помислих, че сънувам, че съм болен. Тази жена там не можеше да е Мария. Не беше възможно да чакам любовницата си в същия хотел, в който собствената ми съпруга галеше някакъв мъж. Не беше възможно жена ми да ми е изневерявала.

Тогава Мария извърна глава и ме видя. За момент застина, но после ми се усмихна, остави чашата кафе и тръгна към мене. Господи, това наистина беше Мария.

-         Здравей, скъпи. Каква изненада само, да се срещнем тук… Помниш ли Митко, посочи ми тя мъжа на съседната маса, който дори ми кимна, съученици сме от гимназията, идвал е на гости няколко пъти.

Мария седна срещу мене и си запали цигара. Стоеше насреща ми влудяващо спокойна и ме гледаше със студени, непознати очи. Една Мария, която не познавах.

Исках да кажа нещо, да я зашлевя, задето ми беше изневерила, да ù крещя, да я убия. Но не можех да мръдна, бях като парализиран.

-         Как можа да го направиш, Мария? Как можа да ми изневериш? Как може да ми го причиниш, Мария…

-         Е, скъпи, ти го правиш от години. Защо аз да не мога?

-         Не е вярно, нищо от това, което си мислиш, не е вярно… Но ти… Как можа да ми го причиниш…

Мария нищо не ми отговори, само ме погледна, усмихна ми се, дръпна от цигарата си за последен път и я натисна в пепелника. После просто двамата с Митко излязоха от лоби бара, качиха се в неговата кола и потеглиха.

Ръцете ми бяха вкочанени от студ и едва успях да си запаля цигара. Нищо не усещах, в главата ми се плъзгаха спомени един след друг. Погледът ми се спря върху пепелника, в който така усърдно тръсках цигарата си, треперещ от студ, и си помислих, че онази мъртва цигара там бях аз, че Мария ме беше натиснала и убила по същия жесток начин.

Изведнъж си дадох сметка, че в панталона ми от доста време вибрираше мобилният ми телефон. Сетих се, че чаках Мадлен. Не знаех нито колко време беше минало, нито колко беше часът. Извадих телефона от джоба си и видях, че Мадлен ми беше пратила ес ем ес: „Не ме чакай. Не мога да продължавам повече така. Не искам да се виждаме повече..”

Имал съм много жени през живота си, но нито една не приличаше на Мадлен. Тръснах пепелта на цигарата си за последно и я умъртвих редом до тази на Мария. Станах и тръгнах към бара. Имах нужда да пийна нещо силно. Докато си поръчвах уиски,  видях отражението си в огледалото на бара. Оттам ме гледаха очите на младеж, когото имах смътен спомен, че познавах. Оттам ме гледаха очите на човек, когото някога познавах.

* Comme il faut – пр. фр. Както е редно, както трябва