25 min reading
След малко, когато и последната къща остана зад тях, пътят се нагъна и заприлича на кардиограма. Кобилата пореше тъмницата, сякаш прокарваше електричество по нея, като ту се издигаше, ту тъкмо изкатерила възвишението, гръбнакът ѝ се накланяше и слизаше тежка по склона. Мускулестите крака се набираха по хълмовете. Пръхтеше като подивяла, плашеше се от малко и, ако Насим не я озаптяваше, можеше да се окаже опасна. Той не се лъжеше по нейното изящество. Познаваше добре конете. Виждаше непокорството на плувналите ѝ в червенина очи. Усещаше първичната стихия, бълбукаща в набъбналите жили. Беше своеволна,но той държеше нейната сила, контролираше Алтафина, насочваше я, превръщайки я в овладяна мощ.
Същата мощ чувстваше в себе си, докато вятърът сълзеше очите му, а стисналите го през корема ръце го караха да се чувства непобедим.
- Добре ли си? - дръпваше юздите за малко, за да срещне разрошената главица.
Нейните очи му се усмихваха в унес, сякаш сънуваха живота си.
- Аха. Напълно. – му отвръщ ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up