Надя се промъкна тихо. Не беше заключил вратата, значи си беше вкъщи. Нямаше какво да губи, а реши, че ще е наложително да загаси лампата,  за да не види  лицето ѝ. Тя отвори вратата в стаята леко и сложи ръката на копчето. Когато лампата изгасна, арабинът скочи от леглото,  но се спря пред нея. 

 – Аа, ти се върна! – бяха първите му думи.

Надя се опря в любимия си и потърси ръцете му, но те стояха като гипсирани. Цяла седмица беше потръпвала при мисълта за срещата и само тази мисъл я караше да се съвзема от температурата. По пътя си беше представяла как се хвърля в обятията му, с всяка стъпка беше летяла към него, така както птиче литва към небесната шир, а сега се блъскаше в стена. Тя докосна ръката му, но той стоеше неподвижен като статуя.

 – Защо се държиш така? Не ме ли искаш вече? 

– Дали те искам? Ах, Надя!  – Насим я стрелна объркан.

– Защо си сърдит?

Арабинът не отговаряше.

– Сърдиш се, защото си тръгнах... Защото не можах да дойда, ли? Но...

 Той пристъпи към прозореца, но когато я чу, че ще се оправдава, още повече се ядоса и тръгна към другия край на стаята.

– Разбери, нямаше как да се измъкна, нямаше как! – Насим се опита да я заобиколи, но тя застана пред него и се опита да го прегърне отново. 

– Насим! 

Той освободи ръцете си от нея и се обърна с гръб. Сърцето ѝ се беше свлякло в краката му и оставаше само той да го срита към някой ъгъл на стаята. Не беше го виждала толкова студен и сега си помисли, че ще й каже, че не я иска повече, че всичко между тях е свършено.

– Това ли беше всичко? – попита като че ли дори не очакваше отговор. Тя го знаеше. От самото начало го беше предчувствала.

 Изведнъж той се обърна.

– Защо ме накара да си мисля, че не ти пука за мен? А? Защо обещаваш лъжи, Найдена? Защо ме накара да те чакам? Защо ме караш да си мисля, че не искаш да се срещаме повече? Да си мисля, че не ти липсвам? А? Или искаше да ме накараш да усетя твоята липса? 

– Не! Чакай! Нищо от това, което казваш няма връзка с истината! – хвана ръцете му тя, преглътвайки физическата болка от въпросите му, които се бяха забили в стомаха ѝ. 

– Нищо не е вярно. Имах температура. Нашите бяха непрекъснато с мен. Не можех дойда! Не можех!

– Ах, Надя! Защо ме караш да правя това?! – той седна на леглото, прокара ръце през лицето си и въздъхна. 

Какво го караше да прави? – момичето недоумяваше. Грях ли извършваше, прокажена ли беше, заради раните ли не я искаше? Или просто я беше подмамил и сега нямаше смелост да си признае, че вече не я желае. Затова я беше нападнал с тези въпроси, защото нападението беше чувала, е най-добрата защита. Всичко тази вечер се беше обърнало наопаки. Сега той не я искаше. Как се беше случило това? Тя се опита да забрави мислите си, но студа я обхващаше от всички страни. Чудеше се защо поне не си е запалил печката, защо телевизорчето стои изключено? Как изобщо живееше така? Какво го радваше?

Надя мълчеше, изправена до вратата и гледаше тъмния силует до прозореца, изрязан от нощното осветление на улицата. Обичаше ли я този изстинал силует с иначе горящо сърце? Кой беше всъщност?

– Ела - смути тишината той. – Къде ми е целувката? 

 Тъкмо беше решила, че това е краят, а сега той я галеше с онзи мил и спокоен тон, викаше я с него, като че ли обвиненията му от преди малко бяха няколко шамара, които тя трябваше да изтърпи. 

– Махни това яке. 

Надя съблече якето си и се приближи бавно към него. Той все така стоеше седнал на леглото.   

– Целуни ме. 

Тя се наведе и го целуна леко. Той не реагира. 

– По-хубаво. И спри да трепериш, няма да те изям. 

– И да ме изядеш, не ме е страх.

– Шшт! Не говори!

Надя вкуси устата му и я обхвана плам. Топлината пускаше пипала навсякъде. Ръцете му бяха като огнени езици, пареха я през дрехите, а когато съблече дънките и пуловера, пръстите му се впиха в нейните гладки бедра и стенанието му се опря в шията ѝ. Беше си сложила нови розови бикини и сатенено потниче и искаше да му се похвали, но той не ѝ даде възможност. 

– Студено ли ти е по бельо? – попита я Насим. 

– Да. 

Той разкъса сатена. Гърдите ѝ се  разголиха. 

– Насим! – хвана разкъсания плат в тъмното Надя и се взря ужасена. 

– А сега? 

– Сега не. 

Той целуна първо едното ѝ зърно, после другото. Надя го гледаше замаяна. Тя  бухваше в ръцете му. Спадаше прималяла. А когато я облада я заля целият му стаяван гняв. Но гневът имаше и глас:  

– Изневери ли ми, Надя?

– Какво? 

– Беше ли с друг, докато те чаках?

Тя се опита да възрази, но той не ѝ даваше възможност, като едновременно проникваше в нея грубо и болезнено.  

– Пусни ме. Боли така.

– Кажи, че си била само моя! Кажи, Найдена! 

– Ъх! – момичето се извиваше, опитвайки да се измъкне от ръцете му, които я бяха заклещили като менгеме и сякаш избиваха в сини петна по кожата ѝ. Сърцето ѝ беше спряло. Помагаше си с краката и се чудеше: как изведнъж той се беше пробърнал наопаки. Надя не проумяваше какво става. Притисна главата ѝ назад. Езикът му проникна в нейната уста. Почувства се като пред заколение и започна да търси момента, когато той ще  разхлаби хватката си. Думите на сестра ѝ зачаткаха в нея. Чат-чат-чат. Чат-чат-чат.  Нещо като бяс, който се разразяваше в кръвта на момичето. Някакъв несъбуждан до онзи момент инстинкт. 

– Не така! Защо ме хапеш? Не дери, не дери! А-а!  Така ли искаш? Така ли ти хареса? Уф! Уф! Успокой се!

Сборичкаха се, Надя отскочи назад, усети, че се свлича от леглото и докато разбере, че е безвъзвратно, Насим се стовари до нея. Мекият персийски килим докосваше плахо изплашените им сетива.

- Луд си! – прошепна  Надя, като се чудеше защо не побягваше. Сигурно и тя беше луда. Недиагностицирана все още като такава. 

Насим въздъхна тежко. 

– Луд съм по теб. 

Двамата лежаха на земята обезсилени. Навън разтопените снегове се стичаха по улуците и капчукаха: Кап- кап- кап... 

– Сигурно съм цялата в синини. – промълви неусетно тя. 

– Дай да видя, къде те боли?

– Навсякъде. 

–А аз съм бит и нахапан. Ти си моята дива кобилка. Трябва да те опитомя. 

Той се повдигна бавно и погали косата ѝ. Мека и тъмна, дива коса. Неговото момиче все още лежеше тук в неговата къща и очите ѝ блещукаха. Тя му вярваше. А той беше загубил самоконтрол. Пръстите му я милваха по лицето. Целувката му беше нежна като лунен лъч по разтворен цвят. Надя затвори очи.

– Ах, Найдена! – мълвеше той.

Стигаше му само да диша с него ето така всяка нощ. В един ритъм. 

Какво искаше още от нея, какво? – питаше се момичето, лежаща неподвижна, сякаш да скрие всичко онова, което бумкаше в нея така безразсъдно. Не можеше да се успокои. Още чаткаше пулса на шията ѝ, туптеше като механизъм. Опита се да се отпусне. Той я учеше да се отпусне, да му се отдаде, а сега около нейното сърце растеше бетон. Инстинкт за самохранение ли беше, или инстинкт, с който опазваше чувствата си към него. Когато пръстите му се вплетоха в нейните и я стиснаха силно, тя усети, че същата тази ръка търсеше прошка.

- Толкова много те желая, че не зная какво да правя с теб, Найдена. 

Въздишката му мина като блясък на сатър покрай ухото ѝ. Същата въздишка я обърна с гръб към него. Дори да ѝ казваше истината, момичето не я приемаше такава. Страшна и сурова беше тази истина.

Пръстите на Насим играеха с нейната коса. След малко се укротиха.

– Нека забравим – каза той зад нея. 

Това Найдена не го разбираше. Не разбираше нищо от станалото и повече беше склонна да забрави, отколкото да прецени правилно случилото се. 

– Добре, да забравим, Насим – отвърна тя.

Той я усети по гласа. Говореше му от някакво  далечно място. Между тях се беше изправила цяла планина. Лежаха един до друг, но я чувстваше далечна и студена. 

– Дай да те видя! Погледни ме. Надя се извъртя с лице към него и го погледна, но беше тъмно. Не можеше да види там нараненото ѝ сърце, но го усещаше така. Беше сторил нещо неочаквано и за него. Насим прокара пръст по челото на Надя. Раната още си стоеше. После опипа в тъмното нейното лице. Но изглеждаше несигурен в нещо и стана, за да запали свещта. Тя стисна очите си и си каза, че сега е нощта на истините. Или оставаха заедно и се приемаха такива, каквито са, или се разделяха – всеки сам да се спасява с уродливите си недостатъци. 

– Ах!  Още повече са станали и имаш белези! Пъпки ли са това?

– Спри да ахкаш. Не, не са пъпки – отвърна засрамена тя. 

– Защо не отидеш на дерматолог? Той ще ти изпише медикаменти! – възкликваше арабина и не можеше да повярва, че любимата му не се грижи добре за външния си вид.

– Виж, Насим. Изчакай. Изслушай ме.

В онзи момент Надя се изправи, наметна се с якето, сложи си бикините и му разказа пред свещта цялата истина за болестта си. Или поне точно толкова, колкото знаеше и медицината за това рядко заболяване. Нямало никакъв смисъл да се женят, болестта била закодирана в гена и имало голяма вероятност да се предаде напред в поколението. 

– Кръвта ми е болна, разбираш ли?

Той я гледаше. Изглеждаше даже и с пъпките напълно здрава. Не личеше да е малокръвна. Гърдите ѝ стърчаха леко заоблени – бели и пълни, можеха две-три деца да откърмят. Ханшът беше женствен, кръстчето ѝ, краката на Надя изглеждаха здрави и силни. А зъбите си бяха бели и хубаво подредени. Само по лицето имаше незарастнали ранички. Той хвана крака ѝ. Погледна пръстите на краката. Те помръдваха бели и гладки. Надя се почувства точно като кобилка на пазара.

– Не. Не разбирам – заяви той. – Освен пъпките, нищо нередно не виждам.

– Липсва ми ензим, произведен от черния дроб, който води до натрупване на желязо в кожата. Имам свръх чувствителност към слънчева светлина Възпалява ми се кожата - ето така на мехури и обриви става.

– Пак не разбирам. – Струваше му се, че му говори на китайски.

– Добре, ще ти обясня по-подробно.

– Всичко започна, когато ръцете, лицето, шията ми се покриха с мехури. Бях станала както ме виждаш сега – на решето. Нашите ме водеха от лекар на лекар. Първо лекарите решиха, че е изгаряне от слънцето, предписаха ми мехлеми за белезите, но здравословното ми състояние продължаваше да се влошава. Потях се непрекъснато,  кожата ми ставаше жълта, венците ми кървяха. Имах късмета отново да ме премат в болница, но този път окръжна. И докато лежах там, един професор видял урината ми и предположил, че става въпрос за болестта порфирия. Веднага ми спряха всички лекарства, които, оказа се, само влошавали състоянието ми. Благодарение на този професор оцелях, Насим. Благодарение на него все още не приличам на прояден от слънцето труп. Пропуснах две години от гимназията, но на кого му пука. Нали съм жива. 

Арабинът беше изстенал няколко пъти, докато я слушаше, но сега сякаш беше замлъкнал завинаги. Стоя така около две минути замислен. После бавно се съвзе и отиде да си налее вода. Изпи водата, докато Найдена стоеше в средата на стаята,  сякаш беше непоканен лунен лъч. 

Първоначално сметна природата му за коравосърдечна, но не искаше да бърза. Той все така не издаваше мислите си. Не пророни нито дума. Даде му време, в което той се зае да пали печката. Клечките кибрит, които драсваше, а те пламваха изведнъж и гаснеха преждевременно. После съчките, една по една и внимателно поставяни от ръката му върху пламналата хартия. Не искаше да се задържи пламъчето. Накрая измърмори нещо на неговия език, отвори капака и поля всичко с малка туба с течност. Огънят лумна. Замириса на бензин. Надя се огледа да намери дрехите си. Събра, каквото видя и когато се пъхна в пуловера, чу през плетивото: 

– Защо се обличаш?

Тя остана така, за кратко стъписана. А какво трябваше да направи, се запита. Какво се правеше в такива ситуации? Такива ли били мъжете? Тя дръпна блузата надолу и го погледна. Той се беше вгледал в нея, сякаш я изучаваше.

– Сега ти можеш ли да забравиш? 

–  Какво! – възкликна нервно, а очите му се опитаха да я прободат.

– Да забравиш, Насим. Да се държиш с мен като със здрава. Да не ме съжаляваш, когато ме видиш такава. Да не се гнусят устните ти, докато целуват раните ми. Да не ме нараняват очите ти, ако погрознея.

– Ах! Момичето ми! – хвана я за раменете и я целуна по челото – Аллах ми е свидетел, че никога не съм искал да ти причиня болка. Защо говориш така? 

– Защото все казваш, че съм красива.

– Не ме интересува дали си красива,  никога не ме е изкушавала твоята красота, Надя. Влюбих се в теб без да знам колко си хубава. После го разбрах. Твоята душа ме извика. Още като погледнах в очите ти,  те харесах, честността ти харесах, начина, по който говориш ми харесва, това че не мога да ти се наситя ми харесва. 

Всички тези думи бяха заляли кожата на Надя като лековит вятър. Усети се лека, като подухвано от вятъра листче. Лети, лети листче! А той не спираше да говори с нежния си глас. 

 – Харесвам даже характера ти, нищо че понякога много ме ядосваш. И не се срамувам от теб. Напротив обиждаш ме, че ме караш да се крием. Ако зависи от мен, още сега отивам при баща ти. Искам другите да знаят, че си моя.

Лети волно, върти се леко и спираловидно и пак падни в неговите гърди. Надя отвори очи, сякаш току-що наистина се беше въртяла в захлас.

– Хайде пак. 

– Какво пак? 

– Люби ме! Люби ме бавно и нежно, този път без да ми късаш дрехите. 

– Уф! 

(следва)

https://youtu.be/UnTvJlQpRY0