След малко се намериха пак на пътя и пак хванати за ръце. Беше студено, а все едно сезонът не отговаряше нито на зима, нито на пролет, на есен, нито дори на лято. Беше пети, независим сезон, от който не зависеха проявите на природата. Беше сезон, разливащ се във вените им, а после и в дуварите, до които се допираха. В насечените от тежест въздишки. В стаеното и нищо не разбиращо сърце. То се преобръщаше внезапно. Замлъкваше. Сезонът настъпваше с близостта им. Имаше вкуса на устните им. Ароматът на кожата им. А цветът му личеше, само когато затвореха очите си. Вероятно за момичето този сезон носеше името – Насим. За Насим сезонът се казваше Найдена.
– Искам да завършиш гимназията първо – говореше той. – Да отидем да направим изследвания при по-добри специалисти. Няма защо да си губим времето с български лекари. И според мен не е красиво младо момиче да излиза толкова късно, така разголена, не ми харесва.
Мълчеше като поливана със студена вода. Мълчеше, питайки се, дали не си въобразява, ...