Любопитни бяха хората, а и предпазливи. В Голямо Село се беше пренесъл някакъв чуждоземец, никой не го познаваше, нов беше и появата на младия мъж се оказа една от най-интересните новини в селото. Макар да ми се струва, че ако не беше попаднал точно на този съсед и къща – не съвсем на тази улица, Насим Хаям трудно щеше да направи впечатление на някого.
Защото Насим нито беше твърде висок, нито – твърде нисък, нито беше слаб, нито – дебел, нито беше съвсем българин, нито – изцяло арабин, а и не се открояваше с някакви по-специални външни белези от тези на другите мъже в селото. И ако сега, след толкова години селският художник стоеше пред платното си без работа, а едно нахално гласче го помолеше: Я, Художнико, щрихирай набързо арабина Насим от Голямо Село! Тогава със сигурност художникът щеше да нарисува мургав мъж, с черни коса и очи, с изсечено от слънцето лице, с широки скули и с жилави ръце. После щеше в същите ръце, в същите изкривени, мургави пръсти да оформи тесто. Бяло, втасало, бухнало от светлина тесто. Тесто, което и до днес се върти в ръцете му.
Но да превъртим лентата и да разкажем историята от първия ден.
Беше началото на май месец и още сутринта отнякъде полази хладен вятър. Гошо пиеше кафе в градината на масичката и гледаше как слънцето се мъчи да се изкачи на върха на планината. Катереше връхчетата на бориките и когато най-накрая се извиси на най-високото, лумна изведнъж и се запали. В същия миг долетя силен вятър - духна облаците и те, като че ли се скупчиха и започнаха да го гасят. Задимя , опуши се небето, а вятъра като видя чернотията, още повече пощуря и се спусна към ниското да вдига пясъците и огъва дърветата. Чуха се мъжки гласове. Гошо стана от масата и погледна към съседската къща. На улицата имаше паркиран камион. Първо му се стори, че старите му комшии са се върнали от чужбина, но после когато отиде да провери на място, попадна на Насим – потен и черен, с остра черна прахлива коса – мъкнеше заедно с един хамалин огромно канапе, като двамата се мъчеха да го вкарат през вратата, но канапето се беше запънало на входа и не можеше да премине навътре. Гошо им даде акъл да го завъртят леко, чужденецът благодари на български, канапето влезе и докато през вдигналата се буря двамата мъже пренасяха още странни мебели, Гошо беше поканен да седне на един фотьойл под асмата. Наблюдаваше той как вятърът се снижава, покрай него, захваща да си играе с бурените в градината, а след миг се стрелна нанякъде и съвсем утихна. След малко и камионът избръмча и си замина. Чужденецът се извини за неугледния вид, изми се на външната чешма пред изпитателните очи на госта, поизтупа се от прахоляка и подаде ръка на Гошо.
Гошо я прие, представяйки се и като се заговориха, започна да му се прояснява ситуацията. Насим Хаям идваше от пустинята. Майка му беше българка, а баща му – йорданец. Така се беше сдобил с двойно гражданство. По неговите думи, преди два дни хванал самолета от Англия и пристигнал в София. Преди това живял в дълги години в някакво селце в Йордания, изучил занаят, бил хлебар, после ходил в Дубай, работил като барман, като строител, малко живял и в Англия, там попаднал на двойка, която имала агенция за къщи в България и така му щукнала идеята да потърси българските си корени. Харесала му България, купил си къщата и решил да живее в селото. Разказваше всичко това със странен акцент, но непринудено и спокойно, сякаш го доверява на стар приятел, а Гошо го гледаше ту весело , ту мнително, чудейки се какъв народ има по света. Накрая му заговори за оградата.
- Мрежата трябва да се вдигне, предишните я съсипаха, сигурно са я занесли за вторични да изкарат някой лев.
Замисли се малко арабина, докато разглеждаше осанката на съседа си, сякаш се чудеше на нравите български, после се зачуди откъде да намери ограда, а накрая каза:
- Добре, ще я направя, ще сложа, чичо Георги, една хубава ограда, не се притеснявай.
И така, докато единият обещаваше да постави ограда на разградените имоти, очертавайки границите им, другият се надяваше този да не му направи някоя беля. Изведнъж закапа дъжд. Изправиха се двамата да си вземат довиждане – Мъндьо висок като бор, до него Насим – леко изгърбен, като брулен от пустинен вятър. На изпроводяк, пред външната порта се бяха спрели жена му с Цвети и разговаряха с други съседи, които любопитстваха за съседа. Гошо взе момичетата си под ръце, а другите хора ги остави на Насим, да им се обяснява кой е, откъде идва и колко ще остане.
Прибра се замислен и угрижен. Не му се говореше. И макар, че жена му на няколко пъти се канеше да го попита по-подробно, разбра по изражението на лицето му, че не е сега моментът.
Всякак го мислеше Гошо, чудеше се откъде да изкара пари за оградата. Вярно, ходеше от време, на време на работа в строителството, понякога изпадаше по някоя далавера, продаваше, прекупуваше я грозде, я нещо друго, без пари не беше останал, а и жена му работеше в пощата, носеше някой лев, само че тази ограда той изобщо не я беше предвидил. А ето, че в отлагането ѝ беше зейнала опасност. Вяра на чужденецът той нямаше, а и нямаше намерение да дава пари за мрежа, дето след някоя друга година щеше да увисне като мокро пране. Дебел и непробиваем зид трябваше, но откъде пари за материали, кой да викне да му помогне и как да намери решение, като трябваше да мисли и откъде да вземе пари за образованието на дъщерите си.
И така известно време, докато Гошо смяташе и пресмяташе, Насим започна работа в селската баничарница, изпъна си двора, като под конец и го засади със зеленчуци.
(следва)
© Силвия Илиева All rights reserved.
Благодаря ти, Латинче. Добре си дошла. За мен е радост е радост.