📩 Здравей. Аз съм! Помниш ли ме, момчето с колелото в парка.

Тя се облегна назад в ратановия стол в ъгъла на терасата. Продължаваше да бъде все така задушно дори в късните часове на деня. Бяха минали две седмици откакто го срещна и и върза тенекия. Подразни се на това съобщение. "Какво значи момчето с колелото". Тя перфектно си спомняше и името му и всеки един детайл от тази случка. През изминалите четиринадесет дни нямаше такъв,  в който тя да не се опитва да го изхвърли от мислите си. Остана си с горчивото усещане, че се е подиграл с нея. Трябваше да се изправи за пореден път и да не позволи на разочарованието да я завладее. Но беше болезнено. Чакаше го да се появи от някъде. Да ѝ звънне. Оглеждаше се наоколо да го види, ей така изневиделица да се появи, както тогава. Не сподели с никого за тази среща, но и не спираше да мисли за нея.

И ето сега почти посреднощ той се появява. 

✉️ Здравей. Разбира се, че те помня. 

Не искаше този разговор да продължава. Не искаше да му зададе въпросите, които я разкъсваха през цялото време. Някак си цялата магия от неговото появяване в живота ѝ вече не беше така завладяваща.

📩 Искаш ли да се видим. Да излезем на по бира? Наблизо съм.

✉️ Не пия бира.

📩 Добре де кажи кога ще те видя?

✉️ Какво стана? Защо не дойде?

📩 Звънях ти! Не ми вдигна. Трябваше да изчезна за известно време. Не биваше да съм тук. Не мога да ти обясня по телефона. 

✉️ Излъга ме, да те чакам с часове. Не разбирам защо, а и вече няма значение. Ще си лягам утре съм на работа. 

📩 Добре принцесо. Както решиш. Аз ще те потърся пак, може ли?

Ръцете ѝ трепереха. Отново беше успял да пробие защитите ѝ. Защо му позволяваше да си играе с нея. Искаше да го види. Веднага. Имаше непреодолимо желание да зарови пръсти в косите му. Този странник беше истинска загадка за нея, а нямаше нещо което да я запалва повече ... Тези мъже, в чиито очи виждаше вътрешна драма, прикрито страдание, нещо болезнено, такива мъже я влудяваха. Не харесваше елементарните хора и поведение, нито съвършената красота, нито пък арогантните типове с пари. А този тук, в него тя усети толкова много пластове, такава многоликост, че съзнанието ѝ непреставаше да го анализира. Приятелките ѝ се шегуваха, че е истински филтър за проблемни мъже, сякаш нищо друго не можеше да запали кръвта ѝ. 

Погледна през терасата. Все още имаше хора навън. Чуваха се оживените им разговори от крайъгълния ресторант. Той беше някъде тук. Дилемата в главата ѝ я разкъсваше. Ако пожелаеше щеше да е в прегръдките му на мига. Но всичко това вече изглеждаше доста по-нелепо в очите ѝ.

Кой беше той и какво искаше от нея. При тази мисъл злобният отговор се завърна като пестница върху лицето ѝ. Ясно беше. Не идва на уговорената среща, изчезва с дни после ѝ пише в десет вечерта, за да се видят на по бира. И все пак нещо в нея блещукаше. Долавяше необичайното в това момче. Не искаше да повярва, че е поредния сваляч, който кръшка на половинката си. Въздъхна дълбоко и реши да остави нещата така. Времето може би щеше да донесе някакъв отговор, който да ѝ подскаже как да реагира. Пъхна се под завивките и се опита да усмири мислите си, които болезнено я теглеха пак към него.

"Да, не беше звънял. Просто не дойде!"

Въртя се така дълго. Опитваше се да овладее тези нестихващи пориви. Пресегна се към нощното шкафче и погледна дисплея, почти 23 ч. 

📩 Знаеш ли, живеех в твоя вход. Преди три години на втория етаж.

✉️ Откъде знаеш кой е моя вход?

📩 Идвах няколко пъти тези дни. Видях те!

Тя усети как леки тръпки започнаха да полазват по гърба ѝ. Живееше сама с детето си. Чувстваше се спокойна и защитена в това жилище. Но мисълта, че е била проследявана...

✉️ Защо си идвал тук? Не ме потърси, не разбирам, защо си ме наблюдавал?

📩 Исках да те видя отново. И да разбера, какво беше това.

Когато си тръгнах с колелото отидох на едно мое любимо място недалеч, седнах на тревата и, ако щеш ми вярвай погледнах небето. Казах си "Господи тя е прекрасна, точно нея си пожелах"

Ранимата ѝ женска същност глухо изпищя. Ах как искаше и не искаше да чуе такива думи за себе си, точно от него. "Какво беше това - коварна приказка, в която животът я потапяше за пореден път, но с толкова неустоимо изкушение?" 

Така изкусно я влачеше в посоката, която желаеше. Играта започна да ѝ харесва, колкото и неистово да се страхуваше да се впусне в нея. 

✉️ Това го има само в приказките. Как да повярвам, че си си пожелавал точно мен?

📩 Слез и ще ти покажа! Ще се увериш сама. 

Тя усети как изтръпва. Необяснимо желание примесено със страх. Той беше вероятно долу. Не се бе отказал. Познатата треска започна да ѝ припомня деня на първата им среща.

✉️ Къде си? 

📩 На пейката, тази в началото на алеята. Идваш ли?

Майка ѝ щеше да я разкъса на парчета, само ако знаеше за необмислените ѝ действия. Единствено името му и нищо повече, не знаеше нищо за него. Познаваше само излъчването на горещата кръв. За секунда вече беше в роклята си. В асансьора сърцето ѝ запрепуска бясно. Може би беше права, приятелката ѝ психоложка. Каза ѝ, че в нея има глад за драматизъм, за неща, които се случват по сложния начин. Може би наистина привличаше точно такива мъже със сложни съдби и странно поведение.

Чакаше я леко встрани от входа. Когато я видя той разпери широко ръце, доближи се и я прегърна силно. А тя, почувства се като дете, обичано дете. 

- Къде си бе злато мое?

Тя го погледна озадачено. Имаше нещо странно в гласа му. Почуди се как не бе го забелязала досега. 

- Липсваше ми. Ела да си те прегърна.

Ето пак. Думите му звучаха с някакъв особен акцент. Тя се почувства разколебана. 

- Гласът ти, думите...

- Хах да, мило, македонец съм, не ти ли казах? Но живея в България от десет години. 

"Това ли било, оттам ли е тази гореща кръв, това ли го правеше различен"

- Ела да се качим горе! - думите ѝ просто се изплъзнаха от устата.

- Искаш ли? Не се страхувай мило от мен!

Е, вече ѝ беше късно да се страхува. Предпазливите хора, към които се определяше, понякога можеха да бъдат необмислено смели, или неразумни, както би казала майка ѝ.

Отпусна се в прегръдката му и си заповяда да не мисли точно сега. 

Устните му бяха меки и топли. Тръпките се разнесоха по тялото ѝ като светкавици. А навън започваше да вали. Почти не обърна внимание на детайлите. Осъзнаваше се, всеки следващ момент сякаш изпреварваше мислите ѝ. Не искаше да говори. Достатъчно ѝ беше да усеща. 

- Къде се губи досега? - не очакваше отговор. Само видя блесналите му зъби, миг преди устните му да се впият в нейните. 

Държеше ръцете ѝ. Беше плътно зад нея, усещаше топлината му. 

- Сигурна ли си, че искаш точно това?

Тя отключи вратата и двамата влязоха все така плътно долепени. Сякаш нещо се промени. Тя се обърна и започна да го целува. Почти не му даде шанс да събуе обувките си. 

- Хах, бързаш.

- Не, ти доста закъсня.

Това отприщи всичко, задържано досега в нея. Но той внезапно се отдръпна, погледна я. 

- Може ли? - сочеше с ръка вратата на банята.

Тя кимна и го отпусна. Изобщо не бе по силите ѝ да чака, вече...

Последва го. Само завесата ги делеше. Тя се доближи и протегна ръка към него. Тази игра на сляпо изглежда влуди и двамата. Ръцете ѝ докосваха тялото през мократа завеса. Не го виждаше, но усещаше. Той спря водата и остана така за секунда. После отмести леко завесата и ѝ се усмихна.  Тя му подаде една голяма хавлия и се обърна с гръб, докато той се увие с нея. 

- Какво ще правим сега? - попита той дяволито.

- Искаш ли нещо?

- Имаш ли бира?

- Хах, не! Нямам!

- Бях забравил колко е прекрасна гледката оттук!

- Защо се премести тогава? Можехме да се срещнем и по-рано. 

- Налагаше се. 

- А сега къде живееш?

- Защо, на гости ли искаш да ми дойдеш?

- Не, ще ме посрещнат лошо предполагам. 

- Хайде да не говорим за това сега!

- Да, всъщност така е по-добре. А защо ме потърси?

- Имах да ти казвам нещо.

Той се изтегна на дивана, а хавлията му се разтвори предизвикателно. Вече беше късно за думи. В следващата секунда тя се озова върху него. Изненадан от тази дръзка постъпка той хвана с две ръце кръста ѝ. 

- Това ли искаш?

Отговор нямаше, само приглушен писък. 

***

Останаха прегърнати, тя сложила глава върху гърдите му. Усещаше как с всяко вдишване той се отпуска. Унасяше се. 

Това дори беше по-прекрасно от споделените интимности. Чувстваше го толкова близък, все едно бе заспивала в прегръдките му с години. Опитваше се да остане будна, да му се наслади.

Умората вече надделяваше. Дишането му стана равномерно. А тя все още търсеше доказателства, че това е реалността, а не просто сън.

Беше ѝ приятно. Чувстваше се като малко момиченце, закриляно и обичано.

Така ѝ се струваше просто. От дете не беше усещала любов. А може би си въобразяваше, но този мъж беше всичко за което копнееше. Начинът по който я докосваше, целувките му, грубата сила, която я докарваше до екстаз. Добре знаеше какво усещане иска, а той я даряваше с пълни шепи. Поотмести се за мъничко. Помисли си, че му тежи. Тогава усети ръката му как я гали и връща на същото място. Спеше, но не беше забравил за нея. Цялото ѝ тяло още преживяваше усещанията от последните няколко часа. Сладката умора не можеше да се сравни с нищо. Беше я накарал да се почувства истински желана, отговори на всеки нейн порив без дори да си разменят думи. Очите ѝ започнаха да натежават. Не остана време да се наспи. Не съжаляваше. 

Събуди се стресната от това, че той подскочи.

- Колко часа е мило? 

- Минава 3 ч.

- Ох заспал съм. А ти?

- И аз малко. 

- Ще тръгвам или да остана, какво ще кажеш, да спя ли тук?

Тя се поколеба за миг. 

- Да, да остани!

- А ти ще ми дадеш ли да спя?

- Не, вече не. Не и след като ми показа на какво си способен. 

- Хах, била си стръвница ти? 

Прочетох го аз в твоите очи. 

- Остани поне още малко. Нищо не ми разказа. Знам само малкото ти име.

- Повярвай ми, по-добре е така. Не ти трябва да знаеш друго засега. - Той се надигна да стане от леглото, но тя скочи и се прегърна силно в него като обгърна раменете му.

- Не, още малко моля те! Разкажи ми, какво толкова е това което не трябва да знам.

- За мене мило. Сигурно ти изглеждам добряк и свестно момче, но не съм. Издирват ме, разбра ли ме?

Тя гледаше в полутъмните му очертания онемяла. 

- Ти, теб ли издирват? Защо?

- Хах, не съм свестен казах ти, да си знаеш, да не се изненадваш. 

Трудно ѝ беше да повярва на това, което чу.

- Шегуваш се нали, за да спра да ти досаждам с въпроси.

- Не, сериозно е. Учих, завърших програмиране, английски език, започнах хубава работа и...

Тя чакаше разказът да продължи, но го видя как се смръщва и се отдръпва, за да стане от леглото. Започна да се облича. Виждаше релефните му мускули изпъкващи в полумрака.

- И?

- И после нещата се объркаха. Мама почина! Нямах вече какво да губя. Събрах се с едни хора. Имах и приятели. Но стана издънка... и ме затвориха.

- Затворили са те?

Тя дори съжали за въпроса си. "Кой беше този човек, какви ги вършреше тя, кого беше пуснала в дома си?"

- Спокойно бейби! Не съм изверг, не съм убиец, затворник съм.

Тя предпочете да замълчи. Мислите ѝ се разхвърчаха в различни посоки. Беше подложила себе си, а и детето си на риск. Спомни си как докато се гушкаха той я разпитваше как поддържа този стандарт на живот, кой е бившият ѝ мъж, богат ли е?

Изтръпна от ужас. Добре, че не му разказа много. Искаше ѝ се това да е някаква нелепа шега. Той да се разсмее и да ѝ каже, че се майтапи. Но знаеше, че няма причина да я лъже. Тя не му беше никаква, може би само жена, с която да се забавлява. Колко различно ѝ изглеждаше всичко сега. Страхуваше се от него. Щом не е убиец и изверг значи е крадец или пласьор или бог знае какво. Толкова безразсъдно му се довери, остави се да бъде заслепена от мъжкия му чар. Сега единствено искаше той да си тръгне. Вътрешно трепереше като лист. Опита се да си спомни подробности. Къде стоеше чантата с парите ѝ. Беше влязла да си вземе душ, докато той гледаше телевизия. Молеше се всичко да свърши сега на мига и да не се чувства застрашена повече. Застана мълчалива в края на леглото. Той вече беше облечен.

- Какво стана, уплаши ли се? Спокойно бе мило. Нищо няма да ти направя, което ти не искаш. А ако бившият ти мъж те тирмози, само ми кажи, ще си поговорим. Чу ли?

- Да, не ме тормози, не се занимава с мен, отдавна. 

- Бейби, искаш ли да ме имаш всяка нощ? Всяка нощ да изживяваш тези неща и да получаваш такива бурни оргазми. 

Главата ѝ пламна. Беше ѝ страхотно с него, а сега изпитваше неистов страх.

- Да, искам те, всяка нощ. - гласът ѝ трепереше. Никога не бе срещала такъв човек, не познаваше тези среди и за нея това беше голяма грешка. Трябваше да се дистанцира от него максимално, без да го подразни. 

- Ще ме изпратиш ли? Въпреки че, виж, - той посочи с ръка към шортите си - той не ми дава да си тръгвам от теб. 

Тя се засмя малко престорено и се закашля, за да разсее неувереността си. 

- И аз те искам Бейб, постоянно си ми в главата.

Той я целуна отново и я стисна силно в прегръдките си. 

- Тръгвам принцесо. И внимавай само моя си!

- Да, знаеш го, чакам теб!

Опитваше се да овладее тази уплаха, целуна го страстно по устните и брадата. 

- Чао Бейб, ще те чакам. 

- Да принцесо, готви се за нов ураган.

Затвори вратата след себе си. Сега вече истински трепереше. Разтича се из целия апартамент. Светваше и гасеше лампите. Всичко си беше там, нищо не липсваше...