"Милото ми мишленце..."- Дани се беше спряла до клетката и лекичко го галеше по рошавата муцунка. Беше се свряло в единия ъгъл на клетката, трепереше като в конвулсии и не реагираше нито на гласа, нито на допира й. Отначало се уплаши, че е умряло, никога досега не го е виждала така неестествено притихнало. "Какво да правя, Господи?... Умира..." - луташе се Дани, но колкото и да й се свиваше сърцето, нямаше време за губене. Животинчето умираше, а тя не можеше просто да стои и да го гледа. Метна палтото, мушна в джоба шепа банкноти, грабна клетката и се затича към ветеринаря.
След толкова време все още го възприемаше като мишле, а не морско свинче, каквото беше. Може би, защото беше ангорско, или персийско - така и не разбра породата му, но определено не приличаше на останалите морски свинчета, които беше виждала. Приличаше на малко, красиво плюшено меченце, на детска играчка, но не и на свинче. Козината му беше дълга, разкошна, преливаща от бяло в черно, очичките му - две червени мъниста, с които я гледаше така, сякаш ще й проговори, сладичката муцунка с чифт мънички зъбки все едно й се усмихваше, а лапичките... Най-сладкото в него бяха лапичките - мънички, като човешки миниатюрни ръчички, с които се хващаше за пръчиците на клетката и на Дани й приличаше на сладък, малък затворник, който се моли да го пуснат на свобода, поради невинност, да го гушнат, ако пък ли не - поне да му пуснат някакво лакомство, за разнообразяване на монотонния живот в затвора-клетка.
В дома на Дани животните бяха като членове на семейството, за тях винаги имаше място, винаги бяха желани и добре гледани. Обичаха животните, и затова тя никога не се противеше, когато дъщеря й с тържествуващ вид донасяше в къщи поредния любимец. Естествено, като при всички деца еуфорията траеше няколко дни, после биваха забравени и изоставени единствено на грижите на мама. Тя така и не разбра кой подари свинчето, но го прие със същия възторг като детето. Отначало го гледаха в кутия от обувки, докато не купиха и за него специална клетка, и всички останали екстри, които се полагат на морските свинчета. Беше съвсем мъничко, не можеха да разберат момче ли е, или момиче, затова го кръстиха според детското желание с универсалното име Пухи. Това си и беше - една малка топчица сладък пух. За няколко месеца утрои размера си, а поради непрекъснатия си апетит, граничещ с откровена лакомия, мъжът на Дани му даде прозвището "свинско прасе". Свинското прасенце, както през смях го наричаха до такава степен бе свикнало със Дани, че още щом доловеше стъпките й започваше да пищи, за да привлече вниманието й. Понякога, когато си бяха в къщи се дразнеха от непрекъснатото пищене, но знаеха как да го накарат да млъкне - с поредната порция вкусна храна. Вечер пред телевизора го взимаха при тях и се надпреварваха кой да го държи в скута си...
Напоследък й оставаше все по-малко време за него. Почти никой не му обръщаше внимание, освен нея. Виждаше го сутрин, колкото да го погали набързо, преди работа и да му остави храна и вода за през деня. Вечер също бе заета - да приготви вечерята, да изчисти, да подготви мъжа си и детето за следващия ден. Така и не забеляза как Пухи отпада, как не вдига вече малките си лапички по пръчките на клетката, сякаш искаше да го извади от затвора му и да го гушка както преди. Нямаше време, и това сякаш беше оправданието за всичко напоследък... Не я удовлетворяваше работата, чувстваше се недоволна от живота... Няма време... за нищо, дори за себе си... Когато се прибра от работа, мъкнейки в една ръка чантата с покупки, а в другата детето, изобщо не се сети за свинчето. Бързаше да се преоблече, да подреди покупките, да пусне детски филм на детето и да се заеме с вечерята. Стресна се, изненадана от тишината, и се зачуди как така още не е запищял. Приближи се с шепа гранули в ръка и... изтръпна.
Не помнеше как стигна до лекаря. От време на време хвърляше бърз поглед към Пухи, да се увери, че все още диша. От студа, или от предсмъртни конвулсии й се струваше, че се тресе още по-силно. "Само да оживее... само, единствено да остане жив..." се молеше вървейки. Докторът беше лекувал нееднократно домашните им любимци, прегледа го, но не даде особени надежди. Опита да даде лекарство през устата, но не успя - дихателните пътища и хранопровода бяха запушени. Сложи му две инжекции, а на притеснената Дани каза:
- Ако преживее нощта... може би ще оживее. Но, като го гледам... Не се притеснявай, това е само свинче, какво толкова...
Какво толкова... Вярно - свинче е, но сърцето на Дани се свиваше само при мисълта, че не може с нищо да помогне на агонизиращото животно. Мъничките му бляскави очички сякаш бяха угаснали, лапичките му висяха отпуснати, и само тръпките от време на време показваха, че все още е жив...
Тръгна си като замаяна, със свито сърце. За малко щеше да забрави да плати - два лева. По левче на инжекция. Толкова й струваше надеждата, че Пухи ще живее. Прибра се в къщи, постави клетката близо до радиатора на парното, с надеждата, че стопляйки го, някак си ще успее да възвърне живота в него. Наблюдава го известно време, а сърцето и се късаше. Конвулсиите ставаха все по-редки и по-силни - от ударите на главицата му, зъбките му тропаха по дъното на клетката. Задните крачета бяха изпружени назад, едната предна лапичка бе отпусната встрани, все едно я протягаше към Дани за помощ, а другата - подложена под муцунката му като възглавничка. "Също като дете..." помисли си Дани и се сгърчи от болка. Надяваше се, но... някак си не вярваше вече свинчето да се оправи... "Може би е редно да предупредя детето" - с въздишка стана и се отправи към стаята на малката. Тя така и не бе разбрала какво се случва - гледаше веселия детски филм и се забавляваше с игрите си.
- Миличка, Пухи... не е добре. Болничък е, и мисля, че може би умира...
Детето я погледна ококорено. Знаеше какво е смъртта, знаеше, че след нея душите на умрелите отиват на едно по-хубаво място, на небето. Въпреки, че тогава беше много малка още помнеше как старото им куче, Макс, бе умряло.
- Искаш ли да се сбогуваш с него, миличка? - попита я Дани.
Детето скочи и се приближи към клетката.
- Жив е, мамо! Диша! Ставай, измамнико! Мамо, той симулира! Прави се само на заспал! - забелязала поредната тръпка, не спираше да му подвиква.
- Не... болен е, наистина... Дано оздравее, докторът му би инжекции, но... За всеки случай се сбогувай с него...
- Довиждане Пухи...
- Не, миличка, казва се сбогом...
- Сбогом Пухи, приятелю... Мамо, нали ще оздравее? - обърна се настойчиво и в очите й се появиха сълзи.
Само това й липсва сега... да разстрои детето. Не стига, че сърцето й беше свито заради свинчето, а да бърше и детски сълзи.
- Да, миличката ми... ще оздравее... Но въпреки това да му кажем колко го обичаме...
- Обичам те, мило Пухи... но да знаеш, че Макс вече е на небето и ако умреш няма да си сам - той ще те пази... - детето постоя още малко, успокоено от мисълта, че любимеца му ще бъде закрилян от силния Макс и тръгна към своята стая.
- Сега нали може да си догледам филма, мамо?
- Разбира се, миличка. Аз ще постоя още малко тук...
Дани остана сама. Дали не би било по-добре, ако бе заварила Пухи мъртъв, отколкото да наблюдава цялата тази мъчителна агония? Мислите се блъскаха в главата й, но не можеше да го остави да умре сам... Не можеше и да гледа - толкова мъчително бе да знае, че няма с какво да му помогне. Наблюдаваше втренчено малкото отпуснато телце. Струваше ли й се или не дишаше вече? Не, ето, помръдна. Едва-едва си поемаше въздух, на пресекулки. Долавяше и нещо като въздишки. Махна капака на клетката и хвана миниатюрната лапичка-ръчичка. Ако можеше с това да му вдъхне поне малко сила, само ако можеше... Струваше и се, че малките очички-мъниста са вперени право в нейните, че я гледа през провисналите кичури козина, че я моли за помощ... Сърцето й се сви за пореден път, но не можеше и не можеше да заплаче. Сякаш буца бе заседнала в гърдите й, сякаш от непрестанната борба с ежедневието бе станала толкова коравосърдечна, че вече и сълза не можеше да пророни... Не сваляше очи, следеше всяко надигане на малкото телце, всяко потрепване...
Когато мъжът й си дойде я завари така. Погледна към животното:
- Умрял е... С отворени очички... Все едно гледа към теб...
Дани стана като пияна от стола. Отиде към масичката, където бе оставила цигарите си. Всичко я болеше, късаше се в нея, но не можеше да заплаче. Там, до цигарите и телефона, видя смачканото купче пари. Два лева... само толкова бе дала за да спаси живота на Пухи. И не успя да го спаси. И двайсет да бяха, все тая... И двеста... С пари не можеш да купиш ничий живот... Като в просъница чу гласа на мъжа си: "Не се разстройвай, така му е било писано..." Втренчена в банкнотите Дани плачеше. Сърцераздирателно. За първи път, от много време насам...
© Мила Нежна All rights reserved.
ужасно е.
конвулсиите, агонията, жалният поглед, неподвижността и тишината... като понеча да прибера храната от масата, се усещам, че няма вече кой да се качва да бърка по чиниите...
вливаха му некви гадости, даваха му да яде некви гадости - никакъв резултат.
не мога да асимилирам даже факта, че го няма вкъщи вече.. ужасно е =(