Бях палаво дете. Много палаво. Нямаше ден без пакост, че понякога две, даже три. Все достойни за сурови наказания.
-Палава си като момче- така баба ми приключваше коментарите за белите дето съм сътворила.
Думите и ми звучаха като оправдателна присъда и постепенно загнездиха в мен мисълта:“ Колко им е хубаво на момчетата. Даже пакостите са им позволени.“ В такива моменти си представях дъгата, седемцветната, ярка, далече там на небето, след дъжд. И разбира се поверието: ако минеш под дъгата – от момиче ставаш момче. Ех, че щеше да е хубаво. Хиляди неща щяха да са ми позволени. С годините тези думи вече звучаха по друг начин: Ако минеш под дъгата, всичко което си пожелаеш ще се сбъдне.
През целият ми дълъг живот много пъти съм се сблъсквала с тази мисъл, но никога не съм срещала човек, минал под дъгата.
Защо ли?
. . . . . . . . . . . .. . . . . . . .
Вечер е. Малко след девет. Оставихме града, с облаци надвиснали над сградите и дърветата. Бързахме към квартала, където строим лятната се къ ...