Бях палаво дете. Много палаво. Нямаше ден без пакост, че понякога две, даже три. Все достойни за сурови наказания.
-Палава си като момче- така баба ми приключваше коментарите за белите дето съм сътворила.
Думите и ми звучаха като оправдателна присъда и постепенно загнездиха в мен мисълта:“ Колко им е хубаво на момчетата. Даже пакостите са им позволени.“ В такива моменти си представях дъгата, седемцветната, ярка, далече там на небето, след дъжд. И разбира се поверието: ако минеш под дъгата – от момиче ставаш момче. Ех, че щеше да е хубаво. Хиляди неща щяха да са ми позволени. С годините тези думи вече звучаха по друг начин: Ако минеш под дъгата, всичко което си пожелаеш ще се сбъдне.
През целият ми дълъг живот много пъти съм се сблъсквала с тази мисъл, но никога не съм срещала човек, минал под дъгата.
Защо ли?
. . . . . . . . . . . .. . . . . . . .
Вечер е. Малко след девет. Оставихме града, с облаци надвиснали над сградите и дърветата. Бързахме към квартала, където строим лятната се къща. Пресякохме околовръстното. Скоро вечерното слънце огря пред нас езерото. Красиво! Тихо, спокойно, зелено, слънчево. Приказно! Минахме покрай последните къщи накацали на брега на спокойната водна шир и поехме.
Изведнъж, наистина съвсем изведнъж, неочаквано пред нас изплува. . . Какво говоря . . . заблестя. Не, много слаба дума. Лумна, точно така, лумна дъга, седемцветна, ярка, широка, стъпила на двата бряга на реката. Опряла се на двете планини, току зад завоя. Гледката беше така неочаквана и толкова великолепна, че спряхме от учудване, възхищение и изненада и от още цял куп чувства, които те карат да занемееш. Виждаше се ясно, че дъгата е пред нас, само зад завоя, пред хълмчето от следващия завой. Много ясно се виждаше, че хълмчето на другия завой е зад дъгата. Виждахме красивите цветове как се спускат над пътя , по който предстоеше да минем.
-Да направим снимки. Такова чудо рядко се вижда.
Опитахме. Нищо. Апарата ли се повреди или това беше някаква магия- не знам, но всички опити да заснемем красивата гледка останаха без резултат.
-Нищо, да продължим. Там зад завоя най- после ще можем да минем под дъгата.
Даже започнахме да обмисляме какво ще си пожелаем.
-Всичко, всичко което си пожелаеш, ще се сбъдне.
Пътя е изключително сериозен, меко казано, та разрешената скорост е едва 40 км., а на мен ми се искаше да е поне 120, та час по-скоро да изпитам това чудо- да мина под дъгата. Ето го завоя. Ето я и нея, красавицата. Опряла е единият си край току до пътя, значи ще минем под нея. Няма да ни избяга. Не откъсвах поглед от дъгата. Последни метри. Само ръка да протегна и ще я докосна. И изведнъж. . .Винаги го има това изведнъж. Изведнъж дъгата изчезна. Просто изчезна. Къде отиде не разбрах, но я нямаше нито пред нас, нито зад нас. Още 50-60 метра и нов завой. А там , представете си Дъгата се появи. Тя ни чакаше и дружелюбно ни се усмихваше. И когато току да се мушнем под нея – тя отново изчезна. Като палаво детенце, което ни предложи да поиграем на криеница, или като кокетно девойче, което закачливо флиртуваше с нас.“ Хайде стигнете ме. . .“ И така на всеки завой, а по този път завоите са на всеки 100-150 метра. Над Крепостта девойчето се превърна в изключително величествена красавица, стъпила над двете планини, възвисила се като корона над крепостните стени и като че ли казва:“ Вечно е царството българско“
После май и омръзна да бяга пред нас и започна леко да избледнява, постепенно да се отдалечава. След всеки завой я виждах все по-на високо и по- на далече. Издигаше се бавно над реката. Изостави двете планини и се възвиси над тях. Зае мястото си на върха на небесния купол, където бях свикнала да я виждам.
Вече не мечтаехме да минем под нея. Искахме само да не ни изоставя, за да и се любуваме. Постепенно тъмен облак се разпростря зад дъгата и тя изчезна. Заваля. Пътя ни продължи под дъжда.
. . . . . . . . . . . . . . .
За първи път изживявах, това което ви разказах. Мисля, че малко хора са го изживявали. Великолепно е. Пожелавам на всеки да се срещне с това явление. Ако физик е прочел написаното от мен сигурно ще даде научно обяснение, но аз не желая това, защото тогава сигурно ще изчезне вълшебството.
Човек по детски мечтае да мине под дъгата, за да може да изпълни всичките си желания. А възможно ли е това? И нужно ли е? Ах колко е красиво да мечтаеш и да вярваш , че там зад завоя Дъгата отново ще се появи.
© Снежана Врачовска Todos los derechos reservados