Старицата излезе права - не останахме повече от една нощ в хотела, но не защото не ни харесваше, а защото решихме да потърсим постоянен оазис...
На следващата сутрин след първоначалното опиянение трезво обсъдихме създалата се ситуация, спешно се нуждаехме от уютно местенце, където да се усамотим и отдадем на страстите си. Мебелираната стая срещу хотела, наета още на другия ден, бе като всяка една от този род. По неведоми причини всички те си приличат като две капки вода, независимо дали става дума за аристократична мансарда в сграда на Седемдесет и някоя улица в Голямата Ябълка или за любовно гнезденце в западнал квартал на малък град в България. Стаята бе с прилични размери на третия етаж, с два прозореца. Килимът - пъстър, но запазен, а мебелите - вехти, беше чисто, всъщност не зле, като изключим високия наем и далечния грохот от заминаващи влакове, на който щяхме живо да се наслаждаваме по време на престоя си. Голямата пътна чанта тикнахме в един ъгъл - стара, протрита и изпяла песента си, тя намери убежище и заслужена почивка, подобно на собственицата си. Във вградения гардероб дремеха костюмите ми, три работни комбинезона, зимно яке, няколко чифта обувки и два плетени шала. Останалото натрупах на дъното в гардероба, не обръщайки внимание на купчината книги и списания от предишни наематели. Нейните дрехи останаха непокътнати в чантата, сякаш беше дошла за мъничко и ей сега ще си тръгне завинаги. А моето желание бе този престой да продължи вечно. Сега щяхме да живеем като във Формула едно - натискаш газта до дупка, а не знаеш дали при следващия вираж няма да изхвърчиш от пистата.
- Има ли някакви обяви? - питах всеки ден, понеже виждах отворената вестникарска страница с обяви на масата, до дежурния сутрешен черен чай.
- Има една-две, дето стават - сопнато отвръщаше тя с кресчендо, като че ли от това зависеше животът ни. Сетне отново вдигаше очи, пробляскваше пламъче, изразителните тънки устни се издаваха леко напред, присвити - само едно движенийце, и после пак се отпускаха. Това беше може би единственият момент, когато се вълнуваше. По-късно щях да осъзная колко съм обичал да я гледам, когато прави така! Струваше ми се, че знам какво става вътре в нея: цял един свят се разкриваше за един миг и тя благосклонно се опитваше да ми обясни това, на пръв поглед, наивен начин. Но после осъзнах, че жестоко съм се лъгал и всичко е било просто една игра. Игра на ловец и плячка, от която не аз щях да изляза победител. Но нека не избързваме.
Сега Натали час по-скоро желаеше да си намери работа, за да припечелва за общия бюджет и да се чувства полезна някому! В сутрешните оскъдни часове уморено седеше на дивана и трескаво преглеждаше обявите, а пък аз се настанявах на олющения стол, отпуснат пожизнено от хазяина. Четеше ги на глас: предлагаха се работи, изискващи определени умения, каквито тя нямаше или нископлатена работа, от която тайно се гнусеше. Затварях очи, монотонно слушайки гласа ù, докато предъвкваше всички тези образования и години, така необходими на някой си. Натъртваше на думичката "спешно", сякаш сега щеше да се обуе и да изприпка до съседната улица, където широк скроен мастит чичко ще даде зелена светлина за надеждите ни. Струваше ни се, че сега напълно разбирахме хората, които преди обявата за работа слагаха "спешно".
Спешно, спешно, спешно.
Искрено се надявахме, че някъде някой спешно се нуждае от нея. Или поне така искахме да изглежда ситуацията в очите на другия.
- Опитай.
- Опитай ти.
- Предишния път бях аз.
- Ох... Сега ще опитам.
Парите, които изкарвах с непосилен труд по строежите, едвам стигаха за наема и да си купим нещо за вечеря. Обеда го пропускахме, всеки зает със своите дела - аз на работа, а тя втренчена в една точка на стената в стаята ни. Вечер се стремяхме да не говорим за проблема, сега не съществуваше, чувствахме се някак леки и хвърчахме до облаците, нищо не можеше да наруши статуквото, а сънят бягаше от очите ни. Лежахме будни и разсъждавахме на глас:
- Ти си най-странният човешки екземпляр, когото познавам.
- Странен - повтарях аз. - Хубава дума.
- Дали да претопля чая?
- Да, ако обичаш. И себе си.
Тя се присягаше нетърпеливо към мен и измъркваше с преувеличено безразличие.
- И все пак ще си намеря работа...
- Разбира се, скъпа. А сега нека да поспим.
Свиваше се в мен като коте в майка си и заспиваше неспокойно, търсейки закрила в един наивник на средна възраст. В очите ù се бе насъбрал страх и страните ù постепенно бяха хлътнали. Ужас ли беше това, чудех се тогава аз. Не исках и не можех да проумея, че всичко е добре скроена игра.
И така до третия месец, когато си намери подходящата работа. Извикаха я на интервю, оттам се върна зачервена и щастлива, не влезе в детайли, само сподели, че вече е в "престижен бизнес" и скоро ще може да внася своята лепта в общата хазна. Започна да излиза рано преди мен и да се завръща късно през нощта след мен. Чувах стъпките пред вратата, страхувах се да не се забърка в нещо непочтено, но мълчах и по навик я прегръщах в нощта. Тя чакаше да кажа нещо, забравено сутринта, в бързината от раздялата. Навярно ù беше интересно как от нашата връзка не се получи нищо. Аз все още я обичах, но този наш съвместен живот почти не съществуваше, зазидани зад стена, плесенясала от времето и първоначалните спомени. Стена, която щеше да се срути всеки момент върху строителите си, погребвайки ги под развалините. Надявах се, че скоро ще завали онзи дъжд, отмил следите им.
Мислех си, че връзката ни, макар и краткотрайна, подейства странно на самия мен. Не можех да си представя денонощието, без да я видя, без да усетя нейните ласки. Пагубна страст ли бе това или нещо по-различно?
Отговорът щеше да дойде от само себе си.
Не говорихме открито за работата, но долавях, че нещо витае във въздуха, една неизвестност, която скоро ще експлодира като бомба. И ето веднъж, когато се приготви да излиза, предложих да я изпратя до там, за където бързаше. Не можеше да не ми направи впечатление, че този ден забележителните части от физиката ù бяха силно акцентирани в рокля, в която е вложено удивително малко количество плат.
- Не трябва да идваш - оповести тя. - Долових в тона решителност, каквато не бях забелязал до този момент. Вярвах, че мъжът има право да знае какво притежава и трудно се разделя с илюзиите си, но не посмях тогава веднага да кажа, че всички се нуждаем от тях, за да прегърнем поне за малко щастието. Само кръжах около нея като кукла на конци.
- Готово - възкликна и повтори с надебелял глас. - Не трябва да идваш.
Нарами чантата си през рамо и се опита да се сбогува далеч преди пътната врата. - Дългите раздели събуждат дълго очакване. - Засмя се притеснено, сетне я затръшна неумело.
Приближих се до единия прозорец и погледнах навън, за да я видя. Улицата с пълзящи човеци - насекоми и буболечки на четири колела сякаш ù сигнализираха и една на друга се биеха за място. А къде бе нейното? - учудих се на глас, но реших да я последвам и да разреша загадката със служебните ù задължения.
Облякох се набързо, плюх на работата си и я последвах надолу.
Тръгнах след нея.