Nov 30, 2012, 2:23 PM

Да отнемеш зрението на престъпника 

  Prose » Narratives
1259 0 1
9 мин reading

 

               Пейдж Маск се събуди и тази сутрин, необезпокоявана от съвестта си. Стана от леглото, протегна се с прозявка и се загледа през прозореца на апартамента си. Гледката беше невероятна - с един-единствен облак на небето, тъмносив, чиято плътна маса образуваше нещо, което тя не можа да определи на нищо. Въпреки че се постара...

            Пейдж извърши рутинните действия, които извършваше всяка сутрин и които включваха душ, прическа, грим, стегнатите работни дрехи, взе чантата си, обу обувките си на висок ток и тръгна. Пристигна към осем часа сутринта на работното си място, паркира черния си джип и влезе в сградата.

            Където я посрещна веднага партньорката ù Туин.

            -Добро утро, Туин – веднага я поздрави Пейдж и огледа лицето на партньорката си. Тя изглеждаше притеснена, нещо, което отдавна не се беше виждало на лицето ù. Зелените ù очи дори бяха леко присвити и тя държеше дланите си една в друга.

            -Какво има? – веднага реагира Пейдж, когато партньорката ù дори не ù отговори на поздрава. Туин преглътна и облиза устни... наистина беше притеснена, заключи Пейдж.

            -Нищо няма – каза Туин очевидната лъжа, – просто... новият случай ме притеснява.

            -Глупости – сряза я Пейдж, – нямаш право да се притесняваш за такива неща.

            -Знам, Пейдж... но...

            -Няма значение – отново я прекъсна Пейдж. Но тя знаеше, че е права, тъй като когато приеха да работят тази работа, сключиха договор – никаква емоционалност. Ама абсолютно никаква, тъй като дори малкото колебание можеше да провали цялата им задача. Бяха решили, или поне Пейдж така беше убила съвестта си, че правят това за доброто на хората, които не правят нищо лошо. Които искат да живеят живота си напълно нормално в този ограничено нормален свят. Зелените очи на Туин гледаха тъжно, което обезпокои Пейдж. Но при тях никога не пращаха престъпници, за които не е абсолютно доказано, че са такива. И Пейдж никога не се интересуваше точно какво ужасяващо нещо са извършили...

            -Не можеш ли този път да го направиш сама? – попита Туин.

            -Чак толкова ли?! – стъписа се Пейдж.

            Туин преглътна повторно и направи една мъничка крачка назад, сякаш подсъзнателно ù се искаше да избяга.

            -Ох, добре – съгласи се Пейдж, – но нали знаеш какво ще стане, ако ръководството разбере?

            Туин кимна. Най-вероятно щеше да бъде убита... но пък Пейдж можеше да се погрижи за нея. Никой нямаше да разбере, че този път Пейдж сама е свършила работата. Тя кимна на зеленооката жена и тръгна по коридора със стабилната си крачка. Стигна до стая 303, въведе 30 цифрения код и отвори вратата.

            Стаята беше празна, средно голяма, с бели стени и бял под. В центъра ù, на стол, който беше споен със земята, беше работата ù един вид. Този път на стола беше окован някакъв мъж, който гледаше право към нея с ужасяващи сини очи. Черната му коса се спускаше малко пред очите му и беше изключително красива, лъскава и права. Голяма рядкост, каза си тя. Но след като приключеше с него, най-вероятно нямаше да има и помен от лъскавостта на косата му, а щеше цялата да е на клечки от потта и болката. Но тези очи... тези сини очи... защо гледаха така силно към нея?! Тя потръпна и разбра защо Туин се беше отказала. Този тук беше опасен... но не опасен по обикновения начин, тъй като с много „опасни” двете се бяха справяли в същата тази стая. А опасен, защото сякаш можеше да влезе с този свой поглед в душата на Пейдж и да я разяде отвътре. Тя стисна челюст и върна твърдостта в себе си.

            Направи две крачки към престъпника, като той не спря да я гледа в очите.

            -Не ме гледай така, куче – рязко каза тя. Помисли си за това какво беше извършил той, за да се озове при тях. Той обаче не помръдна, втренчил ледените си очи в нейните. Тя въздъхна – явно с този нямаше да бъде съвсем лесно – и извади устройството за записване. Остави го внимателно на колана на кръста си и потърка длани, за да ги сгрее малко. Днес наистина беше студен ден. Тя несъзнателно плъзна поглед по тялото на престъпника и съзна, че той наистина беше красив. Е, тя добре знаеше, че дори такива красавци понякога...

            -Защо си си похабил живота така? – усети тя, че казва.

            Той се засмя съвсем леко.

            -Ти пък какво знаеш – отвърна ù той. Гласът му беше изненадващо... или може би не, мек и плътен. Е, би могъл да я омагьоса в друг някакъв момент, на друго място... не тук и не когато той беше работата ù. Тя прибягна до любимата си реплика, като си я повтори няколко пъти наум „Правя го за доброто на хората, които не правят нищо лошо” „правя го за доброто на добрите хора...”. А този престъпник тук я гледаше право в очите, отново. Тя стисна челюст, вдигна ръка и го зашлеви с обратната част на дланта си през лицето. Въпреки че най-вероятно го беше заболяло, той отново я погледна. На лицето му не се изразяваше нищо, което да изкриви красивите му нежни черти.

            -Ти... май няма да си от лесните – каза тя – но имай предвид... че когато приключа с теб, може да си останал само няколко части от себе си. Ще загубиш всичко тук, ако не си изпееш по-бързо всички тайни, за да ги запиша.

            Той я гледаше непоколебимо.       

            -Защо са сложили жена на този пост? – попита той и вдигна една от изписаните си вежди – вече мога да видя как се проваляш.

            Гняв премина през тялото ù, но тя усети, че се е поддала на провокация.

            -Стигат ни чит-чат приказки. Да се захващаме на работа.

            И тя се зае без повече колебание. Започна с най-обикновено причиняване на болка, което не действаше при него, явно... лицето му дори не прояви каквото и да било изражение. Това беше ли въобще възможно?! След половин час, когато обикновено всички се бяха предали или плачеха с глас, тя погледна този престъпник в сините очи. И по дяволите, той я гледаше, сякаш досега му беше танцувала... тя преглътна. Е, явно... беше ред на тежката артилерия за него.

            -Значи нямаш никакво намерение да поддадеш на обикновената болка – каза тя и извади шишенцето от джоба си. – Е, сега ще си загубиш зрението за това.

            Той се усмихна съвсем леко.

            -Само това ли можете да правите? Да причинявате болка и физическо страдание на хората? – попита той с медния си глас.          

            -Млъкни, защото след малко и да говориш ще ти е невъзможно.

            -А ти дори не знаеш кой съм и какво съм направил.

            -Откъде знаеш, че не знам?! – каза тя остро.

            -Личи ти. Иначе щеше да се държиш съвсем различно – каза той.

            -Дори да си някаква важна клечка, факт е, че си тук, което означава че си извършил нещо много лошо. Затова и аз се намесвам в картинката. Така или иначе съвсем скоро ще ми разкажеш какво толкова си направил.

            И тя посегна с шишенцето към красивото лице на престъпника, готова да го плисне в очите му. В тези сини очи. Тогава силно колебание мина през сърцето ù и стигна до пръстите ù, които държаха шишенцето и тя трепна.

            -Правя го за доброто на хората, които не са направили нищо лошо! – извика тя гневно. Мъжът на стола примига с изненада.

            -Да не би да ти влязох под кожата? – попита той.

            -Млъкни! Ти си съсипал живота на невинни хора! – извика тя отново. По дяволите, откъде това силно колебание?! Само заради тези сини очи ли беше станала такава? Глупости! Тя беше професионалистка.

            И тя изля течността в шишенцето право в лицето на мъжа. Той примига няколко пъти и присви очи и това беше първият знак, че въобще усеща какво му се случва. Ръцете му конвулсивно се дръпнаха, но беше вързан. Тя наблюдаваше реакцията на лицето му... и разбира се, че той беше човек. А хората изпитваха болка и страдание. Тя го знаеше, тогава защо беше очаквала, че той няма да прояви нищо на лицето си? Естествено, дори не извика... но въпреки това затвори очи, а тя видя, че пръстите му треперят. А нейното сърце биеше бързо... тежко. За доброто... за доброто... какво?!

           -Аз също съм човек, нали знаеш – каза той с гладкия си глас. Ето че лицето му отново беше спокойно. Тя преглътна.

            -Ти съсипваш живота на други.

            -Ти не знаеш какво правя.

            -Престъпник си и си при мен. Значи знам.         

            -Не знаеш. Дори не е имало нужда да те лъжат заради фалшивия ти професионализъм.

            -Няма да съжалявам за стореното, ако това се опитваш да ме накараш да почувствам.

            -Ти вече съжаляваш. Личи си по гласа ти.

            -Млъкни вече! Ако няма да кажеш нищо за доклада... – тя хвърли поглед към устройството на колана си. Вече беше минало доста време, по дяволите. Досега трябваше да е свършила. Вратата се отвори зад гърба ù и странно защо, но сърцето ù се сви с паника. Но не беше само Туин. Тя пристъпи вътре колебливо, фиксирайки зелените си очи към престъпника. Който сега мълчеше и спокойното му изражение беше се настанило отново на лицето му. Само дето сините му очи вече не пробиваха защитната стена на Пейдж.

            -Проговори ли? – попита Туин. Гласът ù трепереше. Пейдж си наложи да изправи гръб.

            -Не. Още.

            -Докъде си стигнала?

           Пейдж хвърли поглед отново към престъпника и тогава той отвори сините си очи. Само че тя знаеше, че вече нищо не вижда. Течността не оставяше следи за външни погледи... но беше повредила вече зрението му. Сините му очи гледаха напред, без да виждат нищо. Туин дишаше тежко, осъзна Пейдж и погледна към нея. Зелените ù очи бяха пълни със сълзи и тя беше притиснала ръка към устата си. По дяволите, Туин сама си копаеше гроба.

            -За какво е обвинен? – попита Пейдж, нещо, което абсолютно никога, никога не правеше. Туин примига, изненадана от думите на Пейдж. Стъписването ù се увеличи, примесвайки се с тъгата на лицето й.

            -Сериен убиец – каза Туин, – убил е 7 човека. Има доказателства, че е бил той. Да ти ги прочета ли...

            -Не, не ми трябват – прекъсна я Пейдж. Ето, убиец, разбира се. Тя наистина можеше да помогне на добрите хора... обърна се към престъпника и вече празния му синеок поглед... и видя как на спокойното му изражение, от празните му очи бяха потекли сълзи. Пейдж вдигна вежди и даже отстъпи крачка назад. Може би той наистина щеше да се пречупи, в крайна сметка. Като който и да е човек. Или да умре преди това. Както някои хора.

            -Трябва да си кажеш – каза Пейдж – и всичко ще свърши. Лесно.

            Той съвсем леко се усмихна. Беше наистина красив, по дяволите...

            -Никого не съм убивал. Но дори да бях убивал, ти не си по-добра от мен и ти добре го знаеш.

             

© N. All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??