Баща ми беше пич. До последно.
И мама го призна, когато ù прати пет хиляди Евро, да си отвори кафето, което искаше. И сега се обажда. С мама вече по–малко говорят, но с мен си бъбри.
И го обичам.
А мама обожавам.
Тя се поболя да блъска по кръчмите на хората. А е само на трийсе и пет. И днес е болна. Затова аз наглеждам кафенето.
Вън вали, есен е. Аз съм Дора и съм на шестнайсет. И понеже кръвта ми кипи, все се оглеждам. Решила съм да не допускам грешките на мама. Тя се е омъжила млада, почти ученичка. С голяма любов. Казвала ми е, че добре са си живели, докато не заминал за Испания. Там се е появила другата.
И край! Каквото било, останало в миналото.
"Няма гаранция за нищо - ми вика мама. - Можеш да срещнеш човека и да не разбереш, да се разминете. Може всеки ден да сте заедно, и пак да не разбереш. Но може веднъж да го срещнеш, да го зърнеш само, ъгълчето на пръстите му дори, или очите, и погледне ли те, затупти ли ти под лъжичката, пресъхнат ли ти устата, иска ли ти се да хвръкнеш над града и да разкажеш на всички, той е. Изгоряла си, момичето ми."
Така ми казва и се смее.
И, уж весел, тъжен е смехът й, защото си спомня как е летяла с тате. И как сетне цопна в локвата, като пате, от високото.

Дъждът трети ден вали. Харесвам го, но след жарките слънчеви дни и настроението ми е е едно - БариУайтско. И си го пускам. И се понася плътният му, леко дрезгав баритон над десетте масички в кафето. Притварям очи, мечтая си как ще срещна моя избраник. Как ще го усетя. По погледа, от който ще се разтреперя.

Засмивам се. Хлапе съм още, а се чувствам цялата жена. И огледалото не лъже. Не, не това на стената в коридора. Онова, в мъжките очи, които ме проследяват и изпиват без остатък. "Ще им се!" - викам си, а в мен е едно такова... особено. Сигурно така се чувстват миските по телевизията. Да съм красавица, не, но всичко си имам. И мама ми го е казвала. А тате по телефона редовно ми заръчва: „И се пази, момичето ми, жена вече ставаш, а мъжете...“ "...са свине" - допълвам го и се засмиваме двамата. Но усещам тревогата в гласа му. Обича ме. И аз го обичам. И ако срещна, ако само зърна с крайчето на очите си някой като него, ще знам, че това е човекът.

Вали и не спира. Хората отвън, виждам през витрината, като размазани сенки се движат по тротоарите, а колите ги обливат с кална вода от дупките по улицата. Дори и не роптаят - та колко по–мокри от това могат да станат? Водата се е пропила не само в дрехите им, а и в душите им, и всеки крачи нанякъде, заслушан в гласа на собствения си Бари Уайт.

Врата се отвори. И стана някак по–светло. Влезе мъж и...

За да не си мисля глупости и да превключа на „служебна“ вълна, ми трябва два метра време, колкото да мина зад бара.
-Какво ще обичате? – питам, а неприятно се изненадвам, че мислите ми от одеве, за мъжете са ме обсебили толкова. Старая се да не го гледам в лицето, а да си забърсвам плота, докато правя кафе. Лицето. Ако е истина, че очите са душата на човек, то какво е лицето? Одухотворено, леко загоряло, с небръснати два-три дни бузи. Но не от немарливост, така си ходи човекът. Леко небрежен, но стилен. Веднага му личи. Риза с разтворена яка, от тук подушвам, че ухае на чисто. И други аромати усеща нослето ми, но нали ви казвам, забърсвам с парцала, а кафето прелива в машината. Проговаря ми, гласът му - мек и напевен, кадифето в него е хем с твърд отенък, като на филмов герой, хем гали слуха.
-Кафето, изтървахте го... - засмива се, вади вестник от джоба си, а мен вече ми пари под лъжичката, започват да ме обливат едни вълни, дето само съм чувала, но се научих бързо да ги разпознавам. И ръцете ми потреперват.
"Я се дръж, момиче!" заповядвам си, а усещам как и коленете ми се подгъват. Чувам шумовете около себе си като от друг свят, като през стена, нереални и незначителни; шумове нищо незначещи, важен, много по–важен ми се струва мъжът срещу мен. Забил глава в кръстословицата, аз трето кафе правя вече, с мъка овладявам пръстите си, поднасям го, „С колко захар“ - го питам, гласът ми изтънен, като на кукла Барби и не чувам какво ми говори. В устата го гледам, чета по устните му, а това, дето разчитам хич не ми харесва и ме плаши, защото не може да го е казал, иска ми се. А, стига бе! Крясвам си, а той отскача стреснато.
На глас съм викнала, извинявам се, оставям го да се оправя със захарта и кафето, нещо ми е кофти, лъжа, но наистина не се чувствам добре.
„Няма проблеми“ - отговаря ми, разбърква си чашата, загледан във вестника, а аз примирам, че хич не му е до мен.
Минавам зад паравана, сядам и паля цигара. Тъпата запалка, боклук такъв, не иска да запали, ровя из бюрото, кибрит намирам, седем клечки чупя, осмата запалва...
Какво става с мен и какви са тия глупости! Не може ей така, хоп, да влезе някой, появил се като от дъждовна приказка и да се окаже принцът на мечтите ми. Поглеждам из зад перденцето, пие си кафето, чете си спортната страница...
"Стегни се!"
Отново си бия камшика, заставам над мивката и дълго се плискам с вода. Плискам, а в огледалото виждам отражението зад гърба си. Част от бара, където седи, рамото му, мускулестата му ръка и лицето. Толкова е хубав. Виждам уж само част от него, а вътрешно горя цялата и съм готова над града да полетя и да разкажа за него...
Господи! Ама какви ги плещя!
Та той дори не забелязва съществуването ми.
Трескаво разкопчавам не едно, не две - три копчета на блузката си. Отдолу съм без сутиен, гърдите ми - наедрели, стегнати, добре оформени, подават любопитни муцунки през процепа. Мамка му, ще се изложа, като долна кифла, аз не съм такова момиче, какви ги върша!
Закопчавам се бързо, пропуснала съм едното копче, усещам се вече навън, когато погледите на двама клиенти се мъчат да надзърнат, докато отсервирвам масите им.
Но не! Моят човек не ме удостоява с поглед дори. Слагам студена маска на лицето си, с безразличие ще го бия, ще ме забележи не, ами и подире ми ще тича, минавам край него, бутам се в рамото му (Господи, колко е силен!) и разливам цялото кафе върху му. Сепва се, скача, събаря си и той чашата, столът се преобръща и пада, дрънчи строшен порцелан, лъжички, подложни чинийки...
- Спокойно, нищо няма! Наранихте ли се - пита, а изобщо не ме поглежда, все едно нищо не е станало. Отръсква се.
- Ще попие - и без друго съм мокър. - и с смее, а смехът му запълва кафенето, весел, непринуден, чак Бари Уайт куплетите си забравя и прескача направо към друга песен.
Почервеняла съм от срам, нямам друга идея за горещата вълна, заляла ме от върха на косите до лака на ноктите на краката, а се сещам за допира до силното му тяло. Цяла изтръпвам при мисълта, като с ток пронизана и ми се ще да изкрещя, а нещо непривично, топло и мокро усещам в долната част на корема си. Тичам до тоалетната, седя с гръб към вратата, мъча се да поема въздух, шиба ме през лицето вятърът от отдушника. Седя така минута, две, посъвземам се, поглеждам се в огледалото.
Едно изпито, пребледняло лице, хлътнали чужди очи ме гледат и ми се присмиват.
„Боклук! - викат ми очите - отри се в един мъж и се подмокри, жалка си!“

Забивам поглед в пода и вървя като призрак, искам само да мина зад завеската и да си запаля една цигара. Не смея никого да погледна в залата, струва ми се всички разбраха какъв парцал съм. В този момент чувам познат глас, много познат:
- Василе! - радва се гласът, мама се е хвърлила на врата на непознатия, прегърнала го е, той е с гръб към мен, виждам лицето й: "По дяволите, мамо! Какво си мислиш, че правиш!"
Стисват ме гняв и ревност за гушата, сигурно отстрани на разярена лъвица съм приличала.
Мама, мокра кошута и много, много щастлива не слиза от обятията на Васил, целува го, целува я и той и не ми прилича излиянието им на прегръдка между стари приятели. Ах, мамо!
Кога, аз защо не съм знаела, как нищо не съм разбрала, та аз всяка нейна крачка следя откак се махна тате; а, вярно имаше някакви писма, аз дори и не ги погледнах; кой ти кореспондира сега с писма, има телефони, мобилни, интернет... Господи, мамо!
Прегръдката им сякаш ще е вечна и нямат намерение да се откъсват един от друг. Забравили къде са, забравили за хората, готови и двамата да полетят над града! Какво ти над града, над света и да разкажат за другия!

Гледах ги, и едва сега разбрах, какво значи да зърнеш поне крайчеца на очите на другия, за да полетиш.

Бъди щастлива, мамо!
*  *  *