Баща ми беше пич. До последно.
И мама го призна, когато ù прати пет хиляди Евро, да си отвори кафето, което искаше. И сега се обажда. С мама вече по–малко говорят, но с мен си бъбри.
И го обичам.
А мама обожавам.
Тя се поболя да блъска по кръчмите на хората. А е само на трийсе и пет. И днес е болна. Затова аз наглеждам кафенето.
Вън вали, есен е. Аз съм Дора и съм на шестнайсет. И понеже кръвта ми кипи, все се оглеждам. Решила съм да не допускам грешките на мама. Тя се е омъжила млада, почти ученичка. С голяма любов. Казвала ми е, че добре са си живели, докато не заминал за Испания. Там се е появила другата.
И край! Каквото било, останало в миналото.
"Няма гаранция за нищо - ми вика мама. - Можеш да срещнеш човека и да не разбереш, да се разминете. Може всеки ден да сте заедно, и пак да не разбереш. Но може веднъж да го срещнеш, да го зърнеш само, ъгълчето на пръстите му дори, или очите, и погледне ли те, затупти ли ти под лъжичката, пресъхнат ли ти устата, иска ли ти се да хвръкнеш на ...