В градинката зад гимназията съм. Онази – грозната, в която само уличните кучета и наркоманите ходят. Небето е сиво и тежко. Иззад някакво дърво се показва Тошко. Никога не съм го харесвал – кльощавите хора винаги са ми изглеждали злобни. Той ми се хили ехидно и нищо не казва. Сигурен съм, че е намислил нещо гадно. Прави ми знак да го последвам. Правя инстинктивно крачка напред и тегавата градинка се превръща в трудно проходима планинска гора. Усещам под краката си меката земя на пътеката, но тя не ме успокоява както обикновено. Напрегнат съм. Продължавам да вървя след Тошко. Защо? Нямам избор! Защо нямам избор? Защото такива са правилата на играта, трябва да стигна там, накъдето ме е повел.

     Докато следвам подмолния, слаб силует, разбирам, че вече не съм със своите дрехи. Имам нови – тежки, студени дрехи. „Това е броня!” – осъзнавам. Неудобна и странна е. Горската пътека свършва внезапно при една скала, извисяваща се високо към грозните, сиви облаци. „Гранит” – нашепват ми далечни спомени по геология. Тошко го няма. Изчезнал е. Сърцето ми си подобрява неколкократно личния рекорд за брой удари в минута. Не знам какво ме очаква. Гади ми се от страх. Мястото е тежко и лошо. Не е обикновена гора това. Прокълната е! Докато се въртя неразбиращо, до пътеката се появява едно кайсиево дърво. Стои си там, спокойно и безстрастно и ме чака. Забравям всичко друго. Искам само да откъсна една кайсия и да усетя как сладката ù плът се топи в устата ми. Посегнах ли към нея? Не помня. От някъде изскача злобната ми съседка от горния етаж и последното нещо, което виждам, е разкривеното ù лице, докато лети на метлата си към мен, крещейки бойна песен. Барабани.

     Уби ли ме? Сигурно. Отново съм в началото на пътеката. „Чакам си бронята” – мисля си. „Сега ще я затегна хубаво и съседката няма да ме прободе отстрани с ножа.” Тръгвам отново след Тошко. Вече знам, че трябва да го убия преди да стигна скалата с дървото. Той ме е издал на съседката за съкооператорските ми провинения. Знам аз! Настигам го и го промушвам с ножа си, който явно е дошъл в комплект с бронята. Преди май го нямаше. Докато кръвта на Тошко се просмуква във влажната земя, аз продължавам пътя си. Стигам разклонение, което не помня да е имало преди. Пак ме облива панически страх. Убил си бях водача! Сега никога няма да намеря кайсиевото си дърво. Все пак тръгвам на ляво. Винаги тръгвам наопаки, когато не знам къде трябва да отида. Пътеката свършва врязана в стръмна пропаст. Не знам какво да правя сега. Дървото ми го няма тук. Паникьосвам се. Поглеждам надолу към пропастта и тя ме прегръща охотно, а сърцето ми се е качило чак в гърлото.

     Отново съм в началото на проклетата пътека. Вече не ме е страх. Знам какво ще се случи, ако тръгна след Тошко. Отново затягам бронята си и се убеждавам, че държа ножа си в ръка. Този път няма да се шашкам и ще тръгна на дясно. Тошко, обаче, не се появява. Пътеката не се разделя на две. Вместо това върви нагоре, ставайки толкова стръмна, че трябва да се държа с ръце за корените на дърветата и храстите, за да мога да продължа. Защо продължавам да вървя, вместо да се върна? Очевидно съсвем скоро ще падна и ще си строша врата! Не знам. Просто продължавам! Отстрани се появяват бесни кучета, които глозгат останките на разядени трупове. Ръмжат и ми се зъбят, но не ме нападат. Скоро пак ще умра, знам го. Пътечката ме извежда на някакъв връх, от който се открива гледка към цялата планина. Красиво е. За миг се чувствам добре.

     Пак съм в началото на пътеката. Защо? Никой не ме уби този път. Какво правя пак тук? „Всеки път, когато вече не ме е страх, правилата на играта се променят.” – осъзнавам. Тръгвам отново по пътеката. Този път си имам броня, нож и куче за водач. Все ще ме е страх, знам го вече. Не е голяма работа. И сигурно няма да ги пробвам никога тия шибани праскови! Трябваше ли изобщо да тръгвам след Тошко първия път? Ако не бях, нямаше сега да знам, че ги има. Странна работа. Будя се. Страх ме е! След малко заспивам със страха си.