В градинката зад гимназията съм. Онази – грозната, в която само уличните кучета и наркоманите ходят. Небето е сиво и тежко. Иззад някакво дърво се показва Тошко. Никога не съм го харесвал – кльощавите хора винаги са ми изглеждали злобни. Той ми се хили ехидно и нищо не казва. Сигурен съм, че е намислил нещо гадно. Прави ми знак да го последвам. Правя инстинктивно крачка напред и тегавата градинка се превръща в трудно проходима планинска гора. Усещам под краката си меката земя на пътеката, но тя не ме успокоява както обикновено. Напрегнат съм. Продължавам да вървя след Тошко. Защо? Нямам избор! Защо нямам избор? Защото такива са правилата на играта, трябва да стигна там, накъдето ме е повел.
Докато следвам подмолния, слаб силует, разбирам, че вече не съм със своите дрехи. Имам нови – тежки, студени дрехи. „Това е броня!” – осъзнавам. Неудобна и странна е. Горската пътека свършва внезапно при една скала, извисяваща се високо към грозните, сиви облаци. „Гранит” – нашепват ми далечни споме ...