Стоях в стаята си, отново в хаоса, който оставих предната вечер, гледах стената... Опитвах се да различа фигурите, оставени от мазилката - дървета, птици, цветя... Гледах, но не виждах нищо - просто бяло! В един миг, докато си мислех изведнъж сякаш пропаднах, падах и всичко се променяше -леглото се превърна в мека зелена трева, столът в безформен храст, шкафът в малко дърво, всичко около мен беше зелено, живо и някак неестествено, дори плашещо. Слънцето едва, едва се прокрадваше през листата и хвърляше... Зелени лъчи.

Започнах да тичам и в един момент пред мен се издигна отново бялата стена, този път много по-голяма, по-релефна, вече виждах фигурите, различавах всяка една подробност. Всичко беше в тази стена! Виждах в нея началото, виждах смисъла, но не го разбирах, хората, животът, виждах всичко и то бе реално и отново някак плашещо. Духаше вятър, но листата не се поклащаха, вятърът беше в мен, беше в душата ми, обръщаше всичко вътре в мен, представите ми за света, всичко, което бях изградила в главата си се разруши за миг,само при поглед към тази стена. Всички чувства бяха заместени от нещо ново, нещо, което ме разкъсваше, объркваше и връщаше  все по-различна. Отново пропаднах, но този път сякаш нещо ме привличаше, дърпаше ме, озовах се в стената, аз бях бяла, бях релефна, докоснах се, но не усетих нищо, започнах да вървя, виждах гледки, за които едва ли някои е знаел, че съществуват, животни, същества, планети. Тогава се замислих: ,,Защо, защо аз? С какво съм по-специална, не съм искала да виждам това, сега защо да живея като знам за какво е даден животът, защо да вярвам в нещо като знам, че няма смисъл, защо?!''.

Къде бях попаднала - това реално ли беше, аз бях бяла, разглеждах живота и тогава отново пропаднах. Този път видях себе си в леглото, сякаш се гледах отгоре, вече нямаше зеленина и тогава... се събудих!

Сърцето ми туптеше толкова силно, станах и тогава видях частиците от мазилката, падащи от пижамата ми.

Дали наистина всичко беше сън...