Стоях в стаята си, отново в хаоса, който оставих предната вечер, гледах стената... Опитвах се да различа фигурите, оставени от мазилката - дървета, птици, цветя... Гледах, но не виждах нищо - просто бяло! В един миг, докато си мислех изведнъж сякаш пропаднах, падах и всичко се променяше -леглото се превърна в мека зелена трева, столът в безформен храст, шкафът в малко дърво, всичко около мен беше зелено, живо и някак неестествено, дори плашещо. Слънцето едва, едва се прокрадваше през листата и хвърляше... Зелени лъчи.
Започнах да тичам и в един момент пред мен се издигна отново бялата стена, този път много по-голяма, по-релефна, вече виждах фигурите, различавах всяка една подробност. Всичко беше в тази стена! Виждах в нея началото, виждах смисъла, но не го разбирах, хората, животът, виждах всичко и то бе реално и отново някак плашещо. Духаше вятър, но листата не се поклащаха, вятърът беше в мен, беше в душата ми, обръщаше всичко вътре в мен, представите ми за света, всичко, което бях и ...