Даница - I глава
Сънуваше Мито. Пламъкът любеше медените тасове и сахани. Като обичана жена, медта стенеше, разнежена. Че и в съня се иска майсторлък, да запаметиш цвета и силата на огъня и да ги пренесеш в делника. Разгори ли се като страст, огънят опожарява дланите... А калайджията Мито го укротяваше с погалване, за да не горят съдовете.
Излизаше на ранина, когато слънцето будеше птици и хора. А нощта бе посипала земята с вишнев цвят, крехък като пух. Така и времето разсипва съществуването...
Мито се навеждаше и загребваше рохка пръст, по която личаха росни сълзици. Обичаше аромата на пролетна трева и вишни. В гърдите му затреперваше вълнение. Под посивелите му вежди заблестяваха очите му. Той бе от хората, които всеки ден се удивляваха на живота. Всичко за тях е ново - и болката, и радостта. Така разнасяше и калая, с треперлива обич по живеенето... Въпреки идващата старост.
Сядаше под вишната. Загледан в кафеничето на огъня, изчакваше и стопанката да посрещнат новия ден. Скоро на прага излизаше Весна. Засмиваше се, докато сплиташе сивеещите си коси. Тънките бръчици около очите ù се хващаха за ръце, преплихаха се паяжинно и се разлетяваха.
- Ех, да узреят плодовете... - казваше Весна и поглеждаше към белия покров на вишната.
Узрееха ли вишните, къщата им мамеше с аромат на мед, вишни и карамфил. Весна бе майсторица на вишновката.
Отпиваха мечтателно от кафето, въпреки смутните времена на тежко препитание. А Мито посочваше купчината с медени съдини за калайдисване... Ставаше и разравяше земята, а Весна и събудената дванадесетгодишната Даница, зашетваха из двора. Донасяха дребни клечки и пръти за огъня. Две дебели успоредни дървета ограждаха разгорялата се жар... Върху тях лягаше трикрака пиростия1. Тя бе от онези предмети, които помнеха, както небето, водата и огънят помнят... Даница се въртеше около Мито. От време на време хвърляше клечки в огъня, защото бе учена, че остане ли пуста жаравата, от оня свят се отприщват мъртвите и гонят живите с нажежено желязо, за да ги подпалят... По жаравата и небето се познава.
- Спокоен ли е огънят, Данице? Съдовете няма да изгорят, нали? – питаше Мито, за да провери наблюдателността на детето.
- Като небето е, тате...! Огньовете са тихи, ако знаеш как да ги напалиш... - каза момичето, запомнило бащините думи, а съдът се нагорещяваше.
После Мито отпрати Даница и обтри съда с някаква течност, за да премахне нечистота, та да полепне калаят. Огънят бе и очищение... Насипа вода и пясък. И стъпил върху прокъсана свинска кожа, се завъртя в съда. Този му жест напомняше танц или магичен ритуал, укротяване на огъня, преди да излее калая. Под вишната стоеше примряла Даница. Каква ли сила трябва да имаш, за да видиш истинския цвят на огъня...?
И в едно състояние на болка и страдание, сякаш нестинарско прихващане, Мито се катурна в тревата, облян в студена пот.
- Мито, жив ли си? - изхриптя отдалече гласът на Весна, докато Даница се разплака от уплаха. Приближи се, разтреперана, до огъня. Сред разхвърляните медни съдове бе Мито.
- Тате... – задавено извика момичето.
Мито се понадигна, ни жив, ни умрял, но развеселен от случката. Ощипа детето по бузата и посочи купчината със съдини.
- Ей, на, мен ме чакат... Да не мислиш, че дяволите ще ме надхитрят?
Бузите на момичето пламнаха. Даница разклати главица като малко сърне, сякаш току бе бозала тъга. Припна. А плитките ù развълнувани поскачаха след нея. А Ясна, дъщерята на съседа Лазо, ù помаха през мрежата, която делеше дворовете им. Като гранична бразда, която очертава самотността...
Ободрен от момичешкия смях, Мито заработи наново. Че смехът на чистите прекроява деня на мръзнещите... Напълнили престилки с домашни бисквити, децата се надбягваха до поляната зад къщите, дето се кокореше кладенецът, от който пиеше селото. А старата кофа пееше в каменното му гърло песни за горния свят. Източваше шия и се плезеше, когато децата жомаха, сплитаха бледорозови парички, мечтаеха. Преяждаха ли, пълнеха ръце със студена вода. Но и бистрото крие в пазва, чернилка... Пиеха и смаляваха в шепи небето.
- И слънцето е само шепа... - кикотеше се Ясна и пръскаше с вода Даница.
Като светулки светваха и угасваха водните пръски по момичешките лица. Така тихо пърхаха с крила, като обещания за приятелство. Покажеше ли се рогатата месечина, момичета се прегръщаха и се разделяха. Даница бутваше портичката към двора, дето белееше вишната и замираше жаравата, над която Мито още лепеше калай. Използваше времето преди мръкване, защото всяка минута бе къс живот...
- Уморен си, тате. Прибери се! Нали няма да опустее жаравата? – каза Даница и помилва Мито по ръката.
- Няма! – обеща Мито и се понадигна.
Огънят му помаха с кротки пръсти. Прегърнати, Даница и Мито влязоха в къщата. Миришеше на пресен хляб и варени картофи. Весна раздаде на всеки по парче от хляба и се усмихна, сякаш изживените дни са божи дарове за скъпи гости...
- Погостувахме ти и днес, и утре ни посрещни... - измърмори нещо като молитва Мито и отхапа от хляба, а в мислите си се тревожеше за утрешния пазарен ден. Щеше ли да спазари това, по което бе работил, за яйца и сол?
Весна заприбира съдините от вечерята, а Мито заразказва приказка на сгушилото се на рамото му сърне. Докато говореше, измъкна като от вътрешен джоб, неголям бакърен съд, приличащ на стомна. Изпружи ръката си така, че светлината от свещта да освети шарките му. С интерес Даница загледа оцветените в жълто цветя, които опасваха стомната. Напомниха ù слънца...
- Какво ще налееш в стомната? - попита Мито.
- Бъдещето... – изрече Даница и заспа.
Сутринта Мито натовари съдините на каруца и шибна кончето към кръстопътя зад боровата гора. Там се събираше пазарът. Зазвънтяха котлите, тиганите, черпаците. В тях се огледа утринното слънце. На пазара свари подранили разпрегнати каруци. Мъже и жени ги разтоварваха. Разстилаха платнища, върху които редяха миналогодишни орехи, връзки зелен лук, дървени лъжици, тъкани престилки .
Мито поздрави хората и поспря под нацъфтяла ябълка, хем на сянка, хем с добра видимост към новодошлите. Дали заради сянката или от блясъка на съдините му, лицата на хората му се струваха почернели, някак смръщени, невесели. Сякаш жлъчката им бе изтекла.
- Нов ден е, Лазо. Що са тези тъмни облаци на челото ти? Свъсил си се, сякаш си сърдит на Бога. - шеговито подвикна Мито на съседа Лазар.
Лазар накриви лице като мим. Искаше му се да се усмихне, но рязка болка сви корема му. Преди да успее да отговори, избълва някаква черна течност, като избягала морска вълна. Тя се разсипа по калайдисаните съдини.Слънцето угасна, сякаш стиснато в юмрук. Разтресе се и падна. Като черни мравки се разбягаха хората. Лоша болест мътеше водата в кладенеца. Холера. Мито го натовари на каруцата, да го лекуват домашните му. Но още преди мръкнало, душата му се хвана за рогата месечина. Отиде си. Сякаш жаравата бе угаснала...
До лятото селото почерня. И вишните се разболяха. Маносани. Изгубиха се и хората, като отминали дни, както и празниците. Глухо биеше камбаната. А свещеникът не сварваше да опее мъртвите - жени, деца, старци, цели семейства...
На Мито болните поръчваха медни кандила и подноси за жито, дето канелени кръстове чертаеха отвъдност. Мълчаха и плачеха черните, палеха свещи за здравите. Като ливада избуя тревата, а мъртвите си отглеждаха тръни и змии в общите гробове. Даница вече не се смееше. По сърнените ù, тъмни очи и лешниковите коси, полепна скръбен мрак. Че намериха Ясна, на гроба на Лазо. Свила шепи, сякаш за да задържи слънцето. Една сълза-светулка бе начертала пътечка по бузата на мъртвото дете. На рамото му бе кацнала бяла пеперуда... След нея оставаше само самота.
Разтревожи се Мито за Даница. Земя се намира и къща се строи, но дете е това, бъдеще... Натовари най-необходимото на каруцата – малко храна и одеяла, калайджийски сечива.
От македонските села, населени с българи, се отправиха към граничната бразда, дето ги делеше с България. Пак техни си хора, но с друг светоглед. Че и гранична вишка се начумери на бегълците. Служителите разгръщаха нервно паспортите им. Докато биеха печати за легитимност, Мито извади бакърената стомничка, като от вътрешен джоб. В съдината, сякаш кръв, тъмнееше вишновката на Весна. Мито напълни по една капачка и я поднесе на граничарите.
- Да пази Бог живите, а за мъртвите прошка. Нека минем! Заради момичето... - каза Мито и погледна жално към дъщеря си, а после към граничарите.
Лицата на мъжете се смекчиха. Бяха чули за обезлюдяването на селските райони, но ги плашеше разпространението на заразата.
- Ще отговаряш ли разболеят ли се други? – попита един от служителите.
- Че какво друго има човек? Освен живота си... Ей, на, за това живея... - каза Мито и помилва главата на дъщеря си.
Граничарите погледнаха към малката Даница. Болка прозираше и във вените ù. Сякаш не кожа, а самота покриваше костите ù. Единият от мъжете се присети за детето си и ги пусна. На българска земя животът зазвънтя като калайдисан съд. Влизаха от едно село в друго, от един градец в друг. Хората ги гледаха под вежди и шушукаха, чудеха се на другоселците. Бяха неискани.
- Мари, Танасо, те приличат на нас. - бъбреха глуповати жени, които не бяха излизали от населените си места.
- И очи имат, ама тъжни... Също като хора са! - подвикваше друга.
Мито само кимаше и шибваше кончето. Заселиха се в Шуменско. С няколкото монети, които Мито бе закалайдисал в двойното дъно на стомната, под тъмната вишновка, купиха малка къща.
С тръпчивия вкус на вишните се лекуваха от отчуждението. Липсваше им селото, дето и в смъртта хората все заедно. Когато им станеше самотно, палеха огън и протягаха ръце, за да се стоплят... Че никоя жарава не бива да опустява.
пиростия1 - трикрака метална поставка
© Петя Стефанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря!
-
Отново препрочитам този хубав разказ, Петя.
"Разгори ли се като страст, огънят опожарява дланите... А калайджията Мито го укротяваше с погалване, за да не горят съдовете.
Излизаше на ранина, когато слънцето будеше птици и хора. А нощта бе посипала земята с вишнев цвят, крехък като пух. Така и времето разсипва съществуването..."
Истинско удоволствие е за мен. Благодаря още веднъж! -
Благодаря за емотикончето!
-
<a href="http://smiles.33b.ru/smile.156461.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/43a0c68a42ec3d95215dce0db3774a4d.gif" border="0" /></a>
-
Думите ти стигнаха до сърцето и ме хванаха за гърлото!
Пети*! -
Нека е вълшебство, Маги, за да измъква от делника...
-
някакво вълшебство витае в творбите ти, мила Петя...
чета те с удоволствие, ти си чудесна..
сърдечно те поздравявам.. -
Благодаря ти!
Когато авторът успее да разплаче или разсмее читателя, значи е постигнал себе си... -
Рени, липсваше! Радвам се, че отново си сред нас
Благодаря на Красимир Тенев за прочита. Втора част на "Даница" вече е публикувана, но виждам, че не допада на четящите...
Лек и спорен ден! -
Толкова и жив e разказът ти, не само заради прекрасните олицетворения -
като разказан от някой преживял всичко това!
Напомня ми преживелиците на баба ми от Беломорието и на дядо, който беше ковач...
С нетърпение очаквам ІІ глава! -
Петя,всеки път, когато чета разказите ти, ме очароваш. Искрени възхищения. Защото е майсторски написано, с много, много талант !
-
Интереса ми кьм творчеството ти нараства сьс всяка следва6та публикация.От мен браво!
-
Донко и Жанет, благодаря за прочита! Слънчев ден!
-
Ох,Петя,винаги настръхвам като чета нещо твое.Всичко е толкова реално.Поздрав сърдечен!
-
Харесва ми стила ти на писане,как описваш селския бит, нравите на тези хора. Очаквам с нетърпение продължението!
-
Зарадва ме, Марко!
-
Много ми хареса! Поздрави, Петя!
<a href="/main.php?action=showuser&username=marco777&tab=2"><img src=" http://s17.rimg.info/fd2d9eff2ce18c11920e3ed975886f3d.gif" border="0" /></a> -
Вилдан, скоро ще има и продължение!
-
Присъединявам се към всичко казано дотук! Очаквам продължението, Петя!
-
Благодаря от сърце за положителната оценка, Илко и Огнян! Дори в реалността да не съм съвсем добър човек, търся онова- чистото, което може би сме изгубили по пътя на очовечаването си...
-
Драматично, неподправено, истинно...
Като композиция и метафоричност - невероятно добро...
Адмирации, Петя! -
Маги, Ивайло, Елена и за мен са радост думите ви!<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-1156549479.html"><img src="http://s19.rimg.info/1b4d79b4af494905442528be7a90d1e5.gif" ></a>
-
Удоволствие е за мен, че прочетох!!!
-
В твоите творби, Петинко, се оглежда един отминал свят, свят на добродетели и изконни ценности, Петя. С лекото си поетично перо и възприятия, ти успяваш по един наистина великолепен начин да нарисуваш онези състояния, онези изящни извивки на богатата българска душа, благодарение на която сме оцелели. Винаги е удоволствие да съм тук и привилегия. Ив
-
невероятно вълнуващо разказваш...самобитно, както ти можеш..
Петя, едно интересно начало...ще чакам продължението..
сърдечен поздрав за теб.. -
Благодаря ви! <a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-10124199.html"><img src="http://s.rimg.info/6c09cd159572266c1b2f05d26b3881cf.gif" ></a>
-
Благодаря ти миличка, че ни направи част от тази истинска човешка картина, която за пореден път доказва твоя талант, в това да владееш своите читатели до последната думичка от твоя великолепен изказ.
-
Лили, Доче, Борко,линасветлана, благодаря за прочита!
Разказът е по истинска история, разбира се с елементи на художествена измислица... -
"Че смехът на чистите прекроява деня на мръзнещите..."
Душата ми разцъфтя докато четох...Невероятница! -
Чакаме продължението!
-
Поздравления, Петя!
-
Благодаря ви, момичета!Радва ме присъствието ви!
Роси Танчева, благодаря за поправката. Възможно е да съм допуснала грешка при отделянето на авторовата реч. Моля да бъда извинена!
nininini (Нина Иванова), малко ми е трудно да разгадавам коментарите ти, но благодаря, че прочете! -
С поздравления за талантливото перо!
-
Голяма дарба е такова сладкодумно разказване, лее се и увлича... Поздрав!
-
Петя! Не просто пишеш с дарба... Ти си Душата и на героите си, и на заобикалящото ги! Малко хора знаят, че живота трепти във всичко- ти го знаеш! Благословена си от Създателят!
-
Пишеш така, че човек трудно може да вдигне глава, докато не прочете докрай. Силно съм впечатлена и с нетърпение чакам следващата част на разказа!
Поздравления за талантливото писане на проза! -
майсторица на думите си, Петя!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
