Сънуваше Мито. Пламъкът любеше медените тасове и сахани. Като обичана жена, медта стенеше, разнежена. Че и в съня се иска майсторлък, да запаметиш цвета и силата на огъня и да ги пренесеш в делника. Разгори ли се като страст, огънят опожарява дланите... А калайджията Мито го укротяваше с погалване, за да не горят съдовете.
Излизаше на ранина, когато слънцето будеше птици и хора. А нощта бе посипала земята с вишнев цвят, крехък като пух. Така и времето разсипва съществуването...
Мито се навеждаше и загребваше рохка пръст, по която личаха росни сълзици. Обичаше аромата на пролетна трева и вишни. В гърдите му затреперваше вълнение. Под посивелите му вежди заблестяваха очите му. Той бе от хората, които всеки ден се удивляваха на живота. Всичко за тях е ново - и болката, и радостта. Така разнасяше и калая, с треперлива обич по живеенето... Въпреки идващата старост.
Сядаше под вишната. Загледан в кафеничето на огъня, изчакваше и стопанката да посрещнат новия ден. Скоро на прага излизаше Весн ...