ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА: МАГ ТУ

 

На церемонията тази нощ трябваше да се призоват могъщи сили. Ембориан не бързаше да прави това. Да, трябваше да се действа, но не по този безотговорен начин. Имаше и много други важни неща, които също да се предвидят. Къде-къде по-съществено беше изборът му за Маг Ту. Периодът от две седмици беше почти изтекъл. След само дванадесет часа той щеше да бъде пълноправен властелин на всички. Къде-къде по-интересено беше обаче да проучи малко повече за своя произход. Жената не можа да му даде кой знае колко полезна информация, тъй като самата тя не познаваше Зорин твърде много. Но той имаше чувството, че съвсем скоро ще стане нещо голямо.

Паството му го беше приело с разтворени обятия. А отровата, получена чрез децата на Касдея беше нещото, което беше дозатвърдило властта му. Определено уфурганците щяха да ликуват, ако знаеха колко ефективна беше отровата им.

Ембориан беше достатъчно съзрял за тези броени дни, за да осъзнае, че много скоро щеше да концентрира в ръцете си огромна и почти безгранична власт.

Това би уплашило повечето хора, но не и Ембориан. Твърде наясно беше със способностите си, но без да е самонадеян.

Първата част от всичко беше повторното му самостоятелно представяне пред паството, но този пък без Казук Мон. Между впрочем, никой не нададе глас и не попита къде точно се беше дянал архижрецът.

Втората и най-съществена част беше церемонията по призоваване край руините на Тараш Дук – там всички щяха да видят силата на своя Маг Ту.

Жената побърза да се представи:

- Казвам се Кибера. И съм тук от доста отдавна. Тази колония не е създадена за един ден.

Ембориан я погледна внимателно. Жената изглеждаше на място.

- Скоро ще имаш съвсем ново име и нов живот – продума момчето. – Ти донякъде ме спаси – допълни той. – А един Маг Ту трябва да държи на своята дума.

Наближаваше часът на церемонията. Всичко трябваше да е както трябва. Но можеше да има и някои проблеми.

Ембориан беше значително увеличил своите знания и сили под демоничната опека на своя покровител. Сега можеше да се справя с древни езици и също така да разчита звездните карти много по-добре. Беше се превърнал и в много по-привлекателен и магнетичен индивид.

Агарес спазваше обещанията си и му даваше със щедри шепи. Младият Зонтул беше умен и знаеше, че само може да се възползва от даровете на Ада, но те нямаше да бъдат вечни. Казук Мон най-вероятно също беше подмамен със подобни нечисти практики, преди той да осакати мъжествеността му и да изтръгне сърцето му. Един ден той също можеше да стане обект на посегателство и този ден може би не беше чак толкова далечен.

- Колко бързо се развива всичко наистина – промърмори послушникът. – Колко малко съм познавал себе си в действителност!

Жената се приближи и той усети дъхът й.

- Трябва да знаеш нещо. По петите на баща ти бяха тръгнали нечисти сили.

Ембориан лицемерно се учуди, но вътрешно се изяждаше от ужас. Разбра, че Адът търсеше нещо важно и Казук Мон и глупавото паство са само върха на айсберга.

Но нямаше време да размишлява повече, защото церемонията трябваше да започне. Всичко се свеждаше до това окончателно да стане Маг Ту!

Реаните в първия кръг на постамента бяха започнали да излъчват чиста енергия. Магическа аура беше започнала да извира и всичко беше обляно от светлина.

Сектантите се поклониха до земята и по лицата им се изписа върховно удивление от предстоящото чудо.

Ембориан леко сбърчи челото си и започна да нарежда магически слова, които да засилят енергийната концентрация около мястото. Скоро силата на магията щеше да стане направо страхотна. Но той усети леко колебливо потрепване. Нещо не беше както трябва!

Времето не беше съвсем приятно, а сумрак се стелеше защото беше късна есен и някои дни бяха прекалено слънчеви и топли, докато други обратно – студени и мразовити.

Заръмя лек дъждец, който брулеше по бузите на новия Върховен чародей.

Той напрегна силите си!

Сякаш невидима пелена се беше спуснала пред очите му. Думите излизаха от устните му макар и правилно някак механично. А за истинската магия трябваше сърце! Очевидно някой или нещо му пречеше. Дали пък не се заблуждаваше?

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: ИМАЯ

 

Жените в един отбор понякога забелязват неща, които е напълно възможно да убягнат от взора на мъжете. Имая беше ценен съотборник, който всеки би желал да има в своя екип. Но нещо не беше съвсем наред и това беше настроението на гостите. Те усещаха, че новодошлите имаха нещо предвид и не ги посрещнаха съвсем дружелюбно. Това не убягна от добре тренираното око на Бос.

Бъдете нащрек – посъветва ги той. – Нещо може и да се обърка.

Лошото беше, че не разполагаха с оръжия. Но Имая беше взела това предвид и беше скрила нарениеви игли, с които убождането беше смъртоносно.

Слаба утеха – измърмори Бос, - но все е нещо.

Заведението беше позамряло, а те минаха по всичките етажи, стараейки се да се вписват в обстановката максимално.

- Определено тук ще попаднем на някаква следа – измърмори Ренто.

Изпитите черти на лицето му показваха какъв страхотен хищник е той. Истински звяр, готов да убива.

- Може би някъде наоколо се крие ключът към всичко – намеси се и Армборн.

Цялата група стъпваше като в паници, защото осъзнаваха, че може да стане много, ама много опасно ако ги нападнеха с някакво по-сериозно оръжие.

Нужно беше да се поясни, че декорацията на самото място представляваше своего рода историята на Зегандария. Имаше доста елементи в стил киберпънк. Разни холограмни изображения на хора с огромни електронни очила за виртуална реалност или пък смахнати и почти комични светове, които можеха да съществуват само в изкривеното въображение на някой болен мозък.

- Това място ми харесва – изсмя се каубоят. – Малко по-модерно е за моите разбирания, но показва елементи на упадък, което искрено ме радва.

Киберпънкът беше ново явление в културата на планетата и много от заведенията следваха тази тенденция за антиутопична атмосфера и постиндустриализъм, които много се харесваха на посетителите.

Другите членове на групата го изгледаха особено. Коментарите му понякога можеха да бъдат доста язвителни.

Декорацията на всеки един от етажите притежаваше своят чар и особено се набиваше на очи най-долният, предназначен за истинските тузари. Никой обаче не ходеше там често, защото там правилата за носене на оръжие не важаха. Той беше четири пъти по-голям от всеки един от останалите етажи и беше предназначен за ВИП персони и опасни престъпници, които най-често договаряха разни контрабандни сделки или просто искаха да поемат глътка въздух преди правосъдието отново да ги подгони здраво.

Колкото и да разпитваха обаче нашите приключенци не получиха нито един задоволителен отговор на който и да било от въпросите си, което беше повече от странно.

- Все някой щеше да е чувал поне нещо – изсумтя Бос преди да се сети за странният надпис на Бари Екълстоун на първия етаж.

Когато групата им влезе, Марк и Сасия отдавна бяха напуснали заведението. Те заедно с Дърниам също поеха по посока на сектантите. Трябваше да направят правилното нещо и да намерят смахнатият религиозен култ час по-скоро. Дърниам още се бавеше. Те не знаеха за срещата му с върховния Ом Гур Нал и нуждата да получи благоволението му.

Политиката на Зегандария беше станала доста по-двулична по отношение на решаването на въпросите от първостепенно значение. За да се решават проблемите се използваше не двоен или троен, а даже петорен аршин. Но това беше цената на мира и стабилността.

Дърниам получи сериозни гаранции от Ом Гур Нал, че ще има подкрепата му и ще смачкат религиозният култ със или без подкрепата на Архистрата, пък да става каквото ще.

Миеранианците отдавна не бяха на тази планета, тъй като бяха изградили своя дом другадe – на далечната планета Себур Наг. Мутантите-самионти също бяха прочистени и не създаваха неприятности. Арханайците бяха свили гнездата си твърде далеч и бяха получили официално потвърждение, че няма да бъдат закачани никога повече. Сякаш забравиха за тях – нещо, което всъщност беше добре дошло. Те трябваше да спазват само контролирано отглеждане на потомството си – нещо повече.

“Съвместното съжителство трябва да се поддържа някак все пак!” – беше казал Ом Гур Нал и беше прав.

Сега на планетата Зегандария бяха останали само три основни раси – хора, гуарони и арханайци.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА: ДУКЕСАТА НА ЛЕАРНИЯ

 

Дукесата на Леарния беше първа братовчедка на Архистрата и върла привърженичка за връщане на стария автократичен режим отпреди Втората преселническа вълна на Зегандария. Републиканските идеи не й се нравеха много-много пък и Ом Гур Нал все ги пренебрегваше при избора си на визита. Той предпочиташе да отиде на Осония, Себур Наг или дори на планети като Киклук Сор, но много рядко им оказваше честа да им гостува. Това определено я огорчаваше и дори и дотягаше, но единственото, което можеше да направи е да се примири и да го преглътне. Нейният братовчед Архистрата също се оказа костелив орех, който основно стоеше във своите владения. Но имаше и още нещо, което беше известно само на нея. Никъде и никой не знаеше, че тя иска да измести Казук Мон от лидерския пост. Това беше тайното й желание. Леарния беше особено място – своего рода придатък на областта Синтрос, тук още личаха следите от бруталните атаки на гуароните, но преселниците бяха издигнали нов град Кимур Зон, който се славеше със своята сила и могъщество. Прекалено много хора искаха да задминат неговия блясък и да си присвоят величието на неговите постижения. Много от най-видните арханайци бяха добре дошли именно и само в Кимур Зон, където преподаваха своите тайни знания не без покровителството на дукесата.

Мнението й по отношение на братовчед й беше малко противоречиво, но тя правеше всичко по силите си да запази добрите си отношения с него. В никакъв случай не искаше да изпада в конфликт на интереси, защото това би било направо недопустимо. Архистратът обаче оставаше все така далечен въпреки че разстоянието между Леарния и Синтрос беше има няма сто и петдесет – двеста мили.

- Какво ли крои братовчед ми? – питаше се тя, но отговорът все й се изплъзваше. – Сигурно е нещо голямо! Няма как да е иначе!

Дукесата стана и започна да обикаля своите владения, които не бяха малко. Леарния се простираше върху приблизително сто хиляди сцинтера и беше около десет пъти по-голяма от цялата Трудова колония 206, да речем. За своя жизнен път от почти петдесет години тя беше видяла ако не всичко, то поне почти всичко – покушения, опити за преврат и узурпиране на нейния пост, предателства и дори въоръжена инвазия на нейна собствена територия. Тя управляваше тази земя от почти двадесет години, но по-рано беше взела участие и в битката при база “Диомед”. Добре помнеше стария чичо Зенгар и всичките му щуротии. Не беше забравила и гостуването на Сасия и Кийт. Това бяха старите времена, които бяха безвъзвратно загубени. Сега животът предлагаше нова реалност. Тя определено се чувстваше самотна не поради скрупули и глупави идеи, а защото кръгът около нея бавно, но сигурно се стесняваше и тя го знаеше отлично. Каквото и да кроеше братовчед й, рано или късно тя също щеше да бере последиците от решенията му.

Тя смътно подозираше за отношенията му с архижреца и евентуалния съюз помежду им, но никога не беше повдигала въпроса пред него. Правеше се, че не вижда и че не чува. Засега!

Популацията на Кимур Зон беше около четиридесет хиляди души, което беше по-скоро типично за селище от среден калибър, но икономиката и въоръжените му сили бяха силно развити.

Колкото и различни да бяха с братовчед си, тя се стараеше да го подкрепя и дори признаваше известни негови заслуги – в крайна сметка той смаза въстаниците и то без да му мигне окото. Толкова спокойно и брутално. Не се и съмняваше, че той знае какво да прави. И го правеше без да се колебае.

Из нейните владения се носеше следната песен:

 

“Дукесата за Архистрата знае,

Не иска и да каже дума тя,

Че всичко, много скоро ще се обърне на война!”

 

Тя само се усмихваше и когато я питаха казваше, че няма такова нещо. Беше доста тъжно, но напълно вярно. Нещата постоянно се меняха. И тя се опитваше да минава между капките, но скоро нещата щяха да станат непоносими. “Такава ми е била съдбата” – казваше тя. – “Но няма да се дам! Остава още малко, съвсем, съвсем малко!” Но вътрешно все пак се безпокоеше. Тя не подозираше за гибелта на архижреца. Нито за възкачването на новия Маг Ту.

Едно беше сигурно, трябваше да се подготви за най-неочаквани събития, които можеха да бъдат дори фатални. А не знаеше и как ще реагират нейните поданици.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА: РИТУАЛЪТ

 

Скоро магическият ритуал даде своите резултати и всички погледи се впериха в бруталните отблясъци на реаните. Чуха се пукотевици, но нищо друго не се случи. Изви се бурен вятър и разни самотни листа се разпиляха около постамента. И толкоз. Това продължи само няколко минути. После енергията постепенно отслабна и когато всичко стана както си беше всички погледи се впериха в Ембориан. Той се засрами, защото не беше очаквал такова развитие на ситуацията. После всички се запитаха да не би висшите сили да са оттеглили благословията си от него. Но някъде в дъното на душата си той знаеше, че грешеше. Това не беше случайно. Много демони имаше, които сигурно не одобряваха неговата постъпка. Много, дори твърде много. Той беше престъпил дори препоръката на своя покровител. Нещо, на практика непростимо. Защо обаче ритуалът все пак започна като хората?

Богомолците започнаха да се разотиват със сумтене, но малко успяха да скрият недоверието, което имаха към новия Маг Ту. Да, те не се бяха отдръпнали от него, но ако не можеше да покаже способностите си през идните дни, щяха да го свалят от поста завинаги.

Ембориан прекара дните си в обикаляне около колонията. Жената беше неотлъчно край него и му помагаше с каквото можеше. Той се отдръпна от другите хора и просто започна да страни от всички. Те продължаваха да имат респект към знанията му и към огромното достойнство, което той прояви при короноването си за Маг Ту. Но само толкова.

Ембориан не се завърна в криптата, нито в Зикурата, а се затвори още повече в себе си. Знаеше, че скоро трябва да напусне това място. Така беше редно. И така щеше да стане.

Около колонията имаше прекрасна полска растителност, макар и рехава, а някъде много далеч отвъд хоризонта имаше ниви с горенайски хирас елендоранс.

Ембориан още беше облечен с дрехите на Зорин и крачеше унило, а Кибера весело подтичваше край него. Тя беше по-голяма и по-зряла, но предпочете да тръгне с него пред това да остане в колонията. Такова беше крайното й решение и Ембориан го уважи. Двамата се движеха из полята и времето беше безкрайно хубаво. Виждаше се, че скоро няма да узнаят дали той е загубил способностите си.

Неочаквано зад гърба му изникна Агарес. Беше се усмихнал приятно, макар и леко кисело.

- Много бързо забрави договорката ни, млади момко – просъска той. – Побърза да вземеш нещо, за което трябваше да се бориш поне мъничко.

Кибера беше надалеч и не ги чу и видя. Беше заета да къса с ръце малки цветчета и да ги кичи в косата си.

Ембориан мълчеше, но ясно осъзна какво има предвид онзи.

- Въпреки всичко – меко произнесе Агарес, - аз далеч не съм се отказал от теб. Дори съм склонен да забравя за прегрешенията ти.

Ембориан наостри уши. Доколкото знаеше никой демон не прощаваше просто така. За нищо и никакво.

- Но, заради това, че не ме послуша, искам нещо в замяна. Само едно – разтегли блажена усмивка Агарес. – Къде е твоята приятелка?

Ембориан се обърка. За какво пък му беше притрябвала Кибера? Той и направи знак да се приближи.

Щом видя странно изглеждащия старец, тя се изплаши. Но Агарес беше хитър демон и й каза:

- Мила моя, аз съм само един пътуващ цирков артист. Току-що се запознах с този приятен младеж, който ме попита нещо много интересно.

- Разказа ми за някакъв медальон – започна усмихнато Агарес.

- Не си спомням да съм говорил за това – смотолеви момчето.

Кибера веднага разбра кой стои насреща й. И макар да подозираше, че това едва ли е била сянката, нямаше съмнение, че създанието пред нея или я беше пратило или пък имаше пръст в цялата тази работа.

- Вижте – започна Агарес, след като видя реакцията им, - искам да играя с вас на открити карти. Този медальон не ме интересува толкова, но чрез него мога да получа нещо друго – много по-важно.

- Възможност да се отърва от мъките си – заохка старецът. – Моля Ви само го допрете до челото ми – това ще облекчи страданията ми.

Кибера неохотно се съгласи.

Щом дрънкулката се допря до челото му, той усети скритата й мощ и много знания преминаха в съзнанието му. Той разбра, че неговият повелител Валак не е излъгал за скритата тайна на амулета. Разбра и защо се страхува от него, но Агарес не посмя да го вземе. Ако беше само Ембориан може би, но той разбра, че жената също притежаваше някакви скрити сили. Битката нямаше да бъде равна, ако речеше да го вземе със сила, затова каза примирително:

- Благодаря, че облекчихте моите страдания – каза той и куцукайки се скри из посевите.

Двамата дълго време скитаха, но нито го видяха повече, нито някой от демоните им причини каквото и да било.

Минаха дни, дори няколко седмици. Те се сближиха доста и разбраха, че харесваха сходни неща. Разбраха, че имат общи интереси. Ембориан усети, че момичето може би има сили дори по-големи от неговите. Тя обаче криеше това.

Не се осмеляваха да заговорят открито по въпроса.

Накрая той се опита да повдигне темата.

- Ти не си момиче с обикновени способности, нали?

- Откъде разбра? – попита го тя без да вярва, че той ще се върже на номера.

- Ами ти си скрила медальона? – попита той.

- Зорин ми го остави на мен – тихо каза тя.

Ембориан се замисли. Това я превръщаше в своего рода негова наследница. Нямаше право да се сърди или пък дори да претендира. Освен ако!

Със светкавично движение, Кибера се метна във въздуха и той получи страхотен ритник в тила, от който падна на земята. Но бързо се опомни и се обърна. Тя беше изчезнала. Тук или там се чуваха звуци на птици.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА: В БЛАТАТА ЗОГАН ДРАГ

 

Ембориан отпърво мислеше да я подгони, въпреки че имаше чувството, че двамата имат някаква връзка. Може би бяха дори роднини – той беше усетил силата й. Нямаше съмнение, че тя би могла да надвие демон. Щом дори и Агарес не посмя да ги нападне.

Но Ембориан се запита каква е играта й? Не искаше нищо, нито пък се стремеше към власт!

Между Синтрос, Леарния и Родуел имаше блата. Тя побягна именно там.

Знаеше, че Ембориан няма да осъзнае, че му липсваха някои качества. Може би ставаше за водач на религиозен култ, но не и за следотърсач.

Блатата Зоган Драг бяха страшно място не толкова защото бяха място, където човек би намерил лесно смъртта си, а защото бяха един от енергийните центрове, особено привлекачетелен за тъмните сили. Но досега никой не бе подозирал за това освен неколцина шамани.

Цялата местност беше пресечена и тук-там имаше мочурливи туфи и малки количества вода.

Ембориан не искаше да се вживява в ролята на ловец, но ако я изпуснеше, тя можеше да каже нещо някъде, където не трябва.

- Времето ти е преброено, момиче – каза той и се завтече след нея, желаейки да й отмъсти.

Ако притежаваше медальона, мрачните сили биха се отнасяли към него с огромен респект. И така трябваше да е.

Кибера бягаше с всички сили, но когато навлезе в най-блатистата част, реши, че може да се подготви, за да не посрещне своя похитител с голи ръце, а да го намушка с нещо. Можеше дори да го убие.

Намаза тялото си с лепкава кал и се скри в очакването на неговата поява. Само очите й се виждаха.

Ембориан не беше глупак и предвиди, че може да се получи подобно развитие на нещата. Реши на свой ред да играе своя игра и започна да заобикаля мочурището, но ненадейно кракът му пропадна.

Започна неистова борба, за да се освободи от неочаквания капан. Можеше да потъне лесно целия и да умре като куче, кастриран от някоя остра растителност, която може би се намираше на дъното. Въображението дори му проговори, че някак си може би демоните се опитваха да го замъкнат в отвъдното. След това изперка съвсем и започна да реди нечленоразделно магически слова, за да се справи със ситуацията.

- Еманто Гозаус Сируто! – запелтечи той като развален хионов диктофон, усещайки че смъртта е твърде близко и ясно осъзнавайки, че може никога да не успее да си възвърне благоволението на демоните.

Беше започнало да се мръква. Духаше хладен, дори пронизителен вятър, навяващ измамно чувство на тъга. Ембориан усещаше близката гибел, но разбра и още нещо. Цялата илюзия за власт се беше изпарила много бързо и той ясно осъзна безпомощността си. Къде беше Кибера сега?

Някак си той усети същността на живота и осъзна колко кратък беше неговият собствен. Нямаше мърдане – ни напред, ни назад.

Тогава зад гърба си чу гласа на Агарес:

- Млади момко, не искаш ли да те извадя сега от блатото? – старецът беше вперил тъжен, но сериозен поглед в младото си протеже.

Ембориан не можеше да се обърне и да го види, но усети спокойния тембър на гласа му. Явно в Ада също можели да проявяват загриженост.

- Без помощта ми ти ще загинеш много скоро – изказа опасенията си старецът – затова нека ти помогна.

Ембориан кимна едва-едва от страх да не потъне още по-надълбоко в тинята. Усети обаче нещо много странно. Старецът се колебаеше дали да му помогне. Явно и демоните имаха известен морал или поне подобие на такъв.

Агарес просто се концентрира и послушникът започна да излиза от блатото като коркова тапа от бутилка с вино. Накрая се чу едно “Пук!” и благото изплю нашия злополучен приключенец.

Демонът го остави да се изкашля и изплюе от всичката вода и тиня, която беше започвал да нагълтва при своята безсмислена борба в тресавището.

- Не те спасих заради медальона – тихо промърмори демонът. – Правя го, защото съзрях в теб една малка частичка добрина, която може много скоро да се изгуби.

Ембориан се смая. Дори си замълча.

- Един демон не прави така току-така – каза искрено Агарес. – Аз също не го правя само от едната добрина. Така искам да спася и самия себе си.

- Но нали си висш демон, господар на легиони и херцог? – смути се момчето.

- Работата е, момчето ми, че и един демон може да бъде убит – тъжно каза старецът.

- Какво става после с душата му? – поинтересува се момчето.

- Това е твърде сложно за младата ти главица – настойнически каза Агарес. – Пък и нямам право да разкривам съкровените тайни на демоните. Не е редно и никак не е за предпочитане.

- Значи и ти си имаш господари – каза момчето.

- Не точно господари, но нещата в Ада са доста по-свързани отколкото си мислиш, приятелю – кисело се усмихна Агарес.

- Доста гадно място да умреш, нали? – подхвана разговора отново момчето.

- Ами така си е! – потвърди демонът. – Оттук нататък ще се оправяш сам!

Ембориан се обърна. Той беше изчезнал. От Кибера нямаше и следа, а нямаше и видима следа от път или пътека. Ставаше доста трудно да се измъкне. Да демонът този път му се беше притекъл на помощ, но той ясно помнеше думите му “Помни добре, млади момко, ще дойда само три пъти! А ако ме повикаш и четвърти – душата ти ще ми принадлежи завинаги!”

При тази мисъл Ембориан опипа шията си с пръсти. Все още главата му си беше на мястото. Огледа се, мракът се беше спуснал наоколо.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА: УРОКЪТ НА АГАРЕС

 

Младата жена бягаше с все сили, подобно на сърна, гонена от някакъв хищник. Но този хищник явно не беше толкова страшен или пък усърден в усилията си да я настигне и хване. Толкова странно беше! От време-навреме тя поглеждаше назад, но само за да усети, че там няма никой.

По едно време се спря и се ослуша. Беше станало съвсем тихо и спокойно. Отдавна беше напуснала блатата и беше се озовала из непознати места.

Като се огледа видя стария надпис, който още Сасия беше видяла:

 

“Надежда всяка оставете,

Пристъпвайки във този час,

на Онзи горе се молете,

Отвърнал се е той от нас!”

 

Тя беше попаднала в старото леговище на пиратите от Родуел. Какъв късмет. Успя да намери някакви много стари и износени пилотски дрехи, за да се сгрее и съвсем оскъдно количество интероново гориво, за да се защитава от диви животни.

Мястото не се беше променило много, само беше станало малко по-печално отпреди. Тук някои от пиратите оставиха костите си завинаги!

Дълбочината на чувствата на Кибера беше огромна. Може би имаше някаква кръвна връзка със своя похитител! Може би бяха брат и сестра!

Но защо именно тя беше получила медальона! Защо демоните се бояха да я докоснат! Каква беше тайната!

Тя ясно беше забелязала огромните елементи на разруха и ясно осъзна мащабите на последната водена война между двете раси.

“И какво толкова се е променило оттогава?” – тъжно помисли тя. – “Само оръжията станаха по-различни!”

Зад гърба си чу демоничен смях и се сепна. Очакваше пълчища орди да връхлетят отгоре й и да я разкъсат на парчета. Но нищо такова не се случи.

Зад гърба си видя … Агарес.

Старчето спокойно се приближи и необезпокоявано седна до нея. Тя се стъписа. И през ума й не мина да използва медальона, който висеше на шията й!

Драго мое момиче, не искам медальона ти или скритите ти сили! Нито съм тръгнал по петите Ви, искам само да знаеш, че си обречена да бягаш, но аз мога да ти помогна.

- Какво ще искаш в замяна? – боязливо го попита тя.

- Само да спася собствената си кожа! – твърдо каза демонът, но достатъчно любезно така че да не я уплаши.

Каквото и да значеше това, момичето потрепери.

- Бас ловя, че наоколо няма никаква друга храна – опита се да я ободри демонът. – Но аз нося това-онова. И започна да измъква вкусни ястия.

Имаше прекрасна питка, вкусно печено от тирфан и най-доброто енсарианско вино.

Кибера едва преглътна слюнката си. Агарес не беше скръндза в никакъв случай и я покани на трапезата.

След като приключиха угощението, той реши да играе на открити карти.

- Виж, моето момиче, Ембориан показва признаци на слабост да се превърне във върховен Маг Ту. Ти изглеждаш далеч по-добра перспектива. Разбира се, няма перфектен кандидат – направи той кратка пауза, - но нека сме реалисти. Ембориан започна своето послушничество с непослушание. Силите на мрака не харесват това! Не за друго, а защото крехкият баланс може да се срине твърде лесно, а това да предизвика непредвидими последици, които няма да са приятни за никого. Няма да ти губя времето. Медальонът ти, колкото и да е мощен, е нищо в сравнение със цялата сила на Ада, така че не се възгордявай! – тонът му стана малко по-строг.

Кибера не посмя да възрази. Едва ли я лъжеше. Можеше и да я погуби в гръб, ако искаше да го вземе!

- Сега нека ти разкажа още съвсем малко – продължи спокойно старецът. – Аз съм демонът на приятелствата, езиците и командвам тридесет адски легиона. Но не съм дошъл да се хваля. Напротив! Искам да кажа, че ти имаш мисия – много важна при това! Приемаш ли я?

Кибера се поколеба – никога не беше яла храна от Ада. Стори й се адски вкусна.

От друга страна дали от скрупули или по някакви други убеждения се беше опитала да спаси своя предполагаем брат Ембориан. Чувствата й бяха до известна степен раздвоени! Не й беше лесно да вземе своето решение!

Демонът тихо стоеше край нея и съвсем възпитано си пийваше енсарианско вино! - Да го вземат мътните – това беше божествена амброзия! Направо те удряше в главата!

Кибера мълча доста дълго време!

- Кажи ми всъщност колко силен е Ада? – попита го тя.

- Ами – как да ти кажа, като сметна по-известните демони в Ада и силите под тяхно командване, излизат над хиляда легиона минимум.

- Хиляда! – ахна Кибера.

- Във всеки има около три хиляди демона.

- Чакай, та това са цели три милиона – извика тя и скочи на крака.

Но ако прибавим и второстепенните части – броят на легионите е над десет хиляди.

- Това е невъзможно! – стъписа се тя.

- Това са цели тридесет милиона демони!

- Ами честно казано дори са малко – проплака Агарес. – Силите на светлината може би и да ни превъзхождат, но това не влиза в моята част от задълженията. И се отклоняваме от основната точка на нашия разговор.

- На кого служиш ти? – продължи да го разпитва тя.

- Служа на господаря Валак – оголи зъбите си демона, при все че продължи да изглежда като най-безобидно старче.

Кибера най-накрая не се сдържа:

- Щом сте толкова безмерно силни, владеете магии и прочие и прочие, с какво аз ще допринеса за вашата сила? – извика тя, стиснала юмруците си.

- Ами, разсъждаваш по детски, моето момиче – примирително се изказа демона. – Тук не е въпроса във силите на този и онзи, а в съвкупната сила на единия и другия лагер. Една малка промяна може да наклони везните!

- Ами амулета какъв е? – поинтересува се тя.

- Това е Медальонът на хилядите желания. Най-мощният демоничен артефакт, който някога е бил създаван – сериозно се обърна към нея Агарес.

Кибера започна да схваща всичко.

- Значи аз също съм демон? – заопипва почвата тя.

- От части – твоята майка, или по-точно баба е най-силният женски демон в Ада – Лилит.

Кибера извика и падна по очи!

- Няма страшно – опита се да я утеши Агарес. – Всичко ще си дойде на мястото. Ти само си помисли. Заслужава ли си да жертваш своето бъдеще за брат си, който погуби своя единствен благодетел?

Кибера слушаше като омагьосана, но скоро се опомни. Нещо пак не се връзваше.

- А защо Ви трябваше Ембориан? – запита тя.

- Заради опасенията на един от адските господари – отговори леко уклончиво Агарес.

- Кой по-точно? – продължи да упорства Кибера.

- Валак – беше отговорът.

Двамата стояха и известно време се гледаха – разбрали, че са от една порода.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА: ДЕТЕ НА АДА

 

Кибера прие предложението въпреки че я гризяха известни угризения. Агарес се съгласи да й разкрие тайните на Ада, но поиска отново да докосне медальона.

Наистина е силен – промърмори той. – Но не трябва да се надяваш само на него. Ти също разполагаш с огромна мощ. Той само ще я увеличи и канализира до известна степен.

Кибера скоро научи имената на повечето от адските господари и тяхната мощ и подчинени. Научи се, че не може да призовава имената си когато и както и скимне без това да се отрази на нейната собствена безопасност. Научи се какво се смяташе в Ада за морално и кое – не!

Проумя, че силата на произволен демон не е свързана със властта, с която разполага, а има наличие и на други фактори.

Агарес и разкри и за ролята на демоните в предишната война.

- Великата война за Ау Кактир не беше случайна. Нито появата на расата на гуароните – говореше, нижейки умело словата си, демона.

Скоро тя имаше дори шанса да разбереше истината за цялата война.

- Значи човекът се е помислил за богоравен – почти проплака тя.

- Ами грубо казано да – отвърна демонът. – Но истинската трагедия се крие в нещо друго. Малко хора са наясно какво всъщност е добро и какво всъщност е зло! Колкото и да не ти се вярва, ти си едно от изключенията!

- Ама нали съм демон? – прошепна тя.

- Е, технически погледнато донякъде си, но умееш да различаваш добро и зло и да заемаш страна, а това е важно, дори е въпрос на живот и смърт! – продължи демонът. – Виж, добрите хора също отиват в Ада[1], колкото й да не ти се вярва, но това отново е друга тема.

- Виж, миличка, Ада е общият гроб на човешкия род – произнесе накрая Агарес.

- Звучи доста тъжно – прошепна тя.

- Тъжно или не, това е то – потвърди демона. – Аз затова съм и демон на приятелствата. Е, някои казват – на лъжливите приятелства, но той целият живот е една голяма лъжа или илюзия.

Кибера започна да слиза надолу по един от ниските склонове на Родуел. Тук бяха се водили много и жестоки сражения. Тя добре знаеше за всичко това. Дълбоко в себе си беше убедена, че върви по пътя на истината. Та нали “демон” и “бог” беше едно и също. Тя никога не беше чувала за светли създания, както и никой на планетата Зегандария, но нейният наставник твърдеше, че ги има.

- Светлината – казваше той – е просто другото лице на мрака. – Много скоро ще разбереш какво наистина се крие за целия този оплетен конфликт – обеща й демонът.

Родуел беше толкова печален и меланхоличен. Изпълнен със суровата красота на разрушението. Нямаше какво да се спори по въпроса за съзиданието. Хората отдавна се бяха научили да рушат и да правят конфликт от нищо!

- Защо е нужно всичко това? – запита се същият въпрос Кибера, подобно на добрия стар Пиндор, когато той се измъчваше от угризения на съвестта в своята мрачна килия.

Агарес реши малко да й помогне в намирането на отговора.

- Виж, моето момиче, нищо в живота и на този свят и на онзи не е случайно. Законите, който движат битието са сходни само че има някои малко разлики – продължи наставнически демонът.

Склонът свърши и те сега се спуснаха по една доста полегата скала, която може би не беше съвсем безопасна. Агарес предложи помощта си и Кибера се качи на механичния крокодил, който бързо ги отнесе до подножието.

Да си демон имаше и някои предимства все пак.

Агарес се опитваше да се отнася донякъде снизходително към крехката възраст на жената или момичето и да й прощава някои неща – все щеше да се научи по-добре от Ембориан, който и без това искаше да затъне надълбоко.

- В името на Шакс![2] – измърмори Агарес. – Какво виждат очите ми?

Родуел се беше променил в една от своите части. На средата му имаше огромна дупка, която обаче поради характера на релефа все още не се забелязваше отдалеч.

Дупката беше отворена и продължаваше да се разширява.

- Ембориан наистина е избраният! – прошепна толкова тихо демонът, че Кибера не успя да го чуе. – Никой не може да отвори директен портал към Ада. Просто е невъзможно!

Кибера видя огромната дупка, в средата на която не се виждаше абсолютно нищо и осъзна, че самата тя не бе способна да постигне това.

Абсолютно сигурна беше, че Ембориан я беше оставил да избяга, след като видя на какво е способен.

Обърна се Агарес беше изчезнал. Дупката я приближаваше и скоро щеше да я погълне. Почвата се свличаше бясно надолу и изчезваше в нищото на безкрая – в едно отворено око на смъртта!

Долу я очакваше нещо ужасно!

Кибера стисна юмруците си и започна да нарежда магически слова. Дупката продължаваше да се увеличава.

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА: СМЪРТОНОСЕН КАПАН

 

Архидемон като Агарес не беше вчерашен. Той беше адски херцог и знаеше, че балансът отдавна е нарушен. Много щяха да загинат и вече почти беше ударил часът да свика цялото адско войнство за един пореден решителен и грандиозен сблъсък. Нямаше място за импровизации. Сега на преден план щяха да излязат силни и можещи демони, жадни за победа. Такива бяха например Буер[3], Астарот[4] и Абигор, които щяха да покажат силата на адските пълчища, създадени само, за да унищожават всичко по пътя си.

Адът щеше да се разтърси из основи, тъй като много неща никога вече нямаше да са същите. Това означаваше дори и пропадане на плановете на Валак. Трябваше да се пипа внимателно. Иначе можеше да се случи всичко.

Малцина ясно осъзнаваха, че една смърт не е краят на всичко и че в Ада много неща щяха да бъдат твърде различни отсега нататък. Психологията на един демон беше твърде странна за един обикновен смъртен.

Мнозина вярваха в преражданията и в енергията на душата, която се запазва и след смъртта. Някои просто се раждаха туристи в живота и все бяха принудени да стоят край оградата, съзерцавайки другите как живеят.

Агарес се върна при Валак да докладва, но демонът не беше там. Всъщност дори тронът му беше полуразрушен.

- Какво ли пък още се е случило? – недоумяваше демонът.

Той видя, че емфузората е разкъсана и явно скоро краят щеше да дойде.

- Не може да бъде – ахна демонът, - това момче едва ли не е по-силно от самият Ад. – Нещо не е както трябва, трябва да го намеря, но когато се обърна Ада вече изглеждаше различно и нямаше нищо общо с това, което беше видял преди малко.

Реши да опита отново. Обърна се отново, но този път нямаше никаква промяна. Продължи да опитва. И пак, и пак, и пак. Никаква промяна.

Агарес не можеше да повярва какво се случва. Всичко явно беше отишло по дяволите. Но къде бяха останалите демони! Къде бяха Пруфлакс, Ориакс или Ниргал. Обиколи общирните адски селения надлъж и нашир – нямаше и следа от някого!

Изведнъж му хрумна нещо, което накара дори и механичния крокодил да откачи – ами ако силата на Ембориан беше точно да чете мислите им независимо от емфузората или други адски дивотии.

Явно момчето се учеше бързо. Агарес не помнеше да му беше говорил за емфузората.

- Ах, малкият негодник – завайка се той. – Подъл…

Изведнъж главата му нареди пъзела. Идеята беше толкова елементарна, но в същото време гениална.

Ембориан се беше правил на невинен, докато той му беше предавал част от знанията си за Ада, след това умишлено остави Кибера да избяга с медальона, знаейки, че Агарес ще бъде твърде настоятелен и може да го измами или самите адски сили да го притиснат и да му го отнемат, защото знаеше твърде много за коварния им план. Ето така той беше спечелил време – достатъчно време, за да се измъкне. Въпросът беше как се беше вмъкнал в Ада?

- Ембориан, мили ми ученико, нека видим дали ученика е надминал своя учител! – закани се Агарес. – Може и да съм демон на приятелствата, но ти си позволи прекалено много!

Зад гърба му се показа някакъв демон. Не можа да различи очертанията му. Беше Ронве[5], който следеше за спазването на реда в Ада. Изглеждаше изтощен и твърде отчаян.

- Какво се случи? – попита го Агарес. – Кой предизвика целия този хаос?

- Ами не знам – честно призна демонът.

Агарес наистина се обърка. Нещо ставаше, но какво?

- Къде са останалите от нас? Нима всички други адски реалности са разрушени? – осмели се да попита той.

- Не знам, Ваше Височество – Ронве говореше малко схванато, когато се намираше пред толкова висшестоящ демон. – Но тук в Ада няма никой!

- А ти какво правиш? – осмели се да запита Агарес.

- Ами, честно казано, аз – замънка Ронве.

- Ами – започна да го имитира подигравателно Агарес. – Питам те какво стана! Говори веднага! – гневът започна да напира изпод добродушните вежди на стареца.

Ронве почеса големия си нос и стисна здраво пръчката в ръцете си. С нея той налагаше де що има демони и джинове, които не се подчиняваха на съответните предписания за адски морал.

- Знаете, че някои демони отдавна живеят на земята и се представят за хора – започна предпазливо Ронве.

- Така – някак предупредително се обърна към него Агарес, - нататък. Давай по-живо, нямам цял ден я!

- Работата е там, че Кибера – смотолеви демонът.

- Какво? – ревна Агарес, който допреди малко беше с нея.

- Тя беше тук, но не по свое желание, явно някой контролираше съзнанието й – измънка демоничния пазач.

- Ембориан – изрече под носа си Агарес и понечи да си тръгне.

Някъде надалеч се чу странен звук. Звук, подобен на ръмжене или металическо стържене. Ставаше все по-доловим и по-близък. Агарес понечи да се обърне, но Ронве му направи знак с пръст да мълчи.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА: СПАСЕНИЕ В МРАКА

 

Беше Валак и беше смъртоносно ранен от някого или нещо. На хълбока му зееше огромна и жестока рана, но той се стараеше лицето му да не издава болка. На детското му личице беше изписана някаква особена тъга – не че Адът не беше тъжно място, но в крайна сметка един архидемон би желал да се чувства господар поне в собствените си владения.

Агарес не побърза да го попита какво му се е случило, но не от страх за собствената си кожа, а защото не искаше той да скрие от него важна част от пъзела, който той се беше зарекъл да нареди.

Ронве се чувстваше неловко между такива величия.

- А къде е Ханс? – обърна се Агарес към Ронве.

- Тук в Ада имаме доста с това име. Кой от всичките? – побърза да отговори делово Ронве.

- Ами фамилията му беше Аусландер, мисля – проточи странната за него дума Агарес.

- А той е един от любимците ми, много е способен, но честно казано грешниците трябва да страдат повече. Особено в някои части на Ада. Дори и аз се отвращавам от някои от тях. Каква измет – изписука Ронве, явно изпитвайки едновременно чувство на гордост от биографията на подопечните си и погнуса от делата им.

- Та това е Ада! – скастри го Агарес. – Какво очакваш?

- Доведи Ханс, ако можеш и по-бързо – замислено поглади брадата си възрастният демон, - той ще знае отговорът на загадката.

- Как, обикновен простосмъртен – запротестира Ронве, явно разочарован, че заслугите му ще излязат на заден план. – Е, добре, но ще трябва да почакате малко, защото е твърде далеч, чак в деветия кръг. Като се замисля ще ми трябват няколко дни да стигна чак дотам.

- Нямаме толкова време – ядоса се Агарес.

- Добре ще се опитам да побързам – задъха се Ронве. – В крайна сметка Ханс не е от най-лесно откриваемите обитатели на Ада и е строго охраняван.

- Действай – нареди му Агарес, на когото му писна да слуша брътвежи и обяснения.

Демоничния стражар изчезна като по команда. Той не беше сигурен обаче в коя точно част на Ада беше Ханс, но беше сигурен, че най-логично беше да е в някой от по-долните кръгове.

Дълго се бави и лута и разпитва сума ти демони докато най-сетне достигне някои от по-долните кръгове. Не искаха да го пуснат по-надолу от седми без специално разрешение. То отне почти два дни. Бюрокрацията на пъкъла беше убийствена. Можеше чак да ти се догади.

Но най-накрая го откри в третия раздел на деветия кръг, замръзнал до коленете в река Кокит.[6] Там бяха поставени предателите на близки приятели. Честно казано, Ханс беше тежък случай и се чудеха в кой раздел да го сложат, но накрая решиха, че най-удачно е да бъде поставен точно в този. Така щеше да е най-близо до самия Сатана.

Ханс беше попаднал в самия Ад след като космическия кораб беше попаднал в черна дупка. В началото демоните го помислиха за обикновен човек, но не след дълго разбраха, че в него има нещо специално и започнаха дори да се “грижат” за него. Е, грижат не е точната дума, но той беше далеч от статута на обикновен обитател на Ада.

Скоро се сприятели и с някои от основните играчи на пъкъла. Имаше контакти с Айперос и Алоцер, дори с пазителя на Ада – самия Хаурес. Името му се разчу, но той трябваше да търпи греховете си в деветия кръг, където гниеха долните предатели.

В Ада естестевено да си предател беше почти като някакво отличие, но и тук трябваше да се съблюдава поне някаква форма на морал, иначе цялата йерархия щеше да се разпадне много бързо.

Ханс беше хитър и оправен и знаеше да си гледа интереса отлично. Нямаше проблеми с другите, но те много лесно можеха да си имат проблеми с него. Причините за това бяха няколко. Първо, тайните знания, до които имаше достъп представляваха интерес за демоните, които имаха дълбоки магьоснически познания, но имаха известни опасения, че хората можеха да пробият стените на Ада и да влязат при тях. Границата между двата свята не биваше да се размива не от някакви морални скрупули, а от чиста прагматичност. Много демони можеха да загинат, ако съответните им реалности се загубеха. Затова те го боготворяха – той беше ценен кадър на Ада.

Ханс сгреши много само за едно. А именно не страдаше от тщеславие, а от чист прагматизъм. Искаше да научи някои тайни, които не бяха за него. Разбира се, демоните се съгласиха да му разкрият охотно някои от тях, но да плати с част от своята душа. Сделката беше сключена и подпечатана с печата на кралят на демоните Аполион.

Ханс обаче никога преди това не беше сключвал сделка с демони, особено в тяхното измерение. Имаше разлика – тук и стените помагаха.

Той им обясни, че може да отвори портал към Горната земя, както те наричаха Зегандария.

Разбира се, това предизвика недоволство у някои сили като Малфас и Мелфом – два доста мощни демона, намиращи се твърде високо в йерархията на Ада. Те отдавна следяха нарастващата популярност на този обитател на Ада и крояха планове как да използват знанията му за засилване на своето собствено могъщество.

Ханс не беше глупак и осъзна, че няма как да работи с всички демони по простата причина, че интересите им си противоречаха. Трябваше да внимава иначе можеше да пострада.

Адът разчиташе мислите на жертвите си и моделираше реалността според най-големите им кошмари, но в случая с Ханс не беше толкова лесно да бъде определен неговия най-голям такъв. Дълбоко в себе си Ханс не го беше разкрил и дори и някой да надничаше в мислите му неизбежно удряше на камък.

Адските сили трябваше да се примирят засега с този свой голям провал.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА: МЕДАЛЬОНА НА МАРБАС

Ембориан се сети за своите придобивки, когато беше спасен. Досега не бе разчитал на външна магическа помощ. Но разбра, че амулетът може да му помогне. Пръстенът на Агарес все още стоеше на ръката му и явно беше, че щеше да служи на своя господар поне докато последния реши да го запази.

Колко ли голяма е силата му? – зачуди се момчето. – Сигурно трябва да е огромна.

После си спомни думите на своя настойник, че може да го повика само три пъти, а на четвъртия според договора душата му вече щеше да му принадлежи. Веднъж вече той му се беше притичвал на помощ в блатата.

Демонът не му беше казал, че Марбас дава отговори на тайни и скрити загадки. Не му беше доверил и колко пъти точно може да използва тази своя придобивка.

Ембориан не искаше да злоупотребява с подаръците на своя благодетел. Въпреки че сега сигурно демонът беше силно разгневен и го търсеше под дърво и камък за да си разчисти сметките със своя подопечен.

Младият послушник се беше измъкнал от блатата и се опитваше да се домъкне до Родуел, но какво беше учудването му, когато стигна до невидима стена, която просто не можеше да премине. Не беше магическа паяжина или някаква модерна хионова мрежа. Просто заудря с юмруци, но напразно.

Никаква полза и той скоро се отказа. Защо трябваше да се случва точно сега? Не беше на добре!

Ембориан се опитваше да се държи добре и възпитано, но тук започна да ругае като каруцар. Просто да ти стане драго! Ревеше като магаре и смесваше заучени заклинания с различни псувни, но това също не помогна.

Той се отпусна бавно на земята. Сега сигурно трябваше завинаги да остане на това проклето място!

Извади медальона на Марбас, който висеше на шията му. И се опита да предизвика демона с помисъл. Но нищо не се получи. Опита се отново и отново. Никакъв ефект.

Започна да се отчайва. Защо се получаваше това?

Опита се дори да визуализира елементите от знака на Марбас. Отново безполезно.

Може би очакваше някакво свръхчудо, а нещата стояха по-иначе!

Наложи му се да прекара доста дълга и трудна вечер. И не усети как сънят го обори. Беше студено и той зъзнеше като куче.

Тогава някой или нещо го докосна по рамото. Имаше защо да се безпокои. Но сънят продължаваше да го държи в своите здрави лапи. Пред очите му се стелеше черна пелена.

Минутите се нижеха, а после и часовете. Нищо не се случваше. Ембориан спеше като заклан.

Ненадейно малко момченце с огромни ангелски криле го побутна:

- Ставай, мързеливецо, какво спиш още – чака те работа и то много!

Ембориан никога не беше чувал някой да му говори по този брутален начин. Още повече, че беше и Маг Ту.

- Трябва да се обръщаш към мен с господарю – понечи да каже момчето.

- Това пък откъде го измисли? – изсмя се демонът и обърна към него приятното си детско лице.

- Аз държа медальона ти – измънка послушникът.

- Технически погледнато – да! – стана сериозен Марбас. – Но това съвсем не е достатъчно. Трябва и да знаеш как да ме призовеш по правилния начин! Това ще ти помогне! Иначе просто ще ти се смея в лицето!

- Но аз съм Маг Ту – почервеня като рак Ембориан.

- Маг… ама че сложна дума – изнерви се Марбас. – На вас смъртните имената Ви са много трудни.

Ембориан видя, че с него няма да излезе на глава. Замисли се какво да прави – Агарес не му беше казал и как точно да призовава демоните. Ставаше оплетено. Осъзна колко малко знае всъщност!

- Виж, нямам време да те чакам да умуваш. Какво е желанието ти? – сякаш се смили Марбас.

Ембориан се удиви. Явно нещата се случваха по различен начин сега. Демонът го гледаше въпросително и очакваше някакъв отговор.

- Кажи ми къде точно се намирам! – измоли бившия Маг Ту.

- А това вече е друга работа – смекчи тона Марбас. – Така може и да ти помогна, макар че като се замисля малко повече, ти не заслужаваш моята милост, но хайде от мен да мине.

- Това е чистилището на душите – тържествено обяви демонът. – А на теб ти се дава шанс да се пречистиш от своите грехове!

- А какво трябва да направя? – стана съвсем сериозен Ембориан.

- Честно казано, за всеки е твърде различно – уважително се обърна към него Марбас. – Какъв е твоят случай?

Младежът му разказа за патилата си.

- Ами че ти дори не трябва да си тук, а направо в деветия кръг – шокира се той. – Но нали държиш медальона ми – ще те измъкна. Но, помни, това е първият и последен път, когато ти помагам. За всеки следващ - ще искам нещо в замяна.

Проваленият чародей стисна зъбите си до счупване. Не искаше да му отговаря за нищо на света.

- Добре ти е на теб – закачливо се обърна към него Марбас, - но запомни и още нещо късметът е до време. И така – да започваме.

Демонът се съсредоточи и започна да изписва странни символи във въздуха. Нежният му гласец стана направо пронизителен и зловещ, а после обстановката внезапно се смени.

Бяха на друго и съвсем непознато място.

Младежът се опитваше да го разгледа, но Марбас го спря.

- Не нарушавай уговорката ни! – изписка той и изчезна за миг в небесата, яхнал своя дракон.

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА И ТРЕТА: МУТАНТИТЕ-САМИОНТИ

 

Това бяха малки и дребни създания, които Марк си мислеше, че беше изтребил, но това не беше съвсем вярно. Имаше още няколко оцелели. И точно те сега се бяха събрали около Ембориан. Щяха да го нападнат всеки момент.

- Ертуфо Ди Зило Рес – изкрещя в отчаяние магът и ги порази всичките със безумна кълбовидна мълния.

Полуизпечените им тела се мятаха като пилета на крил наоколо. Чародеят се удиви от силите, с които разполагаше.

Обърна се, а зад гърба му се смееше Архистрата.

- Кой сте Вие? – побърза да го запита Ембориан.

Дебелакът се заливаше от смях. Личеше си, че е някаква особено важна птица. Около него имаше много телохранители. Добре обучени и въоръжени до един, зорко бдящи за живота на своя господар. Няколко мутанта също се забелязваха около него. Те кротко и внимателно стояха в готовност за някаква негова заповед.

Ембориан побърза да се поклони. Главата му се наведе почти до Земята.

- Имаш късмет, странниче – достолепно се провикна глашатаят на Архистрата, - негово превъзходителство днес ще бъде благосклонен към теб. Ти погуби някои от най-добрите му войни. При това съвсем сам.

Сега той се взря внимателно в Архистрата и забеляза скъпоценностите, които висяха по него. Беше цял обсипан със злато!

Архистрата въведе Ембориан в богато украсените си покои и той можа да се наслади на неописуем лукс, който никога не беше виждал. Архистрата живееше по начин, който беше достъпен само за върховния Ом Гур Нал. Някъде из предългите коридори на неговото имение Ембориан започна да съзира, а по-късно ясно да усеща ясна демонологична активност, която обаче не смееше да му се разкрие.

Младежът се остави да бъде воден от своя любезен домакин и да изслуша твърде пестеливите му думи. Той разбра нещо страшно – Архистрата беше по-обвързан с Ада дори от самия него!

Той му се замоли да му помогне, но властелинът се съгласи само при едно конкретно условие – сектата на Маг Ту да престане да съществува веднъж и завинаги или пък да премине под пряк негов контрол. Всяка от тези две опции беше абсолютно приемлива.

- Смъртта ще дойде, когато аз реша – изпъшка Архистрата, - категорично не желая някакви демони да ми нареждат кога трябва да умра!

Ембориан се слиса. Това граничеше със самоубийство.

- Не се ли страхувате какво ще стане с душата Ви? – изуми се той.

- Досега Ада ми е давал достатъчно доказателства за своето съществуване – тъжно произнесе той.

- Искам само да Ви запитам колко всъщност е дълбока цялата тази работа? – озадачи се Ембориан.

- Твърде много дори! – предпазливо додаде Aрхистрата.

- Какво е за Вас Ада? – полюбопитства послушникът.

- Адът казват, че е ограничен и твърде тесен – започна Архистрата, - но аз бих го определил като разнообразен или по друг начин казано твърде конкретен при визуализацията си за всеки един от нас. Тоест винаги може да видиш неща, които не си и сънувал. Дори си мисля, че демоничните сили искат да си мислим, че дори и да отидем в Ада, ще минем метъра. Това изобщо не е така.

И двамата усетиха полъха на смъртта около себе си.

- Сигурен съм, че ни чуват – слиса се Ембориан.

- Аз не мисля така – оспори го властелинът, - в Ада нещата стоят другояче и дълбоко в себе си съм сигурен, че ни предстои голяма беда. А къде е Казук Мон – твоят учител?

- Младежът си глътна езика от страх – не знаеше какво да отговори. Опита се да отклони вниманието на своя домакин от тази тема.

- А мутантите-самионти бяха … фасулска работа. Ако не бяха те никога нямаше да Ви срещна.

- Избягваш въпроса ми – подсети го Архистрата.

- Ами не – опита се да запази достойнството си послушникът, - казвам, че за да стигна дотук трябваше да премахна всички пречки по пътя си и да убия Казук Мон.

Архистрата застина и стоя така известно време.

- Млади момко, личи си че ще бъдеш отличен слуга на Ада – засмя се той гръмогласно.

Младежът не се почувства особено поласкан от така изложената похвала – нищо че идваше от страна на Архистрата. Всичко всъщност отиваше в правилната посока може би.

 

---

* Битие 37:35; Йов 14:13

* Главен демон на падналите ангели Шакс : херцог на ада, командва 30 легиона, лукав крадец; появява като щъркел Шалбрири.

* Буер - Председател на ада, на втория ред, и командва 50 легиона.

* Астарот: Силен херцог-командва над 40 легиона и е ковчежник на ада.

* Ронве – демон-полицай

* На старогръцки името ѝ е „κωκυτός“, означаващо река на плача, риданието.