Съботата ми е празничен ден. Време бол, работа още повече, няма кога да губя живота си за празни приказки и помисли. Макар да ходя именно него ден в кафенето – час-два за размяна на топли клюки и умни приказки с приятелите.
Но напоследък не ходим. Не, ние можем да се движим, но кафенето си замина. Пешо го затвори. Обясни ни – толкова държавни товари са се струпали отгоре му, че не е издържал тежестта. Ограничения, ограничения, ограничения… И безграничния натиск на паразитите от всякаквите служби и службици. Докато преди вземали по някой лев и затваряли очи пред дреболиите, сега надували всяка мравка до слон. И смучели…
Е, Пешо спрял един от хранопроводите им. Не знае докога, но ще изчака. И без това наплашените съкварталци се носят като сенки по улиците, притичват до магазините, крият като кадъни физиономии зад маски, а после се свират по домовете и затварят врати и прозорци, та да не нахлуе заразата…
Така че днес кафене няма да има. Но не се оплаквам. Юрганът е топъл, бедрото до десния ми крак горещо, телевизорът е сляп, кучето дреме и даже не се сеща за сутрешната разходка…
Време за умуване…
А има доста работи да обмислям, доста… Към обяд ще идва брат ми. Да му заема някой лев. Щото и него кризата свря в кучи гъз – някакви урунгели писали заповед и му затворили магазина, жена му отстранили от работа, че още не била ваксинирана, децата се прибрали спешно – учението минало в интернета.
Както ми се оплака комшията даскал Киро – образованието заминава, остава просветата. Наистина ще ни трябва ново Възраждане…
А за снахата не се учудвам. Докато не сложи знака на Оня – тоя път зелен, не черен като в Библията, няма да я броят за човек. Снощи случайно се забавих в хола, дето бабата слуша телевизора. И едни говорители – малко като Тошо Кретенчето от съседната улица, обявяват: „Увеличава се интересът към ваксинирането…“
Баш както всяка година сред прасетата на село се увеличава интересът към скопяването. Квичат, ама ги офъква ветеринарният… То, добре, че го няма таварищ Сталин – интересът към ваксинирането щеше да е още по-огромен. Направо колони желаещи, съпровождани от конвоирите…
Бе, какво толкова му мисля? Преживели сме какво ли не – и тая зараза ще преживеем, и на тая власт ще устискаме, и туй време ще прегазиме…
Виж, има по-важни неща да изумувам. Зелето, да речем. Щото я закъснях малко. Синът вече е сложил своето, аз днеска ще слагам. Морска сол, хрян, царевица, ябълки, дюли – готов съм. Ставам и се хващам. Ще я свърша тая работа, да не е демокрацията – та да не свършва…
За манджата не мисля. Какво да умувам – жената пак ще ме изненада. Вчера беше боб с наденица, днес видях, че сложила в марината две големи пържоли, утре сигурно ще е пак нещо вредно и вкусно. Така че – не я мисля…
Ами тогава – за какво да умувам тая събота?
За изборите? Бе, аз да не съм… Какво да му мисля – то си е ясно. Ние сме все от страната на булката.
А и ще му я мислим в понеделника.
И мислите си ще изразим ясно, точно, красиво – в нашенския стил, с родната ненормативна лексика…
Що майки политикански ще се почесват тогава…
© Георги Коновски All rights reserved.