Съботата ми е празничен ден. Време бол, работа още повече, няма кога да губя живота си за празни приказки и помисли. Макар да ходя именно него ден в кафенето – час-два за размяна на топли клюки и умни приказки с приятелите.
Но напоследък не ходим. Не, ние можем да се движим, но кафенето си замина. Пешо го затвори. Обясни ни – толкова държавни товари са се струпали отгоре му, че не е издържал тежестта. Ограничения, ограничения, ограничения… И безграничния натиск на паразитите от всякаквите служби и службици. Докато преди вземали по някой лев и затваряли очи пред дреболиите, сега надували всяка мравка до слон. И смучели…
Е, Пешо спрял един от хранопроводите им. Не знае докога, но ще изчака. И без това наплашените съкварталци се носят като сенки по улиците, притичват до магазините, крият като кадъни физиономии зад маски, а после се свират по домовете и затварят врати и прозорци, та да не нахлуе заразата…
Така че днес кафене няма да има. Но не се оплаквам. Юрганът е топъл, бедрото до десни ...