Туп, туп, туп, помислих, че някаква топка се търкаля по стълбите, но .....
Отново туп, туп, туп, излязох в коридора, за да видя кой си играе с и без това обтегнатите ми нерви.
Отворих дървената врата, която изкрещя в сумрака.
Туп, туп, туп. Запалих мъглявия поглед на лампата, която едвам пускаше светлина, все едно я крадях насила, а не че си плащах редовно сметките. Присвих очи и различих крехък силует на малко дете.
Срещу вратата стоеше малко момиченце, с бархетена рокля на цветя, малки стърчащи опашки, завързани с червени панделки и държеше нещо в ръцете си. Дете от миналото, дете неземно, нереално и несегашно.
Лампата се насили да светне по-ярко, все едно току-що й бяха съобщили с експресна депеша, че все пак си плащам сметката.
Туп, туп, туп, звука не спираше, момиченцето стоеше неподвижно, а аз все повече се насилвах да фокусирам леко размазния образ.
Лампата се нажежаваше все повече и повече, туп, туп, сега звука се преплиташе с онова досадно бръждене на крушката, а аз все повече ...