Туп, туп, туп, помислих, че някаква топка се търкаля по стълбите, но .....

Отново туп, туп, туп, излязох в коридора, за да видя кой си играе с и без това обтегнатите ми нерви.

Отворих дървената врата, която изкрещя в сумрака.

Туп, туп, туп. Запалих мъглявия поглед на лампата, която едвам пускаше светлина, все едно я крадях насила, а не че си плащах редовно сметките. Присвих очи и различих крехък силует на малко дете.

Срещу вратата стоеше малко момиченце, с бархетена рокля на цветя, малки стърчащи опашки, завързани с червени панделки и държеше нещо в ръцете си. Дете от миналото, дете неземно, нереално и несегашно.

Лампата се насили да светне по-ярко, все едно току-що й бяха съобщили с експресна депеша, че все пак си плащам сметката.

Туп, туп, туп, звука не спираше, момиченцето стоеше неподвижно, а аз все повече се насилвах да фокусирам леко размазния образ.

Лампата се нажежаваше все повече и повече, туп, туп, сега звука се преплиташе с онова досадно бръждене на крушката, а аз все повече се взирах, напрягах очите си, а слепоочията започваха да се включват в картината, явно изчаквали този славен момент, за да покажат че съществуват.

Туп, туп, туп, бъззз, ммммм и непрестанна болка в слепоочията.

Праааааааааааааааааааааааас.

Не, не бяха слепоочията ми, лампата не издържа на напрежението. Мрак. Погледнах по посока на момиченцето. Срещу мен в непрогледната тъмнина се виждаше ярко червено, светещо сърце.

Пулсиращо в малките ръчички. Туп, туп, туп и при всяко тупкане от него излизаха искрящи, меки и топли светлини, които успокояваха погледа. Болката от слепоочията си отиде, леко раздразнена, защото не й обърнах необходимото внимание.

Обикновено я водя на лекар, лекувам я под претекст, че е мигрена и й правя компреси.

Но сега по-важни ми се сториха малкото момиченце и туптящото сърце. Интересна гледка в междуетажното пространство на стара къща, с дървени перила и стълби.

Пинешком се върнах в коридора на апартамента си и намерих свещ, която отдавна стоеше там, защото и аз отдавна съм в спор с лампата.

Свещта се разпали с такова удоволствие, все едно ми казваше, видя ли, казах ти аз, все ще опреш до мен.

Приближих до малкото дете бавно и спокойно му подадох ръка. Знаех от филмите по анимал планет, че когато се приближаваш до някое животно, за да не те нападне, трябва да клекнеш до нивото му и да протегнеш много внимателно ръка, за да те подуши.

Така и направих. Е да, знам че беше дете, но няма детепланет, а и аз нямам много опит с деца. Особено пък никакъв опит с деца, държащи светещи сърца.

Тупт, Туп, туп. Този звук започваше малко да ме изнервя.

Нямам престава колко време съм стоял приклекнал с протегната ръка, висяща във въздуха. Колената ми бавно започнаха да изтръпват. С възрастта човек разбира, че има минискуси, но те гадовете се износват, така че можеш да останеш клекнал за дълго време и всичко това гарнирано с невъобразима болка.

Точно, когато си мислех, че съм напълно сам, детето отдавна е избягало, а сърцето стои във въздуха, защото някакъв откачен фокусник е пожелал това, сърцето се озова в ръката ми.

Звука спря. Видях как червената пулсираща и светеща маса се разтваря и попива в кожата ми. Светлина започна да се разлива по вените и артериите ми. Изпитах сладостна конвулсия. Настъпи спокойствие. Тишина и блаженство. Паднах възнак на пода.

Нямах представа какво точно се случва. Понечих да се изправя, мислейки си, че ще се наложи да извикат бърза помощ и да ме сглобяват на съставните ми части, но не.

Усетих такава лекота, че буквално отскочих като каучоково топче.

Детето се разсмя. Звънливото му гласче огласи цялата къща.

В този момент чух, тътрещите се стъпки на хазяйката. Това е същество, което е родено да ме измъчва и унижава. Грабнах детето за ръката, влязохме набързо в апартамента и залостих вратата.

Три ключалки горе, една по средата и една долу за всеки случай. Всичките ги превъртях по два пъти. Тази гад нямаше да може да влезе, но затова пък започна да блъска по вратата и да крещи:

- От Вас ли се чува това туптене?

- Не госпожа, няма такова нещо - смотолевих аз.

- Да престанете веднага. Тук живеят хора и си почиват по това време- продължаваше да стърже тя.

- Не е от мен – оправдавах се аз.

- Престанете и пазете тишина.

 -Добре - капитулирах аз.

Когато се обърнах към стаята, след този изтощителен за моята особа разговор, момиченцето стоеше насреща ми и се усмихваше.

 - Гладна ли си? – попитах аз. После съобразих, че това е може би последното нещо, което се пита едно дете, но от толкова емоции бях огладнял. Тя кимна утвърдително и аз напрвих два омлета. Хапнахме мълчейки. После се преместихме в хола. Аз седнах на разнебитения диван, който също издаваше звуци, но спорадично и в зависимост, къде точно се намирам.

Момиченцето седна до мен, качи крачетата си на дивана, вдигна едната ми ръка и легна в скута ми. Ръката ми остана да стои във въздуха, докато не изтръпна и не я почувствах по-чужда от всякога. Осъзнах, че стоя в тази твърде неудобна поза, едва когато детето каза:

- Мекичък си като гъзглавничка.

- Възглавница- поправих я аз.

- Глабодаря за всичко – продължи то и още повече се гушна.

- Моля!

Чудесно, имахме контакт. Сега можех спокойно да я поразпитам за това онова, да разбера някои необясними неща. Първо ми се искаше да знам, това сърце откъде се е взело, после как така се разтопи и защо потече по вените ми.

Поех въздух, за да мога да изкарам единия от кадифените си гласове, който много се харесваше на на жените. Издишах и чух лекото и равномерно дишане на детето. Докато се наканя то беше заспало.

Пренесох го в спалнята, завих го, а аз самия изтощен от последните събития заспах на дивана.

Някъде по разведеляване усетих нежен дъх в лицето си и лека тежест върху тялото. Престорих се на дълбоко заспал, за да може нещото върху мен да изчезне, но то не само, че не се махна, но се опита да ми отвори очите с думите:

- Отмижи си, моля те, отмижи си, пишка ми се.

Скочих. Ако не сте забравили от предишната вечер, бях придобил уменията да пълзя и скачам.

Тоалетна! Това е много деликатен момент, когато имаш дете в къщата си.

Предполагам!

Заведох я до тоалетната и съвсем делово я попитах дали може да се справи сама.

Оооооооооооооооооооох, слава богу можеше. Можеше. Сама. Чудесно. Отново усетих онова сладостно потръпване.

След това двамата започнахме да правим сутрешния си тоалет, аз се избръснах, показах и на нея как да го направи, ценни уроци за едно подрастващо, а след това закусихме обилно. Много обичам пържени филийки, а явно и детето, макар че ми сподели, че никога не било яло такива вкусни неща, а изяде 5.

По анимал планет, показваха, че рибките могат да ядат колкото им дадеш и после да преядат и да умрат, дано не е така и при децата.

Ами сега?

До тук май нещата вървяха гладко, но...

Факт номер едно в къщата ми имаше дете.

Факт номер две, аз не знам какво да правя с едно дете.

Факт номер три - страх ме е.

- Какво искаш да правим?- чух се да питам, макар че имах намерение, да я заведа до първия участък и да я оставя там. Исках и да я питам коя е, откъде идва, кои са родителите й, къде живее?

- Искаш ли да направим снежна бяла мечка? – усмихна се тя.

Имаше малки бели зъбки, наредени ситно едно до друго. Широка усмивка и малки трапчинки. Нямах представа какви са очичките й, защото зясияваха, веднага щом се усмихнеше.

- Няма сняг.- казах аз, но всъщност се вълнувах повече защо не снежен човек, а мечка и то женска.

- Нищо ще почакаме. Ти как се казваш?

- Ъъъ, аз ли, аз съм. За теб съм господин....- тук детето ме прекъсна.

- Ще ти викам татко, може ли?

Паника. Задух. Високо кръвно. Сърцебиене, двойно, явно и другото сърце се беше включило.

- Ама аз - заекнах, започнах да заеквам –ама аз, нали разбираш аз не съм, няма как да съм, твой татко.

- Добре, но ще ти викам татко.- каза момиченцето и пак засия в онази невероятна усмивка, която караше стомаха ми да се свива.- Искаш ли като завали сняг, да си направим снежна бяла мечка, за да могат белите мечки да си имат приятелка и да имат любов?

Две неща съм правил в живота си за някого. Едното е да пренеса мебелите на дъртата вещица, която все ме хока и веднъж помогнах на един пенсионер да пресече.

Но в този момент ми се прииска да отида до Хималаите, да наема всички шерпи, да изровим целия сняг, да наема хладилни вагони и да докарам на това малко създание в хола ми, целия сняг на света, за да направим колкото е необходимо бели, женски мечки.

Нещо ми ставаше. Определено се повреждах. Мисля, че дори вдигах температура.

- Момиченце, -престраших се аз- а ти как се казваш, как да ти викам.

- Викай ми дъще.- каза го толкова спокойно и с такава лекота, че освен да й викам дъще, нищо друго не ми оставаше.

Имам много богата библиотека, по принцип съм си книжен плъх, затова скочих като ...( е как като какво, като каучоково топче), за да видя какво пише „Д-р Спок” по въпроса. Е, нищо!

Разбира се, че нищо няма да пише. Намирах се в така наречената абсурдна ситуация. Просто си представих как ако тя ми вика татко, а аз на нея дъще, ще докажа на хората, че не е мое дете.

До вчера си живеех спокойно и нищо не ме вълнуваше, а сега.....

- Татко – сепна ме гласът й.

- Кажи дъще- изтрелях го така естетвено, все едно някой ме ритна в корема и въздухът ми излезе.

Следващите месеци сами се наредиха. Излизахме, играехме, правихме си пикници и палатков лагер в средата на хола. Разхождахме се до планината, обикаляхме околните селца, ловяхме риба, хвърляхме камъни, карахме колело. Всичко, което може една дъщеря и баща да правят.

А да, преместих и квартирата, защото хазяйката ми каза, че в договора имало клауза, която изключвала домашни любимци. Е да, това беше дете, но пък съм се нанесъл сам и съм нямал право да остана. Намерих по-хубаво жилище със спалня за мен и детска стая за дъщеря ми.

Научих се да готвя.

Дори под секрет да си кажа и да шия. Има страхотни кройки за деца. Чудни роклички й уших, но това е тайна.

Обичах да ме прегръща с малките си ръчички, да търка носле в лицето ми и да ми казва, че ме обича.

Един ден както се борехме на леглото тя ме хвана за раменте и съвсем сериозно като зрял човек ми обясни, че любовта между слънцето и луната е силна, но те могат да се срещнат само по пълнолуние и само тогава да са заедно. После добави, че пълнолунието наближава и ще се наложи да си вземе сърцето.

Онази нощ не можах да спя. Борих се с чаршафите, прегръщах възглавниците и усещах, че нещо стращно ще се случи. Как така щеше да си вземе сърцето, та то беше мое и нейното беше мое. Тя беше моя, толкова я заобичах и свикнах с нея, как щях да живея после.

Пълнолунието настъпи. Двамата се бяхме въоръжили със специални очила. Хванати за ръце гледахме към небето, а малката не спираше да ми разказва как само след минути луната и слънцето ще се целунат.

В момента на непрогледния мрак, когато целувката продължи не повече от секунди, дъщеря ми стисна силно ръката ми и каза:

- Време е.

Усетих как ми се свива под лъжичката. Неприятна жлъчна топка се надигна в стомаха ми, колената ме заболяха, ръцете се отпуснаха. А след това чух: ”Туп, туп туп.”

Когато светлината избута и последния спомен за тъмнина и тъга аз видях, че съм сам. Само празнотата в гърдите ми подсказваше, че е имало някого.

Минаха месеци, а може и да е било и година. Месеци, в които храната, водата и живота нямаха вкус. Нямаха и преди да срещна дъщеря си, нямаха и сега. Нищо. Празнота. Мъка и пустота.

Започнах да живея по стария начин, но вече не така озлобен, не толкова мразещ, не така хокащ и ненавиждащ. Носех тихата си скръб обвита в памук.

И все пак не спирах да се ослушвам за онзи звук. За туптенето в коридора, за малките стъпчици, за тихото дишане. Не спирах, защото не исках да приема факта, че вече го няма.

Една вечер, когато сълзите соляха поредното ястие отново го чух. Туп, туп, туп, туп. Затичах се. Отворих широко входната врата, а там насреща ми стоеше красива, млада жена, държаща сърце в ръцете си.

Протегнах несъзнателно ръка към сърцето и...., но вие вече знаете какво правят тези сърца.

Празнотата изчезна, а няколко месеца по-късно разбрахме, че ще си имаме момиченце.