Сенките им упорито не искаха да стоят на едно място. Искриците от последните за нощта цигари се разпиляваха по мокрия тротоар. В ръцете си държаха пластмасови кофички за кафе, пълни с последното "малко". За единия коняк, за другия бял ром. Кафето го бяха изпили преди половин час в кухнята на единия. Жена му около полунощ ги бе оставила сами. Беше свикнала на тези събирания, когато всичко започваше с доброто намерение да е до последния автобус. И завършваше с първия, когато имаха чувството, че са отново са каквито бяха преди. Млади. И затова сенките, отразяващи мъждукащата светлина от лампите на автобусната спирка, леко се поклащаха. Докато първият курс на рейса пое единия от тях в студения си търбух. А другият пое с несигурна стъпка към къщи. Бе на петдесетина метра и за солидарност не се мушна веднага в леглото. Поколеба се дали да си свари кафе, но избра по-лесното. Наля си в кухнята още едно "малко" и го изпи сам.
Автобусът стовари другия пред дома му. Но това вкъщи от години не беш ...