Сенките им упорито не искаха да стоят на едно място. Искриците от последните за нощта цигари се разпиляваха по мокрия тротоар. В ръцете си държаха пластмасови кофички за кафе, пълни с последното "малко". За единия коняк, за другия бял ром. Кафето го бяха изпили преди половин час в кухнята на единия. Жена му около полунощ ги бе оставила сами. Беше свикнала на тези събирания, когато всичко започваше с доброто намерение да е до последния автобус. И завършваше с първия, когато имаха чувството, че са отново са каквито бяха преди. Млади. И затова сенките, отразяващи мъждукащата светлина от лампите на автобусната спирка, леко се поклащаха. Докато първият курс на рейса пое единия от тях в студения си търбух. А другият пое с несигурна стъпка към къщи. Бе на петдесетина метра и за солидарност не се мушна веднага в леглото. Поколеба се дали да си свари кафе, но избра по-лесното. Наля си в кухнята още едно "малко" и го изпи сам.

                Автобусът стовари другия пред дома му. Но това вкъщи от години не беше същото. Никой не живееше в апартамента. Само един художник от няколко години беше разпрострял стативите си в едната стая. Другият го беше пуснал да наглежда имота. И да го откъсва от мислите му, когато трябваше да отсяда по своя работа в бащиния си апартамент. А бащата от години го нямаше, беше си отишъл завинаги. Другият не живееше в родния си град, така му тръгна животът. Но винаги, когато идваше насам се обаждаше на приятеля си и чуваше гласа му - кога ще се видим. И двамата се виждаха често, както беше станало и този път. Другият работеше с една фирма, този път носеше в джоба си доста пари. Беше времето, когато всичко се превръщаше в твърда валута, иначе гориш.

                 Сутринта започна и за двамата около десет. Единият пи кафе, жена му беше излязла на работа. Напоследък не се разбираха, не му се обади да го види как е спал в малката кухня.

                  Другият се надигна по–трудно. В хола на дивана беше студено, акумулиращата печка не можеше да затопли. Зимата още не беше си отишла. И когато призори си легна зъзнейки, хвърли върху тънкото одеяло и канадката си. Нямаше време да рови в третата стая, където бяха завивките от баща му. Сега изми зъбите си и се приготви да излиза. Трябваше да се отчита на фирмата, с която работеше. И да купи малко стока. Колкото може да пренесе в автобуса, с който щеше да се прибере при семейството си. На двеста километра, тук спомените винаги го притискаха. Изтръпна, когато потърси парите. Бяха в плик, във вътрешния джоб на дрехата. Прерови пак, нямаше ги. Липсваха. Жена му, тя ги е взела. Напоследък не се разбират двамата, направила го е нарочно, за да ги скара.

                     Другият се прибра същия ден при своите хора. Без стока и без да се отчете на фирмата. Печелеше достатъчно, тези пари трябваше да ги забрави. На другия ден прехвърли дължимото със запис.

                     Двамата продължаваха да се виждат. Но другият избягваше жена му. Все гледаше срещите им да са навън. Когато след година нещата между тях потръгнаха, отново я избягваше. От масата на спирката, в автобуса и после направо в студения хол. Невъзможно е да е загубил плика с парите.

                       Минаха две години. Мислеше да каже на приятеля си, но нещо го възпираше. Една пролет беше отново в бащиния апартамент. Жена му бе поръчала да вземе под дивана едни одеяла от баща му. Чиста вълна, бели, ръчно тъкани. Отново ще има зима. Другият дръпна облегалката на дивана и изнесе навън седалката. Щеше да изкара сам вечерта. Първо го лъхна натрапчив мирис на нафталин. Против молците. Баща му никак не обичаше молците. Одеялата бяха чудесни. И тогава видя плика. Беше престоял в гънката на облегалката, някъде вътре се бе мушнал. От студа онази нощ се бе  въртял, за да се стопли. И пликът е отишъл на сигурно място. Извади парите – непокътнати.

                         Само девалвацията. Веднага хвана телефона.

                        - Кога ще се видим - чу гласа  отсреща.

                        - Идвам, слагай масата.

              Призори сенките им упорито не стояха на едно място. В ръцете си държаха пластмасови кофички, за единия с коняк. За другия с бял ром. Искриците от последните им цигари се стрелкаха към асфалта. Всичко беше както преди.

            Този път не автобус, а такси раздели двамата. Девалвация е, парите трябва да се харчат, а не да стоят под дивана.   

13.02.2009                                                                      Любомир Николов