Граф Уилямс нареди почивка. Разположиха палатките и шатрата за през нощта.

-Къде, по дяволите, си,  Катрин!?

         Тя се промъкваше безшумно из храстите, недалеч от лагера на Джон. Нещо я тревожеше. Усещаше нечие присъствие. Внезапно чу шум зад гърба си. Скочи бързо встрани и нападателят падна по очи. А когато се обърна, Кити бе опряла меча си в гърлото му. Той я погледна.

-Сам ли си? - той кимна - От хората на Колон? - той отново кимна - Къде са останалите? -той посочи с ръка към дерето - Разузнаваш, значи! Говори, преди да съм ти изтръгнала гръкляна! Къде е Колон?

-На юг! Колон е на юг и пътува на изток към столицата. Тук сме само три отряда, за да ви задържим колкото можем. Довечера ще атакуваме. Моля те, пощади ме!

-И... защо да ти вярвам? - тя натисна острието на меча

-Ооо... моля те, кълна се, че казвам истината! Кълна се! Моля те, пусни ме!

-И да се опиташ да ме убиеш? По-добре аз да го направя!

-Моля те, никога не бих наранил жена! Кълна се!

-Добре, щом се кълнеш... и… бъди умен, за да не загубиш главата си! - той кимаше енергично. Тя се дръпна и го остави да се изправи. Кити се обърна и направи две крачки, когато онзи се опита да я наръга с нож в гърба. Тогава замахна с меча и му преряза  гръкляна. Той падна на земята.

-Казах ти, да си умен , че ще си загубиш главата, но ти не ме послуша! - тя се сниши и продължи да се промъква от дърво до дърво, от храст до храст, безшумна като голяма черна котка. Това, което видя в дерето не й хареса, но то потвърди думите на разбойника.

      Граф Уилямс се бе облегнал на дънера на  вековно дърво , чиито огромни клони се разпростираха на десетина метра височина и разговаряше със своят приятел граф Фон Брайс. Към тях се приближи и негово височество .

-Липсва ми дома!... -приседна до тях край огъня. Слънцето залязваше. Вечерният хлад се разстилаше като нощна пелена около тях. -Мисля, че вече остарявам... Щом ми липсва топлата постеля...

-Но, ваше величество, на всички ни липсва мекото легло...

-Не, Джон... Всички очакват от мен да съм силен, здрав, ведър, да струи младост и жизненост от мен... А аз... съм вече един старец, който иска спокойно да поседи пред камината и да се полюбува на танца на огъня в нея...

-И двамата с граф Уилямс изпитваме същото желание, сир, това означава ли, че остаряваме? Още повече, че граф Уилямс го очакват с нетърпение.

-И коя е тя? Имам ли честта да я познавам?

-Името й е... -   в този момент една стрела с бележка се заби в краката на Джон. Другите двама мъже скочиха на крака и извадиха мечовете си. - Това е тя!

-Как "тя"?

-Името й е Катрин Фон Диберг и е невероятен войн, дори смея да кажа, че е най-добрият стрелец в кралството! Тази стрела е нейна. Но да видим какво ни пише този път. - Джон разтвори бележката и зачете: ”Довечера очаквайте атака от три отряда на Колон! Той се насочва към столицата. Ще мине през замъка! Трябва да ги защитя! Заминавам, пази се! ” Знаех си... - Джон се хвана за главата угрижен

-Не се тревожи, приятелю, тя може да се погрижи за замъка. Нали и ти така й заръча?

-И все пак, си мисля, че ако й се случи нещо... Пази се! - извика той. - Сега да се подготвим за атаката. Имам една идея…

              ------------------------------------------------------------------------

      Нощта се спускаше по-черна от всякога. Луната се криеше някъде надалеч и лъчите й не достигаха до лагера. Затова пък лагерните огньове огряваха достатъчно. Виждаха се тук–там по някой войник да се разхожда или да седи небрежно до някоя палатка. Всичко изглеждаше спокойно.

             Вече минаваше полунощ, когато разбойниците се приближиха до лагера. Един от разузнавачите се върна.

-Всичко е спокойно. Тук-там часовите са заспали. - главатаря кимна. Върна се и другият разузнавач.

-Държат нашите по средата на лагера под засилена охрана.

-Добре... Къде се бави онзи проклетник - Жабата?... Трябваше досега да се е върнал!

-Той винаги се запилява нанякъде! Достатъчно е наблизо да има някоя река или гьол, не го търси! Той си е такъв!

-Добре, да действаме! Разделете се на три и атакувайте! Подпалете палатките, убийте охраната и освободете нашите! - заповедта бе дадена и разбойниците с див рев наскачаха  и атакуваха.

    Джон се промъкна тихо и сграбчи единия от главатарите отзад. Удари го силно по главата и той се свлече на земята. Завърза го здраво и погледна към лагера. Няколко палатки горяха, а разбойниците вилнееха. Даде заповед и дъжд от стрели се изсипа отгоре им. Феликс влачеше другия главатар. Завързаха и него. Скоро всичко свърши. Много загинаха от разбойниците, но и много от тях бяха заловени.

-Е, господа, мисля, че е време да затваряме кръга! Столицата ни очаква. - кралят даде нареждане пленниците да бъдат завързани един за друг и строго охранявани от двете страни от конници. Войската потегли.

                         ----------------------------------------------------------

       Кити яздеше в галоп. Когато наближи земите на граф Уилямс, нещо започна да я тревожи. Тя намали ход и слезе от кобилата. Наближаваше едно от селата. Замириса й на дим. Слезе от Милейди и се запромъква тихо и предпазливо. Миризмата на изгоряло се усещаше все по-осезаемо! Когато разгърна храстите на билото, гледката долу в дерето я порази!

-Господи!... - селото бе почти изгоряло! Тук-там се виждаха пощадени къщи. Имаше много трупове по земята. Кити се поогледа, но не видя разбойниците на Колон. Значи само са минали от тук и са опожарили всичко! Продължили са пътя си към замъка...!!!

      Тя се спусна в селото. Едва удържаше Милейди! Потупваше я по врата, за да я успокои. Вдясно пропищя пеленаче! Майката беше мъртва, но, като че ли още стискаше беззащитното дете в обятията си за да го предпази! Кити се наведе и взе детето. Един мъж се държеше за главата, от където се стичаше тънка струйка кръв и оглеждаше изгорялата си колиба. Някаква възрастна жена се вайкаше над мъртвото тяло на старец... Малко по-нататък, един мъж бе прикован към вратата на своята колиба, а жена му се мъчеше да събуди ту него, ту мъртвото пеленаче в краката му. Но въпреки усилията й, и двамата нямаше да се събудят! Но жената продължаваше да крещи и дърпа и не спираше... не спираше... Кити се доближи и нежно я докосна по рамото. Тя се обърна и притисна глава в нея. Сълзите й се стичаха неспирно. Жената забеляза бебето в ръцете й. Кити изтри сълзите й.

-Не плачи, вдигни глава и ме погледни! – тя подаде малкото човече - Вземи това дете и се грижи за него - и то си няма никого! Сега ти си му майка! - жената кимна и пое разплаканото детенце. Гушна го нежно и погледна Кити с надежда в очите! -Животът продължава!  Ще отмъстя за всичко това на този главорез! Кълна се, че ще го накарам да си плати! Дори по-жестоко от всичко това, което е причинил! -Кити се доближи до вратата, издърпа стрелата от мъртвия мъж и той се свлече върху телцето на своята рожба. Наблизо минаваше каруца и двама мъже събираха телата, за да ги погребат в общият гроб край селото. Тя им помогна да отнесат двата трупа.

-Кой направи това?

-Нарече се Колон и каза, че е новият Крал! Като такъв конфискува земите на граф Уилямс и дарява тази област на граф Бекен и, който не му се подчини ще се прости с живота си!

-Не може да се провъзгласява за крал! Та кралят е жив! Граф Уилямс също! Гадно копеле! Ще си платиш за това! -Кити се метна върху Милейди, погледна към младата жена – тя седеше и галеше личицето на мъничкото и му пееше тихо някаква песен. Сръга кобилата и препусна към замъка.                                     Наближиха. Тя отпусна поводите и потупа красивото животно по врата.

-Миличка, ще трябва да те изоставя тук, до потока. Сега ще махна седлото. Така... ще се върна за теб. Ти само бъди кротка! - целуна Милейди, скри седлото, като го затрупа с камъни и храсти и се отправи към замъка. Вървеше тихо покрай рекичката. Храстите бяха избуяли много и закриваха стръмният зид на крепостта. Дърветата я закриляха в своите сенки и тя се промъкваше като котка. Изведнъж ръката й хлътна в гъстият храсталак и за малко да падне!

-Какво... таен проход! Благодаря ти, Господи! -без да се колебае се вмъкна вътре. На стената имаше закачена факла. Тя я запали и продължи на пред. Вървеше предпазливо. Оказа се, че върви между стаите в тесен проход! Доближи се до гостната, остави факлата на страни и видя закачена хартия на стената. Доближи се и я дръпна лекичко. Под нея се отвариха две дупки в стената , от които струеше светлина. Тя се доближи и погледна през тях.

-Надявам се, че замъка ви харесва, приятелю.

-Разбира се, винаги съм го харесвал! А и готвачката готви по мой вкус, но ще трябва всеки път да викам един от слугите , за да опитва храната! Тази жена ако можеше да трови с поглед... Всъщност, разбрахте ли къде е господарката им?

-Още не, но старият иконом ще проговори. Никой не е устоял досега на мъченията на Хенри!

-Господи! Хърбърт! - Кити едва се сдържа да не извика от ярост! - Тези копелета!...

-Надявам се скоро да ми я доведете в замъка Бекен. Далечната й леля, моята майка, ще е очарована, като разбере, че ще си имам годеница! И без това отдавна ме врънка да искам ръката й! Сега тръгвам и ще те очаквам в замъка. Знаеш, че трябва да подготвя пътя.

-На теб разчитам! А за птичката не се тревожи, ще ти я доведа скоро! Аз държа на думата си! - Кити се отдръпна и върна на място хартията. Трябваше да предупреди Гертруда, че е в замъка и да освободи Хърбърт от оковите в подземията! Бедната Гертруда, сигурно много страда! Тя продължи напред. Стигна до кухнята и застана отстрани до камината. Чу гласът на Гертруда

-Остави ме, звяр такъв! - на Кити й хрумна идея и... дръпна шнура и отвори капака отгоре на комина. Нахлу огромно количество въздух и огънят в камината лумна изведнъж!

-Остави я... остави я... - виеше като призрак тя - или ще гориш в адаааа... - мъжът се стресна и погледна уплашено към камината. Огънят продължаваше да бушува. Пусна Гертруда и се дръпна назад.

-О, Господи! - изпищя и старата жена уплашено!

-Какво е това? - заеквайки, попита той.

-В ада... - повтаряше Кити - Аз съм графиня Уилямс, съпруга на граф Уилямс трети... - Гертруда се досети, че граф Уилямс трети е починал преди двеста години и е бил ерген, затова брат му е продължил рода... имаше нещо гнило в това... а и този глас... Кити! Старата жена се хвана за устата да не извика от радост, но продължи привидно уплашено.

-Това е графинята призрак... от сто години не се е показвала! Трябва много да сте я обезпокоили и ядосали!

-Призрак? Какъв призрак?

-Нали ви казах, в замъка живее призракът на графинята от двеста години насам... - уплашено говореше Гертруда - Значи проклятието ще се сбъдне! -старата жена отново хвана устата си с ръка.

-В ада... - повтаряше Кити от своя страна и се кикотеше злокобно. Злосторникът се промъкна лекичко назад и побърза да напусне стаята, щом стигна вратата.

-Гертруд, ей, Гертруд! - малко след това Кити я повика. Старата жена се доближи до камината. Огънят бе стихнал.

-Момиче... изкара ми ангелите!...  Радвам се, че си добре! А сега трябва да бягаш от тук! Търсят те под дърво и камък!

-Не се тревожи. Радвам се,  че и ти си добре. За сметка на Хърбърт! Разбрах, че го държат в подземията. Трябва да му помогнем, но ми трябва помощта ти.

-Имаш я! Само кажи какво да направя.

-Засега нищо. Трябва да проверя как е той.

-Пази се, детето ми...!

-Не се тревожи! Те не знаят с кого си имат работа!

       Кити се спусна по стълбата надолу към подземията. Намери го много бързо. През една решетка се виждаше цялата зала. Горкият Хърбърт бе разпънат на хикс! Ръцете и краката му така бяха опънати, че той висеше във въздуха! Главата му бе клюмнала. Никъде не се виждаше човек освен него. Тогава Кити реши да рискува.

-Хърбърт! Хей, Хърбърт! -той не помръдваше - Хърбърт! Съвземи се, по дяволите! Хайде... Хърбърт! - мъжът надигна леко глава.

-Кити, това ти ли си?

-Слушай ме. Кажи  им, че съм с граф Уилямс. Кажи им, че съм с него и ще те пуснат!

-Ами ти...?
-Не се тревожи за мен! Аз съм добре. Сега така ще ги подплаша, че ще има да се смееш един ден, като се сетиш! До утре вечер всичко ще е наред! Сега трябва да те свалят от там! Кажи им, каквото искат, само да те свалят!

-Добре... - мъжът отново припадна. Кити се дръпна от решетките и тъкмо на време, защото въпросният Хенри се появи! Огромен груб мъжага.

-Онази дъртата готвачка приказва за призраци! Един от нашите го чул... Какво, по дяволите, става тук? Ей... не ме ли чуваш? -той плисна вода в лицето на завързаният старец. - Сега ме чуй! Искам да знам къде е господарката ти?!

-И... ако ти кажа... ще ме свалиш ли ... от тук...?

-Така вече ми харесваш! Говори!

-Господарката ми е с графа... някъде наблизо...

-Лъжеш! - той стегна още повече въжетата -Кажи ми истината! Иначе ше ти изтръгна и езика!

-Тя... тръгна с господаря... - Хърбърт припадна отново.

-Проклет човек излезе ти... аз искам да говориш, а ти все припадаш... - той отново плисна вода в лицето на Хърбърт, но този път той дори не помръдна. - По дяволите! Ей... - той го разтърси, но човекът не отваряше очи. - Дявол го взел... ще се наложи да те сваля... мамка му...! - гигантът свали Хърбърт и го постави на една маса в дъното на стаята. - Не си мисли, че си се отървал! Пак ще си поговорим като се свестиш. - палачът излезе от подземията и се запъти към гостната, където седеше Колон.

          Кити отвори внимателно решетката и слезе в подземието. Вдигна главата на старият иконом и лекичко го плясна по бузата

-Ей, Хърбърт, хайде, човече, събуди се! Ей, Хърбърт... Хърбърт... хайде, миличък, отвори очи! Хей... - мъжът бавно отвори очи.

-Кити?...

-Хайде, миличък, трябва да се изправиш и да ми помогнеш! Моля те, трябва да те измъкна оттук! - мъжът със сетни сили се повдигна и с помощта на Кити стана олюлявайки се. Двамата се промъкнаха до стаята на Гертруда и тихо влязоха вътре.

-Хайде сега да легнеш на леглото. Точно така! Ще кажа на Гертруда, че си тук да ти донесе нещо за хапване, а ти си почивай. Ще заключа вратата да не влиза никой. Сега довиждане от мен. - Кити грижливо загъна стария иконом и се промъкна обратно в скривалището си. Мислите й течаха бързо... Знаеше, че на сутринта Колон ще потегли към замъка Бекен. Искаше да постави мислите си в ред. В главата й се въртеше  идея... но трябваше да обмисли всичко! Накрая планът бе съставен!

-А сега да потърся Гертруда!