Джина и Хари

      “Гончето е като общо куче. Куче на цялата дружина! Пуснеш ли го в гората, вдигне ли дивеча, не се знае на кой ще му излезе късмета да стреля. Може ти да си късметлията, може колегата до теб, а може и стрелците от последните пусии. Божа работа. Хората са го казали с една дума - “наслука”. Но, виж пилчаря е друга работа. Търси около теб, движи се близо до теб, като усети дивеча си направи стойката, а на теб ти остава само да се приближиш и да стреляш. Не се ядосвай за изчезналото куче. Намери си някой пилчар за новия сезон и не го мисли. “

      Много пъти Свилен беше чувал от старите ловци тези думи, докато отпиваха на малки глътки рехавото кафе в кафенето и успокоително го тупаха по рамото.

      От няколко години той имаше превъзходно чистокръвно лудогорско гонче. Кръстил го бе Хари. Кучето бе с черна и лъскава козина, която изпъстрена на главата, краката и гърдите с кафяви петна, приятно блестеше на слънцето. Мускулите му бяха добре оформени и изпъкнали, а ушите меки и клепнали. Родителите му бяха с паспорти и проверено родословие. Свилен го беше обучил да работи само на хищници и диви свине. Хари не закачаше сърните и зайците и не си хабеше силите да ги гони. За сметка на това лисиците, чакалите и свинете гонеше неуморно и озлобено по няколко часа. На Свилен често му се налагаше дълго да чака и да търси своя ловен помощник след края на гонките, а на няколко пъти дори му се наложи да ходи и да тропа по вратите на къщите на съседните села.

    Кучето свикна и израсна отгледано с много грижи от стопанина си, а и Свилен много се привърза към него. Трагедията се случи по време на закриването на поредния ловен сезон. На втората гонка Хари се натъкна на стадо прасета и с бодър лай веднага ги вдигна. Така се случи, че свинете не минаха през нито една от пусиите. Те се измъкнаха от гонката, излязоха от дъбовата, осеяна тук – там с борчета гора и пресичайки през угарите се скриха зад хълмовете, по склоновете на които, обагрени от златистите лъчи на есенното слънце се зеленееха гъсти лозя. Самозабравил се в своя шеметен бяг Хари се изгуби след тях. Свилен го чака след лова, но Хари не се върна. Тръгна по дирите на прасетата и полека – лека стигна до лозята. Какво ли не прави тогава – вика го, стреля с пушката, моли го, но от гончето нямаше и следа. Той се върна в къщи и няколко дни не можеше да си намери място. Голяма буца заседна в гърлото му, тежка мъка легна на сърцето му, а очите му се напълниха с влага. Кучето беше откраднато. Нямаше как да се изгуби в ловните поля, които то познаваше като петте си пръста.

    Мъчно му беше на Свилен за ловният му приятел. Беше го отгледал от малко кутре и цели пет години бяха неразделни. Но трябваше да се продължи напред и да си намери ново куче. От дума на дума, от приказка на приказка той разбра, че старият бъчвар и отколешен ловец бай Михо пак е заплодил породистата си дратхаарка и продава кученца. Рано сутринта на следващият ден Свилен се озова пред тежката, обкована с желязо дъбова врата на бъчваря. Похлопа на резето и не след дълго на прага на портата застана високата, почти великанска фигура на бай Михо. Веселяк по душа, засукал мустаци по филиптотювски, очите му весело грейнаха щом зърна ниската и набита фигура на Свилен.

     - О, привет Свилене! От кога не си се мяркал тъдява. Все на лов ходите, очите ви вече човек не може да види. Избихте прасетата, ей, за нас едно приплодче не оставихте. – Той пребърса с опакото на ръкава брадата си и натъртено добави: 

   - Кажи какво те води насам? Виждаш ми се угрижен.

    - Гончето ми откраднаха есента, бай Михо. Останах без куче, а ето ловният сезон се задава, вече чука на вратата. Посъветваха ме да си взема пилчар и от уста на уста разбрах, че твоята кучка се е окучила и имаш малки кученца. Та, реших да те питам дали може да взема едно.

   - Хе, иска ли питане Свилене? Може ли ловец без куче. Това е все едно петел без гребен и опашка. Влез да си избереш.

      Свилен влезе през голямата порта, бързо пресякоха предния двор, завиха зад къщата и се спряха пред малката дървена кучешка колибка. Дратхаарката блажено се бе изпружила на слънцето, а около нея играеха шест малки кутрета. На Свилен веднага му направи впечатление едно женско кученце с бяло петно на задното ляво краче. Той се усмихна, бързо го взе, плати на бай Михо определената сума, като му остави и бакшиш за една ракия.

- Думата ми помни, Свилене. Ще носиш кученцето на ръце. На късмет ще ти е, да знаеш. Купуваш го на тринадесето число.

Двамата мъже весело се засмяха, стиснаха си ръцете и се сбогуваха.

      Свилен веднага се зае с обучението на малкото седеммесечно кученце. Кръсти го Джина. Тя беше красива, с гъста и твърда, прилепнала към тялото сребристосива козина, прошарена с кафяви петна. Около носа и долната й челюст висяха кичурчета косми наподобяващи брада. Джина беше схватлива и умна и бързо влизаше в час. Единствен проблем бяха яребиците. Тяхната миризма така я дразнеше, че тя ставаше неконтролируема, хукваше напред и вдигаше скупчените ята далеч извън изстрелно разстояние. Много усилия костваха на Свилен да я поотучи от вредният й навик, който на няколко пъти проваляше ловните му излети, когато я извеждаше за пъдпъдъци.

     Измина август, а като пясък през пръсти се шмугна и топлият септември. Неусетно настъпи октомври. С голямо нетърпение и суетене се откри ловът на местния дивеч. Повечето от ловците от дружинката щяха да хукнат да търсят дивите прасета из дъбравите и гъстите храсталаци. Тази година на Свилен не му се ходеше за прасета. Искаше да пусне Джина и да види как ще работи на полето. Искаше да узнае и как ще реагира, усещайки яребиците и ще допуска ли същите грешки.

    Тъкмо приготвяше пушката и стъкмяваше патрондаша за предстоящия лов, когато ненадейно телефонът му иззвъня. Беше старият му приятел от Виноградец Антон. Двамата се познаваха от войнишките години. Служеха на граничната застава на бившата вече българо – югославска граница.

    - Здрасти, Свилка. Как си? Как я караш? Не сме се чували година вече.

    - Добре съм, Тонка. Все една и съща. Работим и превиваме гръб. Тъкмо сега приготвям пушката. Мисля утре да изляза на лов и да се поразходя.

   - Ей, що не ми дойдеш на гости. Утре и ние откриваме местният дивеч. Имаме бележка за фазан и заек. Много хора ще се съберат, голям излет ще стане.

   - Не знам, Тонка. Кучето е малко. Прави и малко бели с яребиците. Ще се стресне от толкова хора и гърмежите и само ще се ядосвам с него.

   - Е, ти пък сега. Нали трябва да свиква мъничето. Не се притеснявай. Тебе ще сложим накрая на веригата. Така и да щурее кучето, по – малко ядове ще създава на хората. Хайде, не се дърпай. Нали знаеш каква софра ще сложим след лова.

    На Свилен не му трябваха много увещания. Набързо стегна багажа, метна раницата на задната седалка, пъхна кучето в багажника и бързо потегли. Разстоянието от неговото село до Виноградец бе кратко - около петдесет километра. По мръкнало фаровете на джипа на Свилен осветиха силуета на Антон, който вече го чакаше пред пътната врата. Свилен  взе багажа, завързаха Джина до гаража и влязоха вътре. До късно от полуотворения прозорец долиташе веселият смях на ловците.

    Рано на другия ден двамата ловци, облечени в ловните си униформи и запасали патрондаши се качиха в джипа и потеглиха за сборния пункт. Пристигайки, те съзряха събралата се вече внушителна група. След краткият инструктаж ловците си пожелаха наслука и бавно навлязоха в едно изоставено лозе. Вулканът от жълто – оранжеви есенни слънчеви лъчи срамежливо се показваше от изток, а от запад стоманено сивата снага на Родопа планина застрашително се надвесваше над полето.

    Не се измина много време и прозвучаха първите изстрели. Кучетата на ловците работеха добре, заставаха умело и издържаха дивеча на стойка. Не наплашените птици бяха едри, вдигаха се отблизо и скоро над лозето се разнесоха радостните възгласи на точните стрелци.

     Вървейки внимателно и вдигайки високо краката си, Свилен гледаше да не изостава от разтегналата се верига ловци. По едно време Джина спря, вдигна предното си дясно краче и съсредоточено се загледа напред. Свилен бавно се приближи до нея и леко и окуражително я докосна. Тя направи няколко бързи крачки и изведнъж, неочаквано за всички, от една шипкова туфа храсти се измъкна едър чакал, който побягна назад. Без много да му мисли Свилен вдигна пушката, бързо се прицели и както беше заредил пушката с дребни сачми дръпна спусъка. Чакалът даже не успя и да изквичи. Преметна се и се завъртя. Пръстът на Свилен моментално се премести на втория спусък и той стреля още веднъж в образувалия се облак от прах и козина. Хищникът не мръдна повече.

       Свилен “пречупи” двуцевката, сложи нови патрони в цевите и бавно и горделиво закрачи към убития чакал. В този момент нежният повей на вятъра довя до ушите му кучешки лай, който кънтейки, на талази се носеше от малката акациева горичка, която опираше до изоставеният лозов блок. Той напрегна слуха си и присви очи. За момент всичко друго като че ли изгуби значение за него. Мисълта му се носеше само и единствено към източника на кучешкия лай.

      От малката горичка първо излезе малка въглищарка, която за миг се спря и се обърна с наострени уши в посока на кучешкия лай. След няколко секунди тя отново продължи своя бяг държейки опашката си изправена. От същото място, от което се бе измъкнала лисицата изскочи красиво черно – кафяво гонче. Излизайки от ниските храсти с изплезен език то бързо се огледа, късо изкляфка и  настървено се втурна след нея.

     В първият момент Свилен не можа да повярва на очите си. Той преметна пушката си на рамо, мушна пръстите в устата си и силно засвири. След това напълни белите си дробове с въздух, напрегна гласните си струни и диво завика:

     - Хари! Хари! Тук, момче! Тук! Тук! Ела! Ела при мен! Ела, момче!

     Кучето първоначално само обърна глава по посока на ловеца, но продължи да преследва лисицата. След около стотина метра то забави крачка, обърна се и се насочи към Свилен, като радостно се сниши и замаха с опашка щом го приближи.

      - Най – накрая те намерих момчето ми! Най-накрая! Помислих, че съм те изгубил завинаги!

      Свилен притегли главата на гончето до гърдите си и страстно го целуна, а очите му се напълниха със сълзи от радост. Чувствуваше, че сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. Той вдигна поглед към ясното, синьо небе, в което се къдреха няколко бели облачета.

      “Прав беше бай Михо”- помисли си той. “Джина ми донесе късмет. Наистина излезе късметлийско кученцето. Сега трябва да я нося на ръце, защото ако не беше тя, може би нямаше да дойда на лов тук и да намеря откраднатото ми куче.”

                                                                                                       Септември, 2016г.