... или вече не ми е мъчно за село.

Стара комунистическа сграда в стил социалистически реализъм приютила селско кметство. До входа на кметството нов банков апарат, вграден в стената. Няколко стълби, малко плочки, тук-таме дръвче и тревица. Нищо, което да впечатли с нещо. Ако не беше феноменалният циганин, стоящ пред банкомата, теглещ пари. До него вързаният му с дълго въже за едно дърво кон. Двадесет и първи век. Потникът по раменете на циганина синее, така както синее изгорялата му на слънце кожа. Дали човекът с потника знае кога и къде живее. Дали конят е истински или е стереопоров макет от лунапарка. Дали аз си тръгнах от това село прекалено рано... Може би това е постановка, а може би целият живот е постановка.

За хората, за които животът е повече от един кон, тази гледка е ужасна и срамна. За хората, ставащи всеки ден в 6 часа за работа, този живот стил “дивият запад” е неразбираем. Човекът със синия потник е гнойната пъпка на челото им, която често се опитват да изстискат и да скрият в къс тоалетна хартия. Но понякога човек сам не подозира, как така съвсем небрежно и постепенно може сам да се превърне в гнойна пъпка, която някой ще изстиска от челото си.

Къде е разликата между един до болка черен циганин, със син потник, и кон на повод в ръката, и един костюмиран брокер на недвижимо имущество, напарфюмиран със серията "Adventure" на "Davodoff" примерно? Трябва ли да търсим разликата в потника и костюма на Джорджо Армани, в облаците аромати, атакуващи олфакторните ни нервни окончания в носа или разликата е другаде. А дали има изобщо разлика? Не е ли стилът на "Армани" и ароматът на "Давидов" едно перфектно алиби за една перфектна бледолика цигания? Не е ли циганинът перфектната индулгенция за един напълно мизерен и свински живот, животът на бледоликите брокери на недвижимо имущество, напарфюмирани със серията "Adventure" на "Davodoff".

За огромно мое съжаление трябва да си призная, че не съм циганин. Да си гнойна пъпка на нечие чело е жалко съществуване. Но да си човек с костюм, с образование, с диплома, с работа, с кола, с аромат на "Adventure" на "Davodoff" и въпреки това да си гнойна пъпка на нечие чело е повече от жалко съществуване. След като тегли човек една черта и постави от двете страни на дробта един циганин и един горд българин, човек ще види след равенството само една гола претенция за достоен живот. Гола претенция!

Българинът е със хилядолетна история, богата култура, свръх интелигентност, невероятно гостоприемство, отворен за света, комуникативен, чистоплътен, с добър вкус и аромат на приключения. Така пише в пътеводителите, с които посрещаме чужди хора у нас. И хората, идващи с усмивка, очакват още на границата да ги посрещне някой като Индиана Джоунс, напръскан с "Adventure" на "Davodoff" и да ги поведе към приключения. Индиана Джоунс го няма на границата. На границата го няма и черният циганин със синия потник. На границата има безброй кучета, които въпреки липсата на граница за тях, отказват категорично да преминат от другата ù страна. Формата на живот куче, подържаща живота си с мизерията на хората, няма как доброволно да мине границата. От другата страна няма как да оцелее.

С костюм на "Джорджо Армани" и с аромат на приключения, българинът пикае и плюе през терасата си, изхвърля си торбите боклук през нея, паркира си колата в единствените 5 квадратни метра трева пред мизерния си блок, троши автобусите, в които пътува, никога не си мие колата, отказва категорично да се запознае със светофара, никога не си плаща задълженията към държавата, краде тоалетна хартия, части от стругове или просто химикалки от работата си, ходи на ортопед без да си е мил две седмици краката, за проктолог няма да споменавам, бие жена си, вари си сам алкохол или праща децата си да му купуват... и се присмива на черен циганин със син потник, който тегли пари от банкомат, докато конят му го чака, вързан на близкото дърво.

Черен циганин със син потник и горд българин от двете страни на дробта. А след равенството една гола претенция за достоен живот. С костюми на Джорджо Армани и аромат "Adventure" на "Davodoff", стоят едни българи и чоплят семки на брега на любимото си Черно море в квартал “Аспарухово” и обсъждат великата си история. И не подозират, как всеки момент някой ще ги избърше с къс тоалетна хартия от челото си.

... вече не ми е мъчно за село.

Николай Михойлов