Ангел седеше на ръба на моста, облегнат на парапета от външната му страна. Бе провесил краката си надолу към водата, която в края на канала се сливаше с морето. Свечеряваше се, бе края на август и Варна беше сравнително топла и приветлива. Уличните лампи светнаха преди минути. Надя забави крачка, когато го видя. Знаеше, че ще го намери тук. Винаги идваше тук, когато искаше да остане сам. Прескочи оградата, която отделяше пешеходната алея от ръба на моста, стъпи на гредата, направи няколко неуверени крачки и седна до Ангел. Мълчаха известно време. Ангел не се обърна, за да види кой седи до него. Беше сигурен, че е тя. Надя беше единственият човек, който беше с него и в болките, и в радостите му.
- Здравей, Надя. Как си? – попита той и обърна глава към Надя, усмихна се. Очите му бяха спокойни, ясни, но в тях личеше ясно и безразличие, и отчаянието. - Как ме намери?
- Ти винаги идваш тук. – отговори тя и замълча за секунда. - Защо не ми вдигаш телефона? Притеснявам се за теб. Докога ще продължава това, докога ще продължаваш да се самонараняваш, огорчаваш, знам ли какво още. Докога ще ме пренебрегваш и нараняваш. В крайна сметка и аз съм човек. Разбирам чувствата ти, но не мога да те гледам как се самосъжаляваш. Кажи ми, моля те!
Загледан в светлините на града, Ангел мълчеше. Надя имаше чувството, че мълчанието му продължава вече цяла вечност, и това опъваше нервите ùдо скъсване. Ангел събираше мислите си. Преценяваше думите, с които трябва да ùобясни, или поне да опита. Познаваха се от половин година, първоначално като приятели, после като близки приятели споделяха болките си, и накрая Надя се влюби в него. При Ангел намираше утеха, топлина и разбиране. Той знаеше как да я зарадва, знаеше какво харесва, знаеше как да ù каже, когато не е права. Харесваше я! Нямаше как да не я харесва. Надето беше средна на ръст, слаба и стройна. Симпатично, хубаво лице, чаровно. Дълга чуплива светло кестенява коса и очи с цвят на небе. Да, Надя беше красавица, но Ангел не харесваше само това в нея.
- Надя, говорили сме много пъти... много, много пъти. Продължаваме да го обсъждаме от много време. Ти не ме разбираш, аз самият не се разбирам. Страстите и чувствата не търпят обяснение. Знаеш, че я харесвам... ако искаш, го наречи обич, привличане, привързаност, но каквото и да е, го има.
- Но всичкото това ти носи само мъка - настояваше Надя. – Аз не мога да те гледам такъв.
- Тогава защо дойде, знаеше в какво настроение съм.
- Защото се притеснявам за теб. Страх ме е да не направиш някаква глупост. – Надя говореше тихо, едва доловимо, плахо. Наведе глава, очите ù се навлажниха. – Знаеш колко много те обичам. Аз те обичам, тя не! Ти страдаш затова, защото просто не те обича. Ти страдаш заради любовта ù, нали?
Ангел въздъхна тежко. Протегна се и хвана Надя за ръката. Придърпа я до себе си и я прегърна през кръста, като с другата ръка погали косата ù. Наведе се и я целуна по челото.
- Надя, замисляла ли си се, че човек не страда от това, че не е обичан, а от това, че не може да дарява любовта си. Ето, ти ме обичаш, аз те харесвам, но сърцето ми ме води другаде, там да дарява любов. Знам, че човек трябва да обича и с разум, знам, че това ми причинява болка, но ако обичам с разума си, това не е любов. Дом не се гради с разум, нито ти, нито аз сме се родили от разум, знаеш го. Знаеш, че не мога да се примиря, не е заради любовта само. Знаеш, че искрено и винаги съм ù желал щастието.
- Но защо тогава не оставиш нейния приятел да ù го даде, да ù даде щастието, защо не го оставиш да ù помогне да осъществи мечтите си. Нали тя това иска. – така както Ангел не можеше да се примири с решенията на Яна, така и Надя не можеше да разбере и да се примири с упорството на Ангел. Яна беше една от малкото жени, които Ангел обичаше. За него истинската любов нямаше щастлив край, защото тя просто не умираше. Макар Яна да беше абсолютната противоположност на това, което Ангел си представяше, като идеалния за него човек, той беше влюбен, безкрайно и безнадеждно влюбен. Да обичаш жена като Яна не беше лесно. Тя беше дива и необуздана, нервна, понякога агресивна даже. Както самият той твърдеше, беше като трън в гащите. Мируваше рядко и за кратко, и след това отново ставаше същата. Караха се често, често спореха. Тя намираше за какво да е недоволна, а той за какво да я упрекне. Това правеха, после съжаляваха, но той беше щастлив. Сега това му липсваше.
Разговорът ставаше труден и нежелан за Ангел. Той не искаше да наскърби или обиди Надя. Тя беше твърде емоционална, твърде чувствителна, твърде влюбена, за да си го позволи. Слънцето се беше запътило към дома си, и луната чакаше с готовност да поеме нощната смяна. Варна светеше с цялата си яркост, пъстроцветните лампи огряваха моста. Времето беше ясно и тихо, но скоро щеше да заръми. Ангел пак подбираше думите си.
- Надя – направи малка пауза той, пое си дълбоко дъх и продължи. – Да постигнеш мечтите си е... като да отгледаш дете. Първо се ражда идеята, после тя узрява и придобива ясни очертания. Самото мечтаене, самото създаване на мечтата е същинското удоволствие, така, както е и при създаването на детето. Кога се роди детето ти, спомняш ли си? Лесно ли беше? Лесно ли беше, когато Сашо те напусна и ти трябваше сама да се грижиш за синчето ти, за Ники. Лесно ли беше? Мисля, че не... Мисля, че никак не ти беше лесно да сервираш 12 часа на ден, а след това да даваш и нощни дежурства. Не беше лесно, но Николай расте благодарение на теб, и ти може да си горда от това. Това е твоето малко щастие. Твоят успех, твоята победа. Ако Александър беше взел Ники, беше го отгледал, възпитал, беше изчакал да се изучи и ти го беше върнал преди абитуриентския му бал... Да, той пак е твой син и твоята гордост и щастие, но дали щеше да е същото. Нали в крайна сметка за това мечтаеш, не само ти, а и всеки родител, да види рожбата си пораснала, абитуриент, да има внуци... разбираш ме. Ето, да, това пак е постигната мечта, но дали и тя ще ти донесе такова щастие. Кажи ми, нали ще си постигнала мечтата си. А щастието е точно в малките успехи, в малките победи. Погледни плажа, пясъка. Представи си, че той е радостта на морето, на вълните, които целенасочено и целогодишно се стремят да го целунат, да го прегърнат. Виждаш ли колко много пясък има, колко огромно е щастието на морето, на вълните. Замисляла ли си се, от колко много песъчинки е създаден този пясък. Милиони... милиарди. Знам ли, май не знам такова число. Това имам предвид, че голямото щастие не е всъщност толкова голямо, толкова единно, монолитно, или както искаш го наричай. То е всичко онова, което ни радва по пътя към мечтите, Надя. – Ангел въздъхна отново и пак се загледа в светлините на Аспарухово.
- Но, Аци, ти не можеш да ù дадеш това, от което има нужда. Сам си го казвал. Ти сам каза, че си обикновен млад човек. Защо тогава толкова време упорстваш, защо толкова време се бориш. – тонът на Надя беше станал по-рязък, по-груб. Тя едва сдържаше гнева си. – Аз просто не мога да те разбера. Защо продължаваш, когато знаеш, че няма да успееш?
Ангел се усмихна, наведе се и целуна Надя отново, но този път по бузата. Нощта вече беше заляла целия град. Ангел гледаше звездите и сякаш мечтаеше за нещо.
- Надя, ти си моето слънце, моята надежда. Продължавам, да, продължавам, защото да се откажеш от своя блян, от мечтите си, е да се примириш, да прекратиш борбата си. Истинското щастие е в борбата, не в буквалния смисъл, а в борбата със себе си и с живота. Да се примиря, е да се откажа. Надя, аз искам да чуствам, че съм жив – не да знам, че съществувам. Знаеш ли колко е огромна разликата?
Надя замълча. Сгуши се в Ангел. Гласът ù омекна, притихна, стана като на дете. Дишаше леко и равномерно. Ангел можеше да усети дъха ù върху страните си. Любовта на Надя беше благородна и чиста като детска сълза. Нямаше условия, нямаше правила. Тя просто обичаше. За нея чувствата на Ангел към Яна нямаха никакво значение, но тя не осъзнаваше как и тя не се беше примирила, как се бореше. Надя носеше душа на поет, на артист, на птица. Беше се препъвала толкова пъти, и толкова пъти я бяха препъвали, че поражението за нея беше нещо съвсем естествено, но тя никога не се отказа. Преди да срещне Ангел, живееше в боксониера с приятеля си и с деветмесечния си син. Работеше надомно, защото парите никога не стигаха. Александър я обвиняваше непрекъснато. За това, че тя не изкарва пари, че боксониерата е лично негова, че колата си е лично негова, и накрая я изгони. Ангел никога не приемаше раздялата на Надя по този начин, той казваше, че я е напуснал. Без значение защо. Когато остана сама, нямаше нищо, освен единствената си радост – Ники, Ангел живееше в една таванска стая от 20 квадрата, за която не плащаше нищо. Поддържаше входа и това беше всичко. Когато се премести да живее във Варна, имаше куфар с дрехи в колата, китарата си и няколко буркана със зимнина. Благодарение на добротата си, хората от сградата, в която живееше, му помогнаха да ремонтира стаята си. Повечето го имаха като собствен син, макар с години по-млад от тях, те често търсеха съвет от него. Ангел вдъхваше доверие в хората. Беше честен и откровен с тях. Беше сръчен и помагаше с каквото може. Работеше барман в едно квартално кафе, където се запозна с Надя. Хареса я. Тя беше различна, интелигентна, с чувство за хумор. Имаше различни интереси. Разбираше от кино, от музика, от поезия, но Надя си имаше приятел и дете. Привидно беше доволна, но не и щастлива. Макар да не му беше работа, Ангел оставаше да помага на нея и колежките. И така вечер след вечер той все повече започваше да я харесва. Тя от своя страна първоначално го намираше за странен и самовлюбен заради неговото непрекъснато мълчание. Но разговорите им след работа промениха нейното мнение. Той я караше да се усмихва, да се смее, да мечтае. Правеше ù малки и нищо струващи подаръци, но някакви, защото преди това тя не беше получавала нищо от никого. Случи се да излязат няколко пъти заедно с детето. За Ангел това не беше свалка, а просто близост и доверие. След раздялата си с Яна той просто имаше нужда да общува с някого, беше самотен, имаше нужда от приятел. Ангел знаеше, че Надя не живее сама и че обича този човек, затова чувствата му бяха приятелски. Но по законите на физиката, ако едно нещо намалява на едно място, то непременно на друго се повишава. И така, лошото държание на Сашо превърна любовта към него в омраза, а приятелството към Ангел - в любов. И нещата се случиха. Александър изгони Надя от боксониерата и Ангел ù предложи скромните си възможности. Животът им заедно беше като полета на птица, свободен и неангажиращ никого. Нямаше за какво да се скарат, нямаше какво да делят. Живееха заедно и след време почнаха и да спят заедно.
Надя дълго време мълча. Ангел също. Неусетно беше захладняло и Надя се сгуши още по-силно в Ангел.
- Прав си! Ти винаги си разсъждавал върху тези неща, а аз просто се радвам на времето, което прекарвам с теб. На топлината, която получавам. Но аз я получавам от теб, а аз обичам точно теб... по необясними за мен причини. Но ти не можеш да ù дадеш това, което иска, нали? За това, което мечтае, ти трябват пари, нали? Нали е така. Ти нямаш, нали имаш толкова, колкото да не сме гладни – аз, ти и Ники. На нас ни стига. Има къде да спим, има и какво да ядем. Можем винаги да отидем за кратка почивка, е да, с премерени разходи. Но нали ни стига. Стига ли ни? Ти каза, че нейният принц може да постигне мечтите ù, че той има възможност. Нали е сериозен човек, нали е отговорен, нали и той малко или много я обича. Нали има средствата, с които да ù подари мечтите ù. Нали това иска и тя. Защо се бориш за друго. – Надя отново говореше разпалено и бързо. Гласът ù трепереше от нотка гняв, от неразбиране.
- Защото тя ми сподели, че не го харесва и че е с него заради решителността му и отговорността, и уважението и... знам ли какво. И точно това е причината да не се примирявам. Защото аз не се боря за нейната любов към мен, аз имам теб и твоята обич, която ми стига. Но аз имам и своя нравствен багаж, своя морал, който е в разрез с това. Защото с пари можеш да си купиш къща, но не и дом, можеш да купиш легло, но не и сън. Можеш да купиш лекарства, но не и здраве. Можеш да купиш лукс, но не и уют. Можеш да купиш луксозно място в гробищата, но не и на небето. Защото щастието, Надя, не е крайна спирка, а начин на пътуване. Затова... Защото цената, която плащаш в такъв случай, не я плащаш само ти, а и тези, които те обичат. Защото без любов дишането е мерило, просто мерило за дните ти живот. Защото нито едно велико дело не става без страст. Защото там, откъдето идвам, имам всичко – голяма къща, басейн, кола, мотори, пари... тези на семейството ми, и те ми принадлежат. Но моето щaстие не е там, моето щастие е тук, сега, на тоя мост, в твойте очи. В гърдите ти... Защото моето щастие тупти чрез твоето сърце и сърцето на Ники. Защото моето щастие диша през вас. – Ангел говореше бързо, развълнувано. По бузата му се стече сълза, от радост, от мъка... от чувства и емоции. Надя не го беше виждала така, разплакан. Не разбираше вътрешния му свят, не разбираше отношението му. Мислеше си, че то е милостиня, подарък заради това, което е преживяла. Всъщност, любовта на Ангел към Яна се беше превърнала в нещо много по-висше. Тя не беше любовта на мъж към жена, тя беше любовта във всичките ù измерения – като на приятел, на брат, на баща. Той просто искаше да ù покаже верния, според него, път, това искаше, за това се бореше, и Надя го разбра. Тя се повдигна, за да го целуне и видя от другата страна, до Ангел, отворена на първата страница тетрадка, на която пишеше с големия разкривен почерк на Ангел „Дневник на мечтите ми”
„Сънувах се. Сънувах мен, Надя и Ники. Беше след време, изглеждах пораснал, виждаха се нишки сребро в косите ми. Имах леко набола брада, облечен в домашни дрехи. Бяхме на онази къщичка, която купих, без никой да знае, беше променена. Сега беше по-голяма, на два етажа, с тераса и веранда. Надя седеше на пейката отпред, точно до хамака и четеше книга. Беше пролет и овошките, които засадих, бяха цъфнали. Ухаеше на пролет, на младост, на щастие. Почти успях да доловя аромата, беше истинско. Ники беше в стаята си, на втория етаж, срещу всекидневната. Беше така обзаведена, както той искаше – тапети със самолети по тях, голямо легло, бюро, компютър... не кой знае колко богато обзаведена. Аз режех някакви железа, мерех, заварявах. Майсторях нещо, не виждах какво. Тогава слезе Ники и ме поведе за ръка нанякъде. Когато се отместих от съня си, видях – правех люлка, на която Ники да се люлее. „Татко, ела да свалиш боята и четките, за да мога да ти помогна да я боядишем” Татко, Господи, той ме нарече татко. Надя се усмихна и зачете отново...”
Когато Надя довърши последното изречение, вече плачеше. Ангел знаеше, че го чете, но не знаеше как ще реагира. Сложи главата ù на гърдите си, точно там, до сърцето, където Надя обичаше да спи.
- Това са мечтите ми, Надя. Скромни и обикновени. За тебе може би и смешни, но това са си моите мечти, макар и смешни, и глупави – Ангел отново говореше спокойно и равномерно.
- Не са! – отговори му тихо Надя
- Започна да вали. Да се прибираме вкъщи...
© Адриан Иванов All rights reserved.