Ангел седеше на ръба на моста, облегнат на парапета от външната му страна. Бе провесил краката си надолу към водата, която в края на канала се сливаше с морето. Свечеряваше се, бе края на август и Варна беше сравнително топла и приветлива. Уличните лампи светнаха преди минути. Надя забави крачка, когато го видя. Знаеше, че ще го намери тук. Винаги идваше тук, когато искаше да остане сам. Прескочи оградата, която отделяше пешеходната алея от ръба на моста, стъпи на гредата, направи няколко неуверени крачки и седна до Ангел. Мълчаха известно време. Ангел не се обърна, за да види кой седи до него. Беше сигурен, че е тя. Надя беше единственият човек, който беше с него и в болките, и в радостите му.
- Здравей, Надя. Как си? – попита той и обърна глава към Надя, усмихна се. Очите му бяха спокойни, ясни, но в тях личеше ясно и безразличие, и отчаянието. - Как ме намери?
- Ти винаги идваш тук. – отговори тя и замълча за секунда. - Защо не ми вдигаш телефона? Притеснявам се за теб. Докога ще пр ...