До моето неродено дете...
Здрасти, Денис!
Когато четеш това писмо, вече ще си роден и ще си голям човек. Поне се надявам, че ще станеш човек. Пиша тези редове, превила се над нощното шкафче. Неонова лампа ми осигурява светлина, за да мога да ти пратя поне това.
Защото сигурно ще умра. Доста сигурно. Въздишам тежко, но се усмихвам, защото те усещам как риташ в мен. Приятно е да знаеш, че даваш нов живот, нова надежда. Аз моите ги изживях и пропилях. Надявам се на теб да ти върви по-добре.
Денис, моля те, не ме мрази. Обичам те, наистина! Сигурно ще ти е трудно да живееш сам в онзи див, бесен, жесток свят, където дните ни са диктувани от малки книжни банкноти, които нямат никаква стойност за никой друг освен за нас. И все пак заради тези летящи листчета ще трябва да правиш един куп унизителни неща.
Извинявай, че те оставям, но - повярвай ми - не е мой избор. Поне не сега. Когато започнах, не осъзнавах, че ще умра. Знаех го, но не го осъзнавах. Забивах игла след игла, след игла в себе си и всеки път се чувствах божествено! По дяволите, колко добре ми беше! Болката изчезваше, сивото ставаше розово, а аз потъвах и се къпех в океан от щастие и безгрижие... в онези нищожни минути, докато действието Му не свърши. После историята се повтаряше. Но ти, мили мой, ти ще живееш! Ти ще бъдеш един истински ангел на земята и ще покажеш на хората, че не са съвършени; ще им покажеш слабостите. Може да се наложи и да ги унищожиш, но това ще е за тяхно добро! Защото ти ще си добър човек.
Само да можеше да ме видиш сега - уморена, изпита от болка, но с усмивка на лицето и сълзи в очите.
Бих се радвала, ако можеше да ме видиш сега, да ме прегърнеш и да ми кажеш: "Мамо, обичам те." Но на теб едва ли ще ти е до такива думи. Ти ще си вечно забързан и ще имаш много работа, защото не е лесно да носиш кръста си на гърба за цялото това време, наречено Живот. Ама ти ще се справиш... ще успееш, сигурна съм. Саможертвите ми няма да отидат напразно.
Сигурно се питаш за баща си. Ами, ако не си го намерил досега и не си се запознал с него, значи не си изгубил нищо. Баща ти е нещастник, от мен да го знаеш. Той е едно долно копеле, което по цял ден лее мазна пот под някоя кола и лъска бастуна в обедната почивка, докато всички са навън и се хранят. В това време той влиза в малка стаичка отзад на сервиза, където прилежно си е сложил телевизор с видео; меко, но омазнено с мръсното му семе кресло, над което той утолява животинския си глад.
Но ти не си като него... не, не! Не трябва! Знам, че носиш там неговите гени, но не трябва да се поддаваш на инстинктите си. Недей позволява на емоциите ти да преодолеят, Денис! Контролирай ги и мисли, детето ми! Мисли, защото това е най-важното. Ти си достатъчно голям, за да осъзнаеш някои истини за живота, който живееш. Аз съм разбрала това, което трябваше. Разбирам защо съм зависима, разбирам защо се друсах, разбирам и защо те запазих, и защо пиша това писмо.
Лекарите казват, че сигурно ще си недъгав, че ще имаш някакви увреждания. Те не могат ли да се изказват по-човешки и разбрано?! Защо винаги използват сложни завъртени думи, които само те разбират. Това, че нямам средно образование не ме прави по-ниска класа човек, нали? Това, че съм наркоманка не ме превръща автоматично в боклук, нали? Защото, какво значи да си човек? Нима това не е да мислиш, да обичаш, да се надяваш, да вярваш, да помагаш и да ти помагат, да живееш, а не да оцеляваш? Защото аз покривам тези критерии... защо тогава ПОНЕ ВЕДНЪЖ не се държат с мен като с човек?! Толкова ли много искам? Всички казват, че парите нямат значение, а после степенуват човешкото в теб по джоба ти и по тези безсмислени хартийки...
Извинявай, момчето ми! Отнесох се... Това, което исках да ти кажа, е, че те обичам. Обичам те и бих искала да съм до теб, когато за пръв път отидеш на училище, когато получиш първата си отлична оценка, когато ми се усмихнеш и ме попиташ дали искам да си поиграя с теб, когато получиш първата си целувка и развълнуван, и разтреперан ми разкажеш за великото чувство на възбуда, което си усетил тогава. Искам да изпитам гордост от всичките ти "малки", но велики постижения, да бъда на футболното игрище, когато вкарваш гол след гол, да гледам волейболните мачове, когато ще правиш невероятна игра, а после двамата да отидем в парка и да ядем сладолед, докато ти, страстно и разпалено, ми споделяш прекрасната любов, която имаш... иска ми се да те прегърна, когато паднеш на земята, когато долното общество започне да те рита и да те обижда, за да те целуна и да ти кажа, че няма смисъл да се отчайваш и да се обиждаш от думите им, защото те точно това искат. Те смятат, че ти си им ненужен, защото си беден и си дете на наркоманка. Но това не е вярно! Истинската измет са те, защото създават принципи и правила, към които трябва да се придържат, но после решават, че са най-великите и спират да ги спазват. Но те са там и за да можеш да влезеш в тяхната група трябва да следваш правилата им. И ако не го правиш, те те отритват... Отново се отнесох в мисли... Извинявай.
Денис, ти вече напираш да излезеш, а аз нямам сили. Оставям това писмо в плик. Надявам се, че ще го отвориш, когато станеш на двадесет и че тогава ще си спомниш, че имаш майка. Майка, която винаги се грижи за теб! Защото аз ще бдя над теб и няма да напусна тази земя, докато не те видя какъв прекрасен човек ще станеш. А после... после ще си отида да почина. Обичам те, дете мое, обичам те с цялото си сърце! Моля те, направи само един-единствен жест за майка си - усмихни й се! Помисли си за нея и й се усмихни.
С любов: майка ти
© Иво All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Не можах да си довърша коментара поради конюнктурни обстоятелства(междувпрочем на това се дължат и печатните грешки). Използвал си добър похват да говориш чрес една майка наркоманка,за да подсилиш посланието си. В такива случаи винаги съществува риска да не звучиш искрено и истински. В смисъл опасно е. Не че случаят е такъв. Просто винаги трябва да си изграждаш строен образ на героя и да не бягаш от характеристиката му. Мислено трябва да си му създадаеш история,да откриеш причините,поради които е станал такъв,какъвто е. Защо тя е наркоманка,защо не се е справила с гадния и жесток свят. Това е само мислено,за да може да не откланяваш образа в погрешна посока. И прав си стига със съветите. Време е за мнението ми. Най-много ми хареса часта,в която тя си задава въпроса какво означава да си човек. Развивай тази тема най-вече. Тя си е основна и е централна в много художествени произведения. Малко критика? Разказът е кратък,много е бърз,малко разхвърлян. Не звучат истински на места думите,излизащи от устата на бъдещата майка наркоманка. Това е повече от обяснимо. Първо,ти не си момиче,второ не си наркоман(надявам се за твое добро,че си достатъчно силен и щастлив,за да не си.Иначе,мисля,и двамата нямаме нищо против наркоманите.Уф,аз даже имам бивши съученици,които са.),трето,не си майка,четвърто липсва ти житейски опит,което е и позитив и негатив. Липсва я болката,безнадежността,прекалено голям оптимизъм има в мислите на умиращия човек. Отчаянието и разочарованието от света трябва да внушава въпросния сюжет. И стига толкова. Успех. И ако скоро видиш мой разказ да не пропуснеш да си дадеш мнението нали?
-
И освен това прозира гневът на един млад човек,който поставя хората на равен старт и чак тогава ги реже. Бунтът на един младеж,който мрази онези двуноги,които първо режат,а после евентуално биха поставили някого на равно. Така и не ми каза какво наистина мислиш за творбата
Ще се радвам да чуя твоето мнение,дори и да е негативно -
Хей като младо момче,което тепърва започва да пише със сигурност си жаден за мнения и добри и лоши,а бе каквито ли да са,искаш оценката а другите. А мога да ти кажа яколко неща от личен опит: не се отказвай,никога и при икакви обстятелства, майката му е ж редактирането, никакав мързел и много пренаписвания а един и съши текст. Първият път пиши със сърцето си,с цялата жар и емоция,с гняв и любов,а после редактирай с ума си-стилистика,повторения,граматически кострукции. А сега за самия разказ. В него прозира гнева на младия човек към материзлизма,към света а големите,онзи студен и безразличен,нелюбещ хората,отхвърлящ слабите и зависимите. Чрез думите на младата жена наркоманка, един младеж изразява своя бунт. Сигурно,за да подсилиш идеиите си избрал да говориш чрез устата
-
За жалост и това го има в живота! И ако си отговорим на въпроса "защо", може и да го предотвратим. А всичко се свежда до две топли думи казани навреме.
-
невероятно...
-
Прав си,че не ме топли,ама не искам,щот и без туй ми е горещо. И все пак - интересно заключение си направи... Айде "ш(щ)ибан" е прекрасно прилагателно за почти всяко съществително,но се чудя защо решиш,че съм боклук ?
-
И аз съм много впечатлена! Мисля, че най-хубавото, ковто може да се случи на младите е да ВИДЯТ реалността, в цялата й грозота.
Иво, ти скрепи надеждата ми за това! Поздравления за смелостта и таланта! -
Прочитът открадна дъха ми!!!
Моите аплодисменти!!! -
До сега се изказаха много мнения. Наистина, каквото и да добавя, ще е вече казано. Имаш 6 от мен, макар че това е много ниска оценка за творбата ти. И наистина е изкуство! И аз насърчавам писането на социална тематика, прекрасно е, че има хора, които не ги е страх да нарекът нещата с истинските им имена
-
Останах без думи...Господи...Вторият най-хубав разказ, който съм чела досега.Нищо повече не мога да кажа.
-
Иво, много тъжен разказ си написал.
-
WoW ! Не очаквах такава позитивна оценка Радвам се,че ви харесал ^^
-
Мегаяк разказ, бруталски и оргинален. Поздрави! Много се радвам, че все повече и повече млади хора почват да пишат социялни разкази, стихове и романи - в този сайт, а и по принцип. Продължавай да пишеш такива неща и да не ти пука от хората (повярвай ми, има вероятно ще има и такива)които ти казват, че това не е изкуство, че в днешните трудни и тежки времена хората нямат нужда от такива депресантски историй - видиш ли, всички би трябвало да пишем само за любоФ, и то щастлива! Аз мисля, че трябва да се пишат бунтарски,реални и оргинални неща. Pease!
-
Покъртително!!!
-
Да....думите са излишни...
Разтърсващо!!! -
безмълвно давам шестица за невероятната творба.
-
това писмо ме накара да потръпна... поздравления!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
