Можех да усетя липсата на равновесие – беше като лек сърбеж в гърба. Онзи идиот пак раздаваше прекалено много късмет на хората! Вдишах тежко, опитах се да се успокоя и се захванах за работа. Това щеше да отнеме доста време...
Започнах, опитвайки се да разпределя лошия късмет по равно и да го направя колкото се може по-незабележимо. Но това просто не беше достатъчно. Сърбежът се усили. И не ме разбирайте погрешно, забавно ми е да играя ролята на Кармата, за да сваля някой самохвалко на земята, но никак не ми е приятно да им провалям животите изцяло. В този момент обаче сякаш нищо друго не можеше да оправи тази каша. Трябваше да позвъня по телефона на някого. Застанал с гръб към една стена, за да има в какво да го почеша, извадих мобилното устройство и набрах познатия номер. Определено не общувахме много, но той бе без съмнение човекът, с когото споделях най-много. Три сигнала и ми вдигна.
– Какво правиш? Да не си полудял? Всичкият късмет, който изведнъж си решил да пръскаш наляво и надясно, разваля баланса! – разкрещях се. Без отговор. – Трябва да спреш това! Осъзнаваш ли колко животи ще трябва да проваля заради теб? – Отново мълчание. – О, моля те, не се прави, че не ме чуваш. Отговори ми! – Бях стресиран, защото нещата до такава степен бяха излезли извън равновесие, че не можех да мисля трезво. Трябваше да поправя това. 100% късмет един ден, 100% лош късмет на следващия. Хаос!
Нужни му бяха още две минути, за да събере сили да проговори с онзи тих и пречупен глас.
– Аз просто... исках да им помогна. На децата. Дадох им късмет, за да не ги ударят бомбите; за да може къщите им да останат здрави; за да се измъкнат от този Ад. – Дочуха се няколко подсмърчания и дълбоко издишване на въздух. – Късмет, за да не потъне корабът им... не мога да ги гледам как умират.
Отпуснах се на стената и разтрих врата си. Малкото ми мило братче, все така прекалено загрижено за страдащите. Винаги се опитва да им помогне, защото не понася тези гледки.
Отговорих му със спокоен глас:
– Казах ти да не гледаш към зоните с войни. Съвсем развали нещата... Ужасно е, да, но ти си толкова чувствителен, моля те, придържай се към мирните райони. – Затворих преди да е успял да каже каквото и да било. Щеше да направи това, което му казах.
Войните бяха моето бреме и моето проклятие, не неговото.
И така, съборих една сграда върху войниците, стрелящи към невинни. Лош късмет. Направих така, че бомба да спре да работи. Лош късмет. На танковете им свърши горивото. Лош късмет. Наложи се да разруша и няколко домове. С толкова лош късмет размириците трябваше да се позабавят малко.
А когато равновесието възцари отново, аз се обърнах и се опитах да не слушам риданията на ранените деца и жени. Разрухата бе моята съдба. Всичко онова, което развалям, го руша, за да може брат ми да продължи да помага.
© Вая ВИ All rights reserved.
Поздрави за интересният разказ !