Лежим в тъмното. Крушката е загасена, само телевизорът работи. Минава полунощ.
- Разкажи ми за Добруджа? – тихо ме моли той.
Минава време. Той без да е помръднал – пак тихо ме моли:
- Разкажи ми за Добруджа?
Аз мълча, гледам вяло в телевизора.
- Хайде, разкажи ми – не престава да упорства той.
- О, не мога. Това е много трудно.
- И таз добра. Е, всичко друго можеш да опише, сега не мога.
- Наистина не мога, Джана. Съжалявам.
- Ти една черна ряпа можеш да опишеш като принцеса. Момчето с лупата можеш да опишеш за сто и колко милиона, сега - не, не мога. Добре, опитай.
- Не-е, наистина не мога.
Той вече се е обърнал към мен, готов да ме затисне, със стоте си килограма. Насила ме препира да проговоря. ...