В Папаз дере хората не се различаваха само по религията и по вярата си. Пъстротата на етносите се дължеше повече на изборът, който хората правеха, а не толкова на разума и писаните религиозни канони. В това отношение бе важно, не какво изповядваш, а колко си свободен духом. И това дали си обременен с писаните книги на религията, дали ги разбираш, или просто ги наизустяваш. Само че, за разлика от даскалите за „наизуст”, Всевишния не пишеше шестици. Както казваше християнството „прекаленият светец и Богу не е драг”. Точно тази свобода на духа беше важна, там където разума и обикновената вяра не успяваха. За да може душата да е свободна обаче, тя трябваше да си извоюва свалянето на оковите. Това обаче, често можеше да коства много повече, отколкото човек предполага.

Когато ставаше въпрос за най-свободолюбивите, тук в Папаз дере, всеки от селото или щеше да замълчи, сякаш не те е чул или да ти покаже пътчето за Картал махала. Определено тази чест се падаше на северите, колкото и на хората в селото да не им се искаше да е така. Може би завиждаха на лекотата с която приемаха несгодите в своето съществуване. Може би им бяха ядосани, че са толкова близо до природата. А може би ги мразеха заради това, че те нямаха конкретно вярване. Да. Северите наистина не бяха обременени с писана религия, което ги поставяше някъде между езическите вярвания и атеистите. От подобни народи хората винаги се страхуваха, защото не знаеха докъде може да ги отведе границата на тяхното съзнание. Северите няма задръжки от типа на „В името на Бог” или „Аллах повелява”. За тях Всевишния беше много повече природна сила, която ръководеше битието, отколкото страшен демиург, който гори набучените им сърца след греховете им в отвъдното. Този горд народ трудно приемаше думата грях. За тях всичко опираше до термините престъпление и наказание, с които боравеха твърде добре. Много по-близко до идеалния тип общество, към който се стремеше всяка една религия. Но те също бяха хора, следователно нямаше как да са идеални.

Северското общество, водеше корените си от доста векове назад в историята на Папаз дере. Може би единствените записи за тях бяха в манастирската обител на селото, но те и така не привличаха ничий интерес. Може би тая затворена група хора имаха за цел да не се набиват на очи. И в действителност беше така. Още от преди да се заселят християните и мюсюлманите тук. В манастирската летопис фигурираше стар пергамент от втори век след Христа, който описваше че „…из земите на днешната долина на латицата… беше се заселил страшен народ… пазеше канарите и клисурите, а горите бяха свещени… водеше ги страшен човек, кааг, от който се бояха дори змиите, а орлите му отдаваха чест…”. Та тоя въпросен страшен човек беше каагата на Картал махала. Не случайно хрониката го наричаше страшен човек, защото на северски каага означаваше „този от когото се страхуват”. А долината на латицата, беше Папаз дере. Латица северите казваха на едно много любопитно житно растение, което тук се срещаше в изобилие. Те го събираха от ливадите и от него правеха специални хлябове. Казваха, че тези хлябове дават сила, за да пребориш и най-големия си опонент. Но в това нямаше нищо подобно на кафето, какаото и други опиати, които са използвали народите по света в многовековната си история. Просто семената на латицата даваха на северите онази ударна доза протеини и въглехидрати, от които техния левентски организъм се нуждаеше. Особено тук високо в планината всеки един източник на храна беше безценен. Северите знаеха всичко за растенията и животните по тези места. От тях те черпеха своята огромна сила и неземен дух. Поради тази причина бяха оцелели толкова много столетия по тези земи и бяха преживели не едно и две събития с катастрофален мащаб. Византийското и османското иго не ги бяха затрили, дори покръстването не можеше да ги накара да бъдат претопени. Северите бяха онзи така интересен народ, който почти беше постигнал хармония с природата и не можеше да се отдели от нея.

Макар да бяха основно подчинени на природните закони и природните цикли, северите имаха строго йерархично общество, водено от волята на един. Въпреки, че това звучеше прекалено авторитарно за повечето от хората в селото, волята на този един не работеше по неговото лично и субективно мнение. Неговата воля се ръководеше само и единствено от две писания, нямащи религиозен статут, но много напомнящи за моралните норми на поведение. Но те не бяха нито написани върху пергамент с кръв, нито Бог ги беше диктувал някому. Те бяха завет, който се предаваше от поколение на поколение и осмисляше живота на северите. Затова ги наричаха „Заветът” и „Кръвта”. Тези две книги бяха ревностни пазени от точно този авторитет. Каага. Такава беше неговата титла. Тя бе изпълнена с много повече отговорности, отколкото с някакви облаги. Всъщност с никакви облаги. Каагата беше пазител, миротворец и водач на северската общност. Такъв беше закона. Той като всички други севери не трябваше да притежава повече от колкото е необходимо. Пестеливостта беше добродетел, а лакомията престъпление. Беше забранено да се залага, да се печели от хазарт, също като при мюсюлманите. Беше забранено обаче и да се дава в заем, да се взема в заем. Заветът казваше, че не може да печелиш от богатството на другия без да си вложил собствен труд. Единственото, което им беше дадено наготово бяха природните богатства. Каагата също беше и техен пазител. В Картал махала, където живееха северите, гората беше изключително почитана. Сакралният и образ бе залегнал в другата им законова книга – Кръвта. Там се описваше, че ако посягаш на гората, посягаш на собственото си. Защото кръвта на дедите изтича в земята, а дърветата пият от соковете на земята. И в действителност северите сечаха само колкото е нужно за строителство. Дърво се гореше само ако е мъртво. Съвременното общество обаче не почиташе подобни традиции и вярваше само на нормите на държавното законотворство. Ето защо горската управа и държавата не се свеняха да отсичат това, което някога е принадлежало на северите и което каагите винаги са пазели. Макар да бяха недоволни, жителите на Картал махала само можеха да гледат, как вековните исполини се свличат под ударите на брадвите и острите зъби на моторните резачки. Заветът и Кръвта до такава степен уреждаха техния характер и общество, че много неща противоречаха на обществените порядки и морал. Ето защо се бяха изолирали. Не само защото бяха различни. Не защото бяха изгонени. Те искаха да са сами.

Северите вярваха в силата на прогреса. Те не бяха против модерните технологии, интернет, телевизията и другите медии. Просто не разбираха някои неща. Техните деца отрастваха в ерата на „глобалното село”, но въпреки това, за разлика от младите християни и мюсюлмани не бяха оставяни да загърбят своите корени. Както умело можеха да сърфират във виртуалното пространство, така уважаваха природата и нейните закони. Младите не се притесняваха да хванат мотиката, косата и сърпа и да излязат на нивата или ливадата. Не се притесняваха да се грижат за своите вълкодави. Напротив. Те бяха закърмени с обичта към земята, гората, животните и растенията. Мързелът беше забранен. Изрази от типа на „само още пет минути в интернет” бяха равносилни на престъпление. Личните облаги не се толерираха. И макар това да звучеше като сюжет от Джордж Оруел, в самодисциплината се виждаше нещо много повече отколкото заробване. Това в никакъв случай не бе комунизъм или социализъм, защото техните мечти не се свързваха с материалното. Северите вярваха че истинската свобода на духа е свързана не с това да трупаш богатства и да живееш охолно, а в това да живееш в мир със себе си и околните, особено с природата. Разпределението на благата бе дотолкова необходимо, колкото да могат да живеят. Останалото се считаше за прахосничество. Това всеки да иска и да му се дава нямаше място в затвореното им общество. За тях Всевишния не искаше ненужни жертвоприношения и молитви. Молитвата беше обърната към душата на молещия се.

Каагата не ръководеше живота на хората от Картал махала. Нямаше сляпо подчинение, защото те бяха хора, а не скотове. Северите правеха разлика между животни и скотове. Анума наричаха животните, които за тях имаха много важно значение. Това бяха вълкодавите, конете, вълците, мечките, грабливите птици. Тези животни считаха за равни с хората. Дурага наричаха другият вид същества. Това за тях беше добитък. Скотове, които човекът беше подчинил на волята си. За северите това бяха низши същества, които нямаха воля да се опълчат на не толкова страшния човешки характер. Дурага бяха кучетата, овцете, змиите, воловете. Те винаги пълзяха ниско, под главата на човека и се бояха от пръчката. Хората от Картал махала деляха животните и на още две групи. Такива на деня, на светлото, които носеха гордост и дързост, като соколите и орлите. Другите бяха животните на нощта, на скритото, на първичното. Там се нареждаха совите и вълците. Казваха, че каагата трябва да носи мъдростта на совите и дързостта на орлите, бързината на вълкодавите и силата на мечките. Само такъв човек беше достоен да оглави толкова пъстра като характери и свобода на духа общност. Да подчиниш някого беше твърде лесно. Трудното идваше тогава, когато се налага да ръководиш равни. Но каагата не беше най-високата титла в северската йерархия. Заветът казваше, че каагите водят само отделните кланове, а раазините са очите, ушите и ръцете на каагата. Най-високото звание бе саадат. Но саадати нямаше от почти петстотин години. Не заради друго, а защото северите бяха прекалено малко. Тяхната общност се бе претопила малко след османското нашествие. Ето защо не бяха могли да основат своя държава. Ето защо последния саадат беше убит от съюзниците. Защото в тях нямаше лъжа, нямаше интриги. Това ги водеше към сигурна гибел. Но историята помнеше и за северските черни овце. За тези, които се бяха осмелили да прекрачат нормите на Заветът и Кръвта. Те бяха жестоко наказани от самата история. А тези, които не помнеха нейните уроци, за тях тя се повтаряше с дважди по-голяма сила.

Северите не признаваха религията за водител на вярата и избора на човека. Ето защо те постоянно бяха във вражда с останалите етноси на Папаз дере. Малката група хора в Картал махала не можеше да разбере, защо е нужно да бъдат така мразени. Защото те защитаваха своето. Не допускаха, дори не смееха да допуснат някого да оскверни техните норми и закони. И тогава нападаха. Превръщаха се в хищните стършели, които можеха да обезглавят дори осите. Северите макар и малко бяха голяма сила. Защото така бяха възпитани. „Кръвта” ги учеше, че този, който не умее да защитава своето е слаб. Точно коренна противоположност на християнството, където „блажени са кротките и бедните духом”. Да си север и да си кротък или беден духом, беше предателство спрямо Заветът и Кръвта. А това, че демиургът и неговия пророк са по-велики от човека, беше предателство срещу хората.

Картал махала носеше последния дух на онези прастари норми и морални закони, които всеки друг беше забравил отдавна. Белите каменни къщи с високи огради, насред гората и покриви от дялан камък, приютяваха онова хармонично общество, за което всяка една религия можеше само да си мечтае. Северите съчетаваха в себе си мъдрост, смелост, дързост и борбеност. Това ги отличаваше. За това свидетелстваше и огромната бяла сграда в центъра на махалата. Но за разлика от най-големите сгради в Папаз дере, това не беше нито община, нито религиозен храм. Това беше северският съд. Тук беше дворецът на закона. Наричаха сградата Палпазар, което ще рече „По волята на народа”. И в действителност по волята на народа, преди много години тук са си отивали главите на прекрачилите нормите на Заветът и Кръвта. Заради държавата, заради демокрацията тези наказания бяха отдавна забравени. Каагата можеше само да прогони провинилия се далеч от северите, дори далеч от сърцата им.

Дали за добро или лошо, хората от Папаз дере бяха свикнали на странните вярвания и характери на северите от Картал махала.  Може би точно те бяха нужният коректив, който да поддържа живо селото. Техните остри емоции и мечове винаги свършваха с мир, за който те настояваха, въпреки победите. Защото да покажеш, че си защитил това в което вярваш и да можеш да погледнеш врага си отново в очите като свой съюзник е добродетел, който може да притежава единствено тази душа, която не е затворена с високите огради на страха от религията и обществото.