Великден бе един от най-големите и почитани християнски празници в Папаз дере. Особено тук, високо в планината, където цивилизацията и нейните високи технологии, нямаха особено думата, празниците бяха истинско щастие, а всеки намираше място за своята радост. Почитането на Възкресението Христово от хората в селото, беше едно напомняне. Напомняне на всички, че въпреки тленността на малкия организъм, природата винаги намира начин да възкръсне. При това не тихо и мирно. Тя винаги изненадваше с мащабността си. Като след пожар, всяко нещо получаваше нов живот, различен от предишния. По-хубав, по-светъл… Както Христос се възвишаваше до божественото. Но хората бяха далеч от мисълта за смъртта през този ден. Този велик празник даваше на християните глътка надежда, че все някога техните души ще се преродят отново. Ще се преродят, за да могат отново да се трудят, за насъщния. Да, точно хлябът насъщен водеше хората по техния житейски път. Хлябът – Христовото тяло, което вдъхваше живот и поддържаше ...