Великден бе един от най-големите и почитани християнски празници в Папаз дере. Особено тук, високо в планината, където цивилизацията и нейните високи технологии, нямаха особено думата, празниците бяха истинско щастие, а всеки намираше място за своята радост. Почитането на Възкресението Христово от хората в селото, беше едно напомняне. Напомняне на всички, че въпреки тленността на малкия организъм, природата винаги намира начин да възкръсне. При това не тихо и мирно. Тя винаги изненадваше с мащабността си. Като след пожар, всяко нещо получаваше нов живот, различен от предишния. По-хубав, по-светъл… Както Христос се възвишаваше до божественото. Но хората бяха далеч от мисълта за смъртта през този ден. Този велик празник даваше на християните глътка надежда, че все някога техните души  ще се преродят отново. Ще се преродят, за да могат отново да се трудят, за насъщния. Да, точно хлябът насъщен водеше хората по техния житейски път. Хлябът – Христовото тяло, което вдъхваше живот и поддържаше живота на човека. Днес хлябът възкръсваше. Възкръсваше чрез житото. По Великден невзрачните пшенични стръкове малко по-малко започваха да образуват в себе си класовете, които щяха да покажат под слънчевите лъчи няколко седмици по-късно. От Възкресението до житото – всичко това имаше място на днешния Великден.

От нощта до ранни зори черквата събираше вярващите за да се поздравят с „Христос Воскресе” и за да присъстват на Пасхалната утреня. Това събитие бе задължително за всички християни от селото и по никакъв повод не се пропускаше. Млади, стари, деца, старци, те присъстваха винаги. Особено тази година беше по-специална тъй като Великденската служба водеше митрополит Дамаскин. Макар да не беше певец като отец Иларион, то със сигурност беше интересен на хората, да го видят, да го пипнат.

Храмът беше затворен. Хората се бяха събрали отвън и чакаха да се отворят вратите. В черквата беше останал само Иван, който отговаряше на репликите на свещениците. Отчетата начело с митрополита вървяха напред към западната врата на храма. Това символизираше влизането към новия живот, при радостното известие за възкресението на Иисус. И макар множеството да беше като роящ се кошер, който постоянно бъзкаше и създаваше дразнещи шумове, те следяха всяко едно действие на църковно служителите. Хората бяха днес кротки, обикновено по време на други литургии носеха със себе си и във вътрешната си душевност някакви проблеми, които чрез службата се пречистваха, оставяха ги на заден план. Днес обаче по лицата им се четеше радостта, щастието от красотата и величието на празника. Последните няколко дни, в които се случиха странни и страшни събития, не успяха да помрачат днешния велик празник.

Дядо Пимен и Ана обаче отсъстваха от Пасхалната утреня. Те днес бяха обикновени миряни. Дори старият игумен. Той всяка година вземаше участие в литургията, но днес това право му бе отнето. Сега старецът кротко слушаше утренята, но не пред голямата черква, а скътан сред няколкото човека, които се бяха събрали пред малката църквица накрая на Папаз махала. Там бе далеч по-тихо и по-спокойно от шумната навалица пред голямата черква, а и не се носеха всичките онези шумове и жужене от тълпата.

- Христос Воскресе, отче!

- Воистина Воскресе, Хаджи! – дядо Пимен поздрави Хаджи Трендафил, който също предпочиташе сутринта на Великден да иде в малката църквица.

-Научих, аз оназ работа, за от сряда, не бой се… Като си замине тоя пак ще те върнем в манастира.

- Ех, Хаджи, ех, де да беше тъй просто…

Отец Василаки очакваше сигнал от голямата черква, за да може да се синхронизира „процедурата”. Когато Митьо попа, дойде и обяви „две минути”, отец Василаки се приготви, да започне със песнопенията. Отец Викентий днес беше тука, за да помага на младото отче, да се справи с нелеката задача. Двете отчета бяха доста близки и обикновено след постите сядаха вечер за да споделят „половинка манастирска без салата”. Но това беше тяхна работа. За разлика от отец Иларион, не бяха такива страстни привърженици на „благинката”. А той се олюляваше в лека абстиненция, защото митрополитът го бе изрично предупредил да не кусва преди службата.

- Издигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата! – гласът на митрополит Дамаскин закънтя пред западните порти на храма. За разлика от отец Иларион, не успя да предизвика заковаващо въздействие върху психиката на хората, но все пак те си слушаха притихнали. В главите им се въртеше и образа на масата, яйцата и козунаците, които след литургията щяха да бъдат „основните действащи лица”.

- Кой е тоя Цар на славата?! – Иван отговаряше на репликите на митрополита и чакаше, за да може да отворят портата, която обикновено заяждаше.

- Крепкият и силният Господ, силният на война Господ!

- Издигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!

- Кой е тоя Цар на славата?!

- Крепкият и силният Господ, силният на война Господ!

- Издигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!

- Кой е тоя Цар на славата?!

- Господ на силите. Той е цар на славата!

Митрополит Дамаскин блъсна вратата и за малко щеше да се спъне във винкела на прага. Отец Иларион обаче успя да го хване навреме и спести счупване на очилата на владиката и може би някоя и друга ръка. Отчетата се отправиха към Царските двери в черквата, които трябваше през цялата следваща седмица да са отворени. Това беше символ, че цялото царство Божие е отворено за повярвалите в Христовото възкресение. Малко хора обаче знаеха точното значение на повечето от символиката на литургията. Особено младите бяха просто едни наблюдатели, които трудно съзнаваха какво се случва. Те бяха просто машинки, които чакаха досадното песнопение да приключи и да тръгнат към вкъщи, където обикновено ги очакваше тава с печено агнешко и пресен чесън. За тях влизането в църквата като че ли бе задължение. Не че не вярваха в Бог, не че не почитаха религията си. Просто им беше трудно да осъзнаят нейната същност, нейното значение, нейните послания. Нямаше кой да ги научи.

Докато вървеше към олтара, митрополита се препъна за втори път. Този път нямаше стъпала, нямаше прагове. Нещо го преряза в гърдите. Дебелото отче не успя да се задържи този път в ръцете на отец Иларион и се свлече на пода. Едвам дишаше. Дали от топлината на свещите и гъстия аромат на тамян и липсата на пресен кислород, дали от нещо друго, съзнанието му беше замаяно. Няколко от послушниците в манастира веднага го изведоха и тръгнаха към лечебницата в другия край на селото. Хората се смутиха от прекъсването на светата пасхална утреня, но това беше само за няколко минути.

- Какво му стана на владиката?

- Знае ли човек, може инфаркт, може да е припаднал от задушното!

- Като гледам и първия път как се спъна, май Господ го наказа дето изпъди игумена и момичето…

- Брате, Иларионе?...!

- Ой, тука съм, тука съм! Да, да, да, литургията, литургията…

- Христос Воскресе!

- Воистина Воскресе!

- Ето денят на Възкресението! Да тържествуваме люде! Това е Пасха, Господня Пасха! Защото Христос Бог преведе от смъртта към живота и от земята към небето нас, които Му пеем победна песен!

Отец Анастасий веднага успя да овладее положението като сръчка отчето Иларион и той започна с песнопенията. Гласа на ангелогласното отче, върна хората веднага в литургиалния им транс, особено по-старите. Те дотолкова бяха свикнали с това той да пее, че липсата на митрополита, макар, че беше припаднал, не предизвика, кой знае какво голямо въодушевление.

След утренята, повечето хора се разотиваха, за да се наспят след безсънната нощ около черквата. Оставаха само по-възрастните за да слушат часовете. А когато започваше празничната литургия храмът отново се изпълваше с народ, като този път наистина се пръскаше по шевовете.

- Благословено е царството на Отца и Сина и Света го Духа, сега и винаги, и во векиии векооооов!

- Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав. Христос воскресе из мертвих…

Нямаше просто начин, нямаше никаква сила, която да не накара човек при тези думи да не изтръпне. Църквата се изпълваше със радост, със щастие, с чисти помисли. Както бе всяка година. И като всяка година със задоволство хората слушаха евангелския текст. Слушаха и попиваха жадно Божието слово. Те не подозираха за нищо, което трябваше да се случи. А това, което трябваше щеше да се случи. Съвсем скоро.

- Премъдрост! Прави да изслушаме Светото Евангелие!... Ще се чете из светото Евангелие от Матея!... Да внимаваме! Като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба. И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него;

Точно в това време от отвън се чу изстрел. Хората се смутиха за секунда и като че ли изтръпнаха, но веднага се заслушаха отново в евангелическото четене.

- … видът му беше като светкавица, а дрехата му - бяла като сняг; и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха и станаха като мъртви. Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал; дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите. На, казах ви. И като излязоха бързо из гроба, те със страх и радост голяма се затекоха да обадят на учениците Му. А когато отиваха да обадят на учениците Му, ето, Иисус ги срещна и рече: радвайте се!

- Помооооооооощ! Помооооооооооооощ! – в черквата беше влязла една жена от отвън и викаше с цяло гърло. Отец Стамен като видя, че не е християнка, стана и тръгна да я гони:

- Какво правиш в светия храм баш на Великден, бива ли, жено, литургията прекъсна, да се мах…

- Чакай, бе отче, аз щях ли да викам за без нищо… - жената не можеше да си поеме въздух от напрежение. – Двама човека облечени в бели роби… Ох…

- Казвай бързо и се махай, че плашиш хората!

В това време в храма влетя един младеж и едвам си поемаше дъх видимо уплашен и със зачервено лице:

- Застреляха Хаджи Исмаил, бързо… Застреляха го… На улицата, паднал е на улицата… Помогнете бе…

За няколко секунди черквата се изпразни и всички тръгнаха да помагат на хаджията. Той лежеше на средата на площадчето пред храма, прострелян в гръдната област. Старият Хаджи Исмаил едвам дишаше, опитваше си да каже нещо. От устата му се стичаше капка кръв. Отец Анастасий като видя бързо се наведе към тялото на стареца:

- Кажи Исмаиле, бързо кажи и не се товари, ще те оправим?

- Че… Чет… Четин-Иб… Четин-Ибрям да дойде…

След тези думи старият хаджия изпадна в несвяст. След няколко минути дойде линейката и го откара в града. Този път нямаше предупреждение. Всевишният наказа два пъти в един ден. Капката кръв беше нужната жертва. Qui bono?