4 min reading
- Защо? - попита ме колежката.
- Ами... - погледнах нагоре и хванах главата си с ръце – ами... а..а... Аз съм на 20... Страхувам се да не ме анатемоса...
***
Колежката отново се усмихна и ме успокои. Малко по-късно непознатата ни спътница се върна в купето и отвори чантата си. Извади цял куп лакомства и започна да се храни. Разговорът започна да се води на тема, касаеща съквартирантите и споделената храна. За четири години в гимназията, аз имах съквартирант само една година, а за двете си години в университета, поучен от печалния си опит в средношколието, избегнах мисълта за общежитие. Следователно, можех единствено да мълча и да слушам разговора. Би било лъжа ако кажа, че се съгласих с твърденията на двете момичета. И двете говориха с желание за съжителство, което наподобява комунален начин на живот, заклеймявайки съквартирантите си, които са се стремели към индивидуализъм и не са споделяли храната си с никого. По този начин те забравяха кои са принципите на съвременното свободомислие ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
Този текст е отдавна обещаното продължение на моя кратък пътепис, публикуван в началото на месец октомври.