- Защо? - попита ме колежката.
- Ами... - погледнах нагоре и хванах главата си с ръце – ами... а..а... Аз съм на 20... Страхувам се да не ме анатемоса...
***
Колежката отново се усмихна и ме успокои. Малко по-късно непознатата ни спътница се върна в купето и отвори чантата си. Извади цял куп лакомства и започна да се храни. Разговорът започна да се води на тема, касаеща съквартирантите и споделената храна. За четири години в гимназията, аз имах съквартирант само една година, а за двете си години в университета, поучен от печалния си опит в средношколието, избегнах мисълта за общежитие. Следователно, можех единствено да мълча и да слушам разговора. Би било лъжа ако кажа, че се съгласих с твърденията на двете момичета. И двете говориха с желание за съжителство, което наподобява комунален начин на живот, заклеймявайки съквартирантите си, които са се стремели към индивидуализъм и не са споделяли храната си с никого. По този начин те забравяха кои са принципите на съвременното свободомислие ...