Някои се кълняха, че са го видели още в края на ноември, други предполагаха, че се е появил по Коледа, но истината е, че той дойде в ранния следобед преди Ивановден. Изникна съвсем от нищото, от скута на възвишението над язовира. Сякаш скалите се отвориха за миг, колкото да го пропуснат и той слезе по стръмното, огромен, с лъскави рога, обвит от собствената си пара, като новороден в студа. Беше странно, че не свлече камъни след себе си, нито се чу шум от прекършени храсти. Приличаше на видение и не докосваше земята, неестествено голям за тези местности, спокоен елен, а мощното му отражение се къдреше по водите на язовира, подгонено от ледения вятър. После изведнъж изчезна както  си стоеше неподвижно и големите му ноздри изучаваха въздуха. Вятърът се надигна от водите и подгони прекършените борови клони, а едно самотно камъче се претърколи  незнайно защо, падна и размъти плитчините. Червеникавият скат над язовира строго маскира всички следи от мълчаливия си елен.

Скоро започнаха да се разказват всякакви чудни истории за големия, тайнствен елен. Двама рибари го изненадали в тихите обедни часове, проточил шия да пие вода от язовира. Те спрели да слизат по стръмното с въдици в ръка, стоели сковани, с притаен дъх, гледали хълбоците му и масивните рога, долепени до водата, а той вече ги бил подушил с кадифените ноздри. Надигнал глава, обърнал се грациозно, въпреки голямото тегло и с два бързи, неземни скока се изгубил в гората.

По-ранобудните също го видели няколко пъти и то все миг  преди да се развидели. Слизал почти до първите първите огради на селските къщи, а димът от рано запалените печки размазвал още повече сивкавия му силует. Постоявал минута-две, без да помръдне или да издаде някакъв звук, като добре нарисувана картина. Това се случвало в най-тихите сутрешни минути, студът бил най-хаплив и дори димът от комините се спускал от налягането. Стоял обвит от парата на собственото си дишане, като паметник в студа.  Малцината, които го бяха видели, се кълняха, че точно в тези моменти сякаш се канел да проговори. Обаче зимните птици излитали от сумрака, прелитали ниско над керемидите и той си отивал с тях. Разговорите около появата на елена ставаха все-по настоятелни. Все по-често хора от селото се събираха по двама-трима или на малки групи и си говореха за него. Споделяха кой,  къде го е видял, как е изглеждал на слаба  вечерна светлина или по обед, когато януарският студ се предава за няколко часа пред зимното слънце или през нощта, когато сънливият пазач на стопанския двор със заспалите машини го видял да минава точно по средата на скованата улица, под единствения работещ фенер, пръхтял като локомотив и сянката му се изкривявала и се разделяла на още десетина бягащи сенки по полето, отвъд канавката. Спореха колко е голям точно, какъв е цветът на козината му, на колко точно години са тези бляскави рога, дали е с две, големи бистри очи, или е с едно, а другото е загубил в жестока битка с хищници? Недоумяваха защо е предпочел тия места, дали е дошъл някъде много отдалеч, да търси единствено храна  в тяхната богата гора, или го зове нечия женска миризма, или просто тяхното малко селце в подножието на планината е една поредна спирка за няколко дни, етап от дългия му зимен път към още по-далечни и тайнствени земи.  Други твърдяха, че това не било елен, а кръстоска между други две животни. Бил от много рядък вид и живеел единствено по най-високите върхове. Имал невероятно обоняние, подушвал всичко, което се движи по въздух и земя, и може да се окаже опасно близо до него. Умеел да се крие и по тази причина били малко тези, които са го срещали. Само че, както твърдеше един жилав старец, когато животните от тази кръстоска почувствали края на дните си, излизали от укритията. Ставали съвсем непредпазливи, даже наивни,  защото така било заложено в природата им,  да се крият и да бъдат неуловими  през целия си живот, за да се предадат накрая, сякаш нарочно, красиво, точно преди да умрат.

- Като чудото с престарелите пастърви! – казваше дядото – Идват от дълбоката вода, точно преди да умрат и се блъскат дълго в бреговете... и хората ги хващат с голи ръце!!

Така едно от предположенията бе, че този невиждан досега елен е избрал точно тяхното добро и сговорчиво, но достатъчно дискретно село, за да дойде и да умре. Каквото и да говореха обаче, където и да се намираха, селяните пазеха в тайна появата на елена и историите около него от всякакви чужди хора.

Викаха му Късия и той носеше прякора си толкова отдавна, че почти никой в селото не помнеше истинското му име. Пристигна тук  като младоженик, слаб, пъпчив, спретнат във вехтия костюм, с пришити парчета на лактите и панталон, окъсял на глезените, изглеждаше като скроен от ламарина. С жена му, младата булка, наследиха огромна триетажна къща, къща голяма, почти довършена, само оголените греди се белееха  нелакирани по чатията, виждаше се скеле, неразглобено от последните майстори, и голямата варница  пред портата, завита с прокъсани найлони. Бащата на булката чертаеше планове, работеше до късно под светлината от дворната лампа, докато една есенна вечер седна на недовършената тераса, наяде се с веян паламуд, изпи два литра червено вино и умря. Намериха го сутринта, облегнат върху тухлите четворки, с които бе започнал да прегражда вътрешните стени. Когато буреняците израснаха до втория етаж и навсякъде по ъглите засивяха дебели паяжини, пристигнаха дъщерята и Късия. Слязоха от малък микробус, прилежно натъпкан с цялата им покъщнина. Tя, малка и нежна, със платнена шапка, хванала края на полата си с ръка, огледа бащината си къща и заплака. Късия скочи, свали бързешком куфарите и ги подреди в правилен куп до варницата. Отключи входната врата, но бравата се строши в ръцете му. Той я хвърли гневно в бурените и съседите го видяха да кърши избуялите треви и да ги трупа до оградата.

Така започна пребиваването на Късия в селото. Първата година го виждаха рядко. Само пъргавата му сянка се стрелкаше между етажите, пренасяше талпи, тропаше с арматури из задния двор, забелязваше се, че работеше из къщата, макар отвън тя видимо да си оставаше все същата, тъжна, четвъртита и куха. Жена му се появяваше още по-рядко. Излизаше да напича лицето си на недовършената тераса, бледа като чаршаф, прилежно сресана, винаги закопчана до брадата и наметната с шал, дори и в по-топлите дни. В края на втората година от бракуването им, внезапно досущ като баща си, тя почина. Не се разбра от какво. Не успяха да ù помогнат по никакъв начин, макар Късия и докторът да се суетяха около нея почти до зазоряване. Отиде си преди да са загасили лампите, тихо, кротко, както бе живяла, според доктора от кръвоизлив, а според местните от тъга по града, по празната къща и по собствената си майка, починала много отдавна, също толкова млада като нея.

Късия я погреба в най-евтиния възможен ковчег, с картонени обувки и любимия шал до главата. Не го видяха да поплаче, нито някога се разбра дали е страдал за жена си. Не го чуха да продума и една дума за нея. Когато свърши четиридесетдневния траур, той пристигна в кръчмата, раздаде десетина мазни пакета на тези, които бяха вътре, и от следващия ден започна работа по къщата. После се появяваха всякакви майстори, но Късия ги лъжеше с надниците, не им признаваше много от извършения труд и дори си приспадаше обядите, на които ги бе канил с мазната усмивка и хитрите очи. Накрая, когато всички от околността избягаха, нае някакъв върлинест циганин. Хранеше го на обяд и вечер и понякога, когато закъснееха в работа и ги застигнеше тъмното, а циганинът се страхуваше да пресече калните ниви, за да се прибере в махалата, Късия му постилаше дебели черги под стълбището, оставяше му две цигари с кибрит до галошите и му казваше да ляга да спи, но да не сънува много, че сънищата уморяват, а утре призори ги чака работа. След четири дни усилен труд и лежане във влагата под стълбището, циганинът му поиска някакви пари, за да ги занесе на семейството си. Късия разрови джобовете на засечения, дочен панталон, извади смачкана банкнота и изнесе лекция за страшната сила на парите, като ръкомахаше, а циганинът стоеше срещу него, висок, изцапан със замазка, гледаше тъжно, навлякъл галошите на босо. Взе парите и отиде в кръчмата. Изпи две ракии на сметката на Късия и повече не дойде на работа. Късия остана сам, да се жалва от несериозни майстори и да обяснява на съседите колко неблагодарен народ са циганите.

Следващите години Късия неусетно, бавно, но неумолимо стана част от селото. Хората го навестяваха за съвет, искаха да го срещат по центъра, да го заговорят, да чуят приказките му за някакво събитие в гората, или за реколта, или дори за случаен скандал между двама души. Гледаше хитро, неподвижно и острият му нос долавяше неверните неща като миризми.

Късия правеше пари от всичко, до което се докоснеше. Той пръв доведе проститутка в селото. Една привечер, уличните лампи загряваха току-що запалени, когато той слезе от междуселския автобус, килнал шапката назад и прашните му лачени обувки изтропаха като копита по плочките. Едра жена с пъстра рокля се запрепъва след него. Прегъна заоблени, лъскави колена да слезе, повлечена от тежестта на двата сака. Късия тръгна бързо напред и риташе чакълчета в канавката. Тя заситни след него. Още на следващия ден започна да се разхожда гола из осветените, необзаведени стаи. Приготвяше вечерния си тоалет под голата крушка с мургави гърди, увиснали и безсрамни, а небръснатите ù мишници се открояваха на фона на белите чаршафи, които уж неволно простираше в тихите, обедни часове. Започнаха да се появяват и мъжете, по-често по тъмно. Говореха си дискретно с Късия под оределия листак на асмата, а горе жената нагласяше пердетата и търсеше музика по радиото. Идваха мъже овдовели, ергени, мъже набързо разбрали своите си истини за брака. Тя приемаше всички, горда, самоуверена като лекарка с прием един път в седмицата, миришеше на наливен парфюм и на билковите мазила, с които си правеше маски всяка сутрин. Късия се спотаяваше мълчаливо под козирката на входната врата, броеше парите и следеше за нередности. Печелеше добре от нея и всички много се учудиха, когато шест месеца по-късно той внезапно я отпрати със всичкия багаж. Отново Късия бе човекът, който спечели добри пари от изгорялата гора. Тя пламна по средата на август, когато незапомнените горещини пресушиха потоците, а маранята лепнеше и тежеше по раменете още от преди обяд. Късия навлече брезентовите ботуши и хукна по съседските къщи. Гасиха два дни. Гасиха и режеха полуобгорели стволове, нареждаха ги върху оцелялата трева. После Късия ловко запали един участък, бързо загаси огъня и нарязаха близнатите от пламъка дървета. Не спря да пали и да сече, докато не оголи целия склон.

Лятото търгуваше с гъби. Пристигаха циганите-берачи и сковаваха колиби от бор и дебел найлон. Правиха покривите от клони и макар да бе лято, през нощта захладняваше, палеха огън и самоделни фенери. Вечер се виеха тънки, димни стълбове над всяка колиба. Късия паркираше хладилния микробус на завоя, отваряше вратите и сядаше на една щайга. Пазареше се неуморно, не признаваше качеството, не, това не е първо качество, второ е, дори тези три гъби са трето. Нареждаше ги небрежно в различни касетки, циганите изпразваха чантите, с които се бяха катерили по баира, гледаха го как ловко им отнема гъбите, гледаха го тъпо, празно, с вечното недоволство на измамения циганин, цъкаха, вземаха си гъбите обратно, Късия им обръщаше гръб, прибираше пачката с пари за разплащане и не е склонен да вдигне и стотинка от неговата си цена, защото знае, че само той изкупува гъби по тия места и те, приходящите берачи, ще се разходят с кирливата торба из околните поляни, ще гледат отдалеч как раздава пари на другите берачи, ще го напсуват наум и ще се върнат тихомълком да наредят гъбите си в неговите препълнени касетки. Чакаха го всяка сутрин, стиснали торбите в ръце. Късия пристигаше мрачен, слизаше, без да бърза, от камиона, отваряше вратите, те се нареждаха в нестройна редица  и се карат помежду си, нищо че делят несгодите в найлоновата стая. Скоро разбират, че цялото бързане е било напразно. Късия им даваше малко пари, а те го кълняха. Мразеха го, че са станали по тъмно, в колибите миришещи на суров, недогорял бор и на чесън, че са хукнали в най-хапливия предутринен студ да се препъват по коренищата и да се потят по усойните пътеки, внимаващи да не изпуснат и най-малката гъба.

Късия  учуди всички, когато започна живо да се интересува от елена. В началото разпитваше предпазливо, после все по-често се случваше да се озове в средата на групичка от хора, които си говореха за вчерашната поява на голямото животно до съблекалните на изоставения стадион. Разпитваше всеки, който го бе виждал макар за кратко и отдалеч. Не пропускаше и най-малките подробности. С най-голям интерес слушаше как се е появявал внезапно в средата на поляна или там, където свършва гората, без да е дошъл отникъде, сякаш тайнствена ръка дърпа цип и той излиза от нищото. Слушаше замислен как стоял, без да помръдва, само ноздрите му треперели. Долавял движения и миризми от километри, както и хорските очи. И отново по същия начин изчезвал.

Късия бродеше неуморно. Надникна в най-гъстите трънаци, изкачи сам каменистите стръмнини над гората, която разреди миналата есен, после се спусна по една от пътеките към язовира, превърната в асфалт от ниските температури. Намери мястото, където според приказките за първи път се бе появил еленът, погледа го дълго, сам до кристалните, неподвижни брегове. Душата му се залута между хиляди мисли, потта му леденееше по гърба, а пискливият лай на кучетата затихваше отвъд билото. Тогава за части от мига му се стори, че еленът е зад гърба му и го наблюдава. Извърна се толкова рязко, че събори камъчета по склона. Боровете тъмнееха с кафяви лица, а той усети сърцето си в гърлото. Почти се затича по високото да настигне другите.

Освен всички странници, ловци от далечни градове и какви ли не туристи, в селото пристигнаха и две чужденки. Бяха много любезни, нисички, със смешни шапки и непретенциозни облекла. Говореха на френски, но разбираха и български, защото много скоро след пристигането си общуваха, макар и трудно, с местните, научиха се да питат за маршрути в планината и за елена. Разбра се, че са от някаква природозащитна организация. Сутрин пиеха чай на терасата на квартирата си, после препасваха фотоапарати през рамо и тръгваха. Кръстосваха местността през целия ден. Бяха упорити, пъргави като скални кози и се връщаха на централната селска улица малко преди мръкване. Бяха готови на всичко, за да снимат големия елен и никой не разбра как са научили за него толкова отдалеч. Късия се запозна с тях много скоро след пристигането им. Разбра се, че двете французойки имат фондация, която събира пари, за да помага на всякакви изчезващи видове животни. Имало средства и било много човечно според тях да се обикаля света с всичките му далечни и непознати краища, да се издирват последните неизтребени видове, каквито и да било животни и да им се помага да се запазят. Късия кимна и каза, че е възхитен от усилията им. Той на свой ред разказа на пекаря, който знаеше езика, а пекарят разказа на тях, как преди години лично Късия е имал стопанство за полудиви прасета. Всеки ден бродел из горите да ги наглежда и почти постоянно намирал изоставени или ранени животни. Така намерил малка кошута със странна звезда над очите и я отгледал в една от стаите на къщата си. Французойките плеснаха с ръце и едната дори протегна слабата ръка и го тупна по рамото с възторг. Той стана още по-сериозен. Обичал животните и с удоволствие се грижел за тях, още по-усърдно след като починала жена му, при това съвсем млада. Двете се натъжиха, а той веднага наруши тягостното мълчание. Оплака се от времената, нищо не се случва в тяхното далечно, забравено от държавата, планинско село, не достигат пари да помогнеш на хората, какво остава за животните. Иначе той е запазил добри спомени от малката кошута, която отгледа и пусна на свобода в тяхната си гора. Дори направи и дом, е не точно дом, по-скоро стая, така по собствено желание, със своите си усилия, с малко средства, почисти я от стари вехтории, залепи снимки, дори предостави собствен, малък, препариран елен, залепи статии за елени по стените, всеки може да я посети, по всяко време и да се порадва на чудесата на живата природа. Кръстил я <> и утре не, но вдругиден задължително и с най-голямо удоволствие ще придружи дамите до къщата на елена, да оценят делото му и да дадат препоръки, защото от година-две по тези места започнаха да се срещат все повече елени, ставаха все по-големи, явно от добрите условия за живот и от факта, че техните ловци имат някаква съвест. Жалко, че поради недоимък, всичките му планове да скове хранилки на различни места в гората ще трябва да се отложат във времето. Двете французойки го слушаха с голям интерес. Спогледаха се и си промълвиха нещо, което пекарят-преводач не можа да разбере. Същата нощ Късия не можа да заспи, както в нощта преди лова. Сутринта замина за града. Върна се по мръкнало с голям кашон, опакован с амбалажна хартия. Промъкна се покрай тъмнината на оградите като крадец. Голямата му четвъртита къща остана със запалени стаи в целия първи етаж, защото той не спа и тази нощ. Когато изгря зимното слънце, спретнат в работните дрехи, които неизменно нощуваха до възглавницата му, Късия потропа на вратата на единия от помагачите, с които преди гасиха и крадоха дърветата. Тръгнаха енергично, помощникът с мотика на рамо, Късия прегърнал кашона от града. Пресякоха заснежените ниви до канала, прекрачиха релсите, през които от години не бе просвирвал влак и поеха по възвишенията към манастира. Още преди да се задъхат, пристигнаха пред малка барака, с единствен прозорец и дъсчена врата с разбит катинар. Тук навремето следяха за правилното преминаване на единствения влак по разписание, кантонерите заключваха инструментите си. Помощникът погледна въпросително, а Късия остави кашона на прага и възвести:

- Домът на елена!

Онзи не разбра, но замахна с мотиката и с няколко ловки движения изчисти пътеката от избуялия пущинак. Влязоха вътре. Останаха целия ден. Изметоха пода, изгнил от дъждовете, а дюшемето трополеше при всяка крачка. Налепиха всички прашни стени със снимките, които Късия извади прилежно от кашона. Поставиха и две картини в рамки, картини на елени, погледнали стреснато в обектива. Имаше и рисунки на малък елен, рисувана с бледи пастели от някое дете. Нахвърляха слама да скрият паянтовите дъски на пода. Късия извади и копита от кашона, тях ги остави върху перваза на прозореца.

Късия донесе и препариран елен. Само той си знаеше колко усилия му костваше да го открие и да го вземе под наем срещу доста добро заплащане от един глух, военен пенсионер, който някога бе пътувал с препарирания елен във влаковете на път за морето, където бе търсил машини за пуканки по алеите на морската градина, да се изпъне до тях и да снима деца за спомен. Закачи и дървена табела на входа, с внимателно изписан с блажна боя надпис <>

- За какво ти е тоя дом на елена? - попита помощникът му, някак не на място.

- Има едни пари за вземане! - отвърна спокойно Късия. - Ще им покажа аз на тия двечките, няма да си гледат семействата, ами ми тръгнали по баирите да гонят рогатия... ама те и семейства сигурно си нямат... ще им покажа аз... стригане по български!

На следващия ден доведе двете французойки да разгледат дома на елена. Те останаха възхитени от вкуса на човека, който бе съумял да издири толкова снимки, да съхрани дори копита, камо ли този прекрасен, препариран елен с остра козина. Казаха си нещо на техния си език, наведоха се и подържаха в ръцете си сламата. <> -питаха те пекаря-преводач, той вдигаше широките рамене и гледаше в празното пространство между Късия и двете французойки.

- Ние ще ви помогнем... ще ви помогнем в това дело! - казаха на излизане, стиснали шапките в ръце, внимаваха къде стъпват по разместените плочки на пътеката.

И те наистина помогнаха. Дойдоха след няколко дни, а пекарят-преводач надничаше над главите им. Бяха пременени в избелели якета и еднакви ботуши, разнищени от броденето по планината. Трябвало да заминат по неотложни дела, но само за седмица, после ще се върнат с нетърпение, защото се били влюбили в тия местности, Късия им бил станал симпатичен с тая детинска любов към елените и не на последно място с натрапчивото желание най-после да видят загадъчния пришълец, големия елен. Едната застана деликатно между себе си и пекаря и подаде на Късия пари, сгънати с ластик. Той ги прие още по-сериозен с леко кимане на главата.

- Направете хранилките, за които мечтаехте! - казаха и двете в един глас и побързаха да си тръгнат, сякаш засрамени от това, че са дали пари на един толкова горд човек като Късия.

Той направи хранилките още на следващия ден. Сковаха ги обичайните му помощници, от едни стари, олющени ритловици, които дъждовете напояваха в задния двор. Използва и кофражните дъски, останали от строежа на къщата, с тях направиха дъната на хранилките. Вече готови ги нареди пред входната врата и ги разгледа, островърхи, смешни, всяка с различна височина, с големи пролуки между дъските, там, където щяха да слагат храната. Отнесоха ги с много почивки до гората.

Късия намери бала люцерна и жито от миналогодишната реколта.

- Елените ядат ли люцерна и жито? - попита помощникът.

- Ти като си гладен, не ядеш ли каквото има? - отвърна строго Късия.

Всички в селото забелязаха промяната в Късия. Той се превърна в още по-затворен самотник. Брадяса, спря да сменя работните дрехи по гърба си и хората го срещаха вечно сам в полето или по хълмовете. Всеки ден проверяваше хранилките, търсеше следи от животни. Оставяше пушката облегната върху някое дърво и лягаше на ледената земя. Нямаше миризми, нито следи от копито, нито опръскано с урина, но той не се отчайваше, пълзеше в околовръст и с тази камуфлажна куртка се сливаше с шумата. По някое време се изправяше, вземаше пушката, хвърляше последен поглед към хранилките и тръгваше да се изкачва нагоре. Тук-там сивееха оголените камъни с обрасъл мъх, той спираше, стъпваше с единия ботуш, опрял ръка на хълбока да си почине, а високо горе между дърветата се жълтееха последните храсти преди върха. Започваше да му се струва, че тук отляво два от ниските клони на елата са прекършени.  Вдигаше  ги срещу пустото небе и търсеше снопчета от козина. Не откриваше никакви следи, но му бе приятно да вдишва боровия въздух. Наоколо бе толкова тихо, че се чуваше пукането на студа по дънерите. Стоеше дълго, заболяваше го носа от вдишванията, ръката му, някаква чужда и побеляла на кокалчетата от стискане, почти изпускаше пушката по склона. Отново тръгваше. Избираше най-чистите пролуки в драките. Кръвта му се раздвижваше под вълнения клин, макар очите му да са се насълзили от студения въздух и от стоенето под елата. Маршрутът му включваше и изкачване до язовира. Там е още по-студено и тихо. Боровете, някак горди и свежи,  го посрещаха, стъпили цял  метър във водата. Късия слизаше почти седнал, защото го бе страх от хлъзгавите камънаци. Целият ден бе пред него, оглеждаше бавно всичко наоколо. Понякога хвърляше камъчета върху леда, сковал водата, гледаше ги как отскачат и се претъркалят надалеч, като детски играчки. На осмия ден от началото на тези целодневни бродения из планината, Късия улови в себе си първия трепет на появила се омраза към елена.

- Не мога да се оставя аз на един елен! - го чуха да шепти на себе си.

Французойките се върнаха много скоро и бяха още по-упорити. Късия ги срещаше по време на обиколките си насред тишината, но се криеше зад дебелите стволове или залягаше зад някоя скала, докато преминат. Говореха постоянно, без да се запъхтяват и гласовете им приличаха на птичи крясъци. Те му дадоха още пари да зареди хранилките, той ги взе със същата студенина, само ги заведе до Дома на елена да им покаже две нови фотографии на северни елени, които каза, че е купил от един друг  запален колекционер.

През тия последни десет дни на февруари еленът се появи само два пъти. Първо го видяла една самотна вдовица. Преминал покрай нацепените дърва в края на двора и прескочил двуметровата ограда с невиждана лекота. После местен ловец го бе видял да мести хълбоци в далечината. Бил в гръб и доста извън обсега на възможен изстрел, но вдигнал пушката и стрелял. Еленът продължил с нормален ход и се скрил в гората.

Първите дни на март се случиха много мразовити. Селото и околността се събудиха в мъгла и към десет часа преди обяд тя се сгъсти и изглеждаше като захаросана по клоните. Късия се събуди по-късно от обикновено, с метален вкус в устата и с тежест в главата. Знаеше, че е от червеното вино и че ще се чувства така през целия ден. Снощи го наточи в изпотената кана и го пи на големи глътки, седнал в края на студеното легло, а скрежът се виеше в  пера по прозореца.

Събуди се, погледна прозореца, гола, премръзнала рамка без пердета, и протегна ръка за пушката. Всяка сутрин я откриваше безпогрешно, ледена, заредена, на половин ръка разстояние от възглавницата. Изправи се с железния вкус в устата. Тръгна неориентирано през полето, точно в средата на голямата мъгла. Прекрачваше тревите, приличаха на фидета от стопения вече сняг.

Спусна се надолу към полянката, която напролет и в началото на лятото блатясваше от дъждове и подпочвени води, изкачи първата от предпазните диги срещу язовира и тогава видя елена.

Беше спрял напреки, на тридесетина крачки надолу по пътеката. Гледаше право в човека с големите си очи , а тялото му оставаше наполовина скрито от храстите. Късия спря  на място и ръката му стисна ремъка на пушката. Еленът също остана неподвижен. Дори главата му не трепна, когато заблудени птици изгракаха в мъглата и прелетяха ниско. Беше доста по-голям елен, отколкото го описваха хората, с огромна триъгълна глава и влажният му черен нос изпускаше рехави облачета пара. Личеше си, че е с чиста, неизподрана козина, кафеникава навсякъде, само около  врата и едно снопче върху задницата преливаха в карамелено. Над всичко се открояваха рогата, дълги, масивни  в основата и по-тънки нагоре, матови като небето и с тъпи, сякаш отрязани краища. Късия усети ветреца по врата си. Почувства се сам, безобиден, нисък пред този елен. Стори му се, че напразно е обикалял навсякъде през тези десет дни, че е забравил сериозните приказки в топлия дъх на кръчмата и тази пушка на рамото не е всъщност пушка, а помощна тояга за трудните преходи по билата.

Най-голямо впечатление му направи височината на елена. <> - си помисли Късия, но не си спомняше дали е заредил пушката тази сутрин. Обикновено го правеше още в коридора на къщата, преди да е излязъл на двора. За днес не бе сигурен, от болката в главата и заради вкуса на пирони в устата. Мислено се запита дали е сам в тази пустош, или двете французойки си пищят една на друга отзад хълма, или някой, загубил ума си като него, наднича иззад заспалите мравуняци и става свидетел на срещата му с елена. Далеч в котловината селото се готвеше за последния ден на февруари. Набожният се бе покатерил съвсем не на време в камбанарията, удряше камбаните в чест на това, че се е събудил, не се е натровил от евтиното вино, което разменяше срещу свещи по празниците, нито се е подпалил от палетите, които крадеше от стопанския двор и мъкнеше като костенурка на гърба да се отоплява.

Еленът не помръдваше. <> - си помисли Късия. Затаи дъха си и много бавно свали пушката от рамото. Ремъкът му се стори затоплен от куртката и приятен при допир. Задържа я с две ръце, опряна на бедрата му. Още от сутринта усещаше миризма на пот и някакъв друг, кисел аромат. Сега, когато размести гърба и раменете, за да свали пушката, си спомни, че снощи, преди да загаси лампата и да се скрие под завивките, изспусна две глътки вино да се стекат по шията му.

- Мамка ти и елен! - си каза на глас – Откъде ни дойде на главите?

Вдигна пушката и стреля, без да се прицели. Карабината изтрещя в тишината, куршумът прелетя над елена и строши клон от дървото зад него. Късия стреля отново, без да сваля пушката. Сега уцели студеното поле пред краката на животното. Чу се свистене и само парчета пръст и няколко изсъхнали стръка се разхвърчаха на педя от земята. Еленът остана все така неподвижен, само парата от ноздрите му се сгъсти. Късия направи крачка напред. С някакво безразличие разбра, че краката му са сковани от напрежението и тогава се появи страхът, все още слаб, но настойчив, натискаше тила му заедно с болката от препиването с вино снощи. Прииска му се да се обърне и да избяга от елена, вместо това стисна зъби и стреля отново. Уцели рогата. Сцепиха се с трясък. Късия видя с едното, премрежено око, как еленът се повдигна на предните крака, завъртя се от силата на патрона, сякаш се готвеше да бяга, но остана до високите храсти, все така гордо изправен, макар и с половин корона върху главата. Сега се виждаше огромната му задница и острите уши. Следващият куршум попадна в хълбока му, там, където светлееше снопчето  косми. Чу се едно безизразно <> и сега еленът се повдигна на предните крака. Късия видя как голямото животно се строполи, а цялата му задница се обагряше в червено. Стреля отново и отново със затворени очи. Сега не усещаше предишната злоба към елена, предпочиташе да не го бе срещал. Стреля и трети път.

- Жив ли си... дяволе? – извика истерично, само за да чуе гласа си за по-голяма увереност.

Гласът му се стрелна право напред и заподскача по хълмовете отсреща.

Отвори очи и се зачуди колко ярка може да бъде зимната светлина, ако не си я гледал известно време. Първо видя полята, бели, пусти, онемели от безсилие, че не могат да бъдат дом на никакви животни.

„Какво ли да ме видят сега френските мухли отнякъде, ще видя повече пари на кукуво лято, че да не ме накарат и тия да върна„ – си помисли за миг.

Елена го нямаше. Храстите, зад които се бе спотайвал, изглеждаха непокътнати, само няколко ивици сняг му се сториха изпотъпкани. Тръгна напред да провери мястото, но краката не го издържаха и той падна върху туфите. Усети и сланата, студена, почти размразена по това време на деня. Замисли се за бъдещите си дела, когато чу шума. Повдигна се на лакът и видя малко животинче, което се олюляваше нестабилно и залиташе на всяка крачка. В началото го помисли за скитащо куче, после го разгледа с избистрени очи и разбра, че е малко еленче. Пое си въздух и прошепна:

- Слава Богу... Oх... Слава Богу! - се изплъзна от устата му.

Никой от селото не спомена да е чул изстрелите.

Късия се връщаше на същото място през следващите дни, но въпреки упоритото търсене не откри тялото на елена, нито каквито и да е следи от кръв. Остана малкото еленче. Остана и домът на елена.

                                            К  Р  А  Й